Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (38)

37

Червената струйка се плъзна по опразнената седалка. Очите ми машинално я проследиха до ръба. Притиснала длан към рамото си, Моли лежеше на една страна. После тя се опита да стане.

— Не мърдай — казах аз и се плъзнах на пода, като се стараех главата ми да бъде под нивото на счупения прозорец. Влакът все още не помръдваше. Някъде отпред се чуваха приглушени гласове.

— Къде си ранена?

Моли тихо изруга.

— Мисля, че в ръката. Адски боли.

— Ще ти сваля маската.

Тя кимна и аз дръпнах лепенките.

— Костюмът ти и бездруго вече е разхерметизиран.

— По дяволите — изпъшка Моли и се претърколи по гръб. — В раницата ми има комплект за първа помощ.

Намерих комплекта и го разтворих.

— Дай да видя.

Моли отмести дланта си от рамото. Дръпнах ципа на защитния костюм и учудено я погледнах.

— Защо носиш бронежилетка?

— Такива са инструкциите. Мислех да предложа и на теб, но бях сигурна, че ще откажеш.

— Правилно.

Разхлабих връзките на жилетката и я свалих. Куршумът беше одраскал ръката й между лакътя и рамото.

— Извадила си късмет.

— Не ме будалкай.

— Няма засегната кост. Слава богу, че куршумът не е останал вътре.

Почистих раната колкото беше възможно, после сложих отгоре й две марли с дезинфектираща течност и лекичко ги притиснах. Очите ми опипаха стената на вагона и откриха дупката с назъбени краища.

— Подай ми това нещо, ако обичаш — каза Моли и посочи радиостанцията, която лежеше на метър от нея. Натисна копчето и размени няколко фрази с човека насреща. Аз се вслушах в гласовете, които долитаха от предния вагон. Бяха по-близо, но плъзгащата се врата все още оставаше затворена.

— Ще дойдат ли тук? — попитах.

— Не. Предупредих ги, че сме без защитно облекло. Ще повикат екип от „Кук“, който ще ни измъкне.

— А дали ще изпратят някой да потърси стрелеца?

— Не ми казаха.

— Притискай тук — заповядах аз, преместих здравата й ръка върху марлите и пропълзях към дупката в стената на вагона. Минута по-късно изчегъртах куршума от облицовката. Моли притискаше раната си, използвайки раницата като възглавница.

— Добре ли си? — попитах.

Тя кимна.

— Казаха ли ти колко време ще отнеме?

— Минути.

Пуснах куршума в торбичката за веществени доказателства и я прибрах в раницата си.

— Хайде, действай — подкани ме Моли.

— Какво?

— Искаш да хвърлиш едно око, нали?

— Да — признах си аз.

— Ако изчакаш още малко, изобщо няма да те пуснат.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Добре съм. А и скоро ще се появи помощ.

Проверих марлите, после ги пристегнах с лепенки. Когато свърших, Моли ме хвана за рамото и се надигна. Останах изненадан от силата на пръстите й.

— Защо този тип стреля по мен? — попита тя.

— Говориш така, сякаш знаеш кой е.

— Мисля, че и ти знаеш.

— Не знам.

— Има връзка със заразата.

— Може би е някой обикновен бандит.

— Не го вярваш, нали?

— Всъщност не.

Моли се отпусна по гръб и посочи радиостанцията.

— Вземи я със себе си.

— Не, по-добре да остане при теб.

— Тук джиесемът ти няма обхват.

— Ще се оправя.

Моли не възрази. Беше доста бледа. Последиците от шока започваха да се проявяват.

— Може би е по-добре да остана с теб до идването на спасителния екип — казах аз.

— Не, върви. Аз ще обясня на Елън какво се е случило.

Долових вой на сирени и пропълзях към противоположния край на вагона. Моли ми махна с ръка. Сложих си маската, дръпнах вратата и скочих на чакъла между релсите.