Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (33)

32

Апартамент 1406 представляваше мезонет на върха на „Колониал Тауър“. Рисман извади магнитна карта и я плъзна в процепа до вратата. Първото помещение се оказа голямо фоайе, отделено от вътрешността на апартамента с плътна пластмасова преграда от пода до тавана, в едната част на която се виждаше малка вратичка с цип. В ъгъла работеше машина, подобна на онази, която бях видял в тунелите на метрото. Дълги, извити като змии маркучи минаваха през преградата и чезнеха във вътрешността на апартамента.

— Това е специална система за пречистване на въздуха — казах аз. — Използва се за изграждане на среда с отрицателно налягане.

Родригес ме изгледа така, сякаш искаше да отвори прозореца и да ме изхвърли от 14-ия етаж.

— Чакайте тук — каза Рисман, дръпна ципа на вратичката и изчезна. Върна се след минута.

— Само Кели. И не пипай нищо.

Преминахме през още една полиуретанова преграда и се озовахме в просторна спалня с изцяло остъклена външна стена. В ъгъла стърчеше триножник с телевизионна камера, заобиколена от няколко осветителни тела, насочени към лъскав дървен стол пред изкуствена камина. На канапето в другия ъгъл се беше настанил кметът на Чикаго, пременен от главата да петите с бял защитен костюм.

— Кели, сядай, да те вземат мътните! — извика той.

Лицето на Уилсън беше скрито зад затъмнения визьор на маската. Облечената му в ръкавица ръка повелително махна и аз се настаних на близкия стол.

— В тези доспехи не мога да изпия дори една диетична кола! — оплака се кметът и погледна към кутийката и купичката с лед на масичката пред себе си. — Кой, по дяволите, прави защитното облекло толкова неудобно?

Огледах се, очаквайки Рисман да отговори на риторичния въпрос, но той беше изчезнал.

— Ще се върне след секунда — увери ме Уилсън. Миг по-късно помощникът му се появи отново и вдигна палец.

— Сигурен ли си? — изгледа го Уилсън.

— Да, сър.

Кметът изпъшка и смъкна маската си. Лицето му беше почервеняло като празничен бифтек, маската беше оставила дълбоки белези по двете му бузи. Ръката му нетърпеливо се протегна към кутийката с кола. Отпи една глътка и разочаровано каза:

— Топла е, да я вземат дяволите!

— Защо свалихте маската? — пожелах да узная аз.

— Монтирали са някакъв биосензор — отвърна Уилсън и кимна към Рисман. — Марк проверява показанията му на всеки кръгъл час. Така сме сигурни, че помещението е чисто.

— Но защо тогава сте облекли защитния костюм?

— Защо ли? — втренчено ме изгледа той.

Кимнах.

— Защото не съм глупак, ето защо!

— Трябва ви резервен план, нали?

— Да познаваш някой като мен, който да не се нуждае от такъв?

— Не познавам никой като вас, господин кмете.

— Дяволски си прав.

На вратата се почука и през процепа надникна жена с отчаяно изражение на лицето. В ръцете си държеше поднос с квадратни гъби, кафяви четчици и кутийки грим с неутрален цвят.

— Трябва да подготвя лицето ви, господин кмете — каза с плачлив глас тя.

Уилсън погледна часовника си.

— В колко часа сме в ефир, Марк?

— Все още не съм сигурен, сър.

— Ела след половин час, Рене — махна с ръка кметът и вратата се затвори.

— Пресконференция, а? — подхвърлих аз.

— Знаеш как е — отвърна Уилсън, стана от канапето и съблече защитния костюм. Рисман го пое и го прибра в гардероба. Кметът остана по бяла тениска.

— Кой ще командва парада? — попитах.

— А ти как мислиш? — Уилсън нетърпеливо размаха ръце и Рисман извади от гардероба тъмносин костюм и бяла риза. Кметът остана по боксерки и добре очертано шкембе. Изду мускули и се огледа, очевидно очаквайки да бъде забелязан. Това не се случи. Той въздъхна и започна да се облича. — Първо са федералните — каза той, взе една светлосиня вратовръзка от леглото, после я смени с червена.

— Първо? — вдигнах вежди аз.

— Официални представители на федералното правителство ще говорят от Дърксън Билдинг — поясни Рисман. — Те ще очертаят мащабите на проблема, а после кметът ще говори на живо.

— От тук? — попитах аз и обхванах с жест камерата и електрическата камина.

Уилсън довърши класическия възел и потърка бръчките по лицето си.

— Ще се обърна към гражданите на Чикаго направо от фронтовата линия — отсече той. — Ще им покажа, че няма от какво да се страхуват.

— Предполагам, че няма да се появите там с този космически скафандър — подхвърлих аз.

— Смешник!

Уилсън се отдалечи от огледалото и отново се настани на канапето.

— Дай да поговорим за онова, което си открил в мазето на Корееца.

— Нямам нищо против.

— Десет хиляди? — попита Уилсън, извръщайки глава към помощника си.

— Приблизително — кимна Рисман.

— Десет хиляди чувала за трупове, складирани в мазето на един наркодилър само ден преди моят град да бъде атакуван с биологично оръжие.

На вратата отново се почука, но Рисман побърза да отпрати неканения гост.

— Какво предлагате? — попитах.

— Защо не ми кажеш как разбра за онова мазе?

— Моите уважения, но защо трябва да го споделям с вас?

Почти чух безмълвния вик на Рисман от другия край на стаята. Уилсън едва-едва се размърда.

— Днес Даниълсън е сложил край на живота си в твоя апартамент — каза кметът.

— Знам, бях там.

— Федералните сигурно ще проявят интерес към този факт.

— Това не е във вашия стил, господин кмете.

— Не прави тази грешка, синко.

Кимнах към телефона, поставен на масичката под прозореца.

— Хайде, обадете се.

Уилсън разтърка пръсти в знак на протест, после кимна.

— Ще се наложи.

Наля остатъка от диетичната кола в чашата и се втренчи в мехурчетата. После я пресуши на един дъх.

— Трябва да открием тези чували, Кели. И онзи, който ги е поръчал.

— Мисля, че не бива да го правите.

— Това пък какво означава?

Свих рамене и се престорих, че зяпам през прозореца. Уилсън хвърли многозначителен поглед към Рисман, който излезе, затваряйки вратата след себе си.

— Искаш ли нещо? — попита кметът.

Поклатих глава.

— Едно време много обичах сладко — каза той, докато вадеше втора кутийка диетична кола от малкия хладилник. — Ама сега докторите викат, че може да имам диабет. Какво означава това, питам. Или имам, или нямам. Те отвръщат, че нямам, ама край на сладкото. За всеки случай. Кога ще разберете със сигурност? Ами като умреш и те сложим на масата, отвръщат те. Проклети доктори! — Кутийката с диетична кола се върна в хладилника, заменена от бутилка „Маунтин Дю“.

— Изучавали ли сте класиците в училище?

— Две години — кимна Уилсън, отпи глътка уиски и се оригна. — Свещениците ги тъпчеха насила в главата ми.

— Чели ли сте „Едип“ от Софокъл?

— Никога не съм проявявал желание да се сношавам с майка си, ако това имаш предвид.

— Крахът на Едип е бил предопределен от неутолимата му жажда да открие истината. Комбинирана с арогантното убеждение, че каквото и да открие, ще съумее да се справи с него и да реши проблема.

— Говори на английски, Кели.

— Може би ще се окажете замесен.

— В какво?

— В онази работа с чувалите.

— Аз ли?

— Вашата институция.

— По какъв начин?

— Може би не искате да знаете.

— Напротив, искам да знам.

— Попитахте какво ме е отвело в магазинчето на Ли.

— Така беше.

— Работех по едно разследване. Стар, но нерешен случай, свързан с корупцията на чикагските политици. Още не съм готов с конкретни имена, но някой в общината възлага без търг поръчки за доставка на медицинско оборудване.

— Чрез този кореец?

— Да, като посредник.

— А чувалите за трупове са част от тези поръчки?

— В момента не мога да отговоря.

— Това са глупости.

Извадих бележката на Даниълсън и я плъзнах на масата.

— Днес Даниълсън ми даде този адрес. Малко преди да налапа дулото. Според него той ще ни отведе до онези, които са използвали биологичното оръжие.

Уилсън погледна бележката, без да я докосва.

— На нея е изписано вашето име, господин кмете. Заедно с името на транспортната компания на корееца „Силвър Лайн“ и адресът му. Същият адрес изскочи и при разследването на незаконните поръчки за медицинско оборудване. Там, където бях снощи, заварих кашони чували за трупове, плюс шайка бандити, които си търсеха дрогата.

Очите на Уилсън бавно се отлепиха от бележката.

— Какво искаш от мен?

— Защо някой ще подхвърля името ви на Даниълсън?

— Не знам.

— Кажете ми какво знаете.

— Какво знам ли? — мрачно се ухили Уилсън. — Знам толкова, че ще ти се пръсне шибаната глава. Хората непрекъснато правят нарушения, Кели. Включително и тези, които работят за мен.

— Когато си мисля за общинския съвет, неизбежно се сблъсквам с библейските понятия като алчност, завист, похотливост, лакомия… Последното, в двойна доза.

— Никой няма да прибегне до подобно оръжие, за да изкара някой долар от продажбата на торби за трупове.

— Съгласен съм — кимнах аз. — Но ако някой предварително е запознат с намеренията на някой друг да използва биооръжие, лесно може да се изкуши да направи бързи пари.

На вратата отново се почука. Пак беше Рене.

— Дай ни още една минута — каза Уилсън.

Главата на Рене изчезна, а кметът пристъпи към прозореца. Долу се простираше черната пустош на Уест Сайд, очертана в бледорозово.

— Като го гледам отвисоко, това място ми се струва доста лесно за изолация — отбеляза той.

— Кога ще поставите загражденията? — попитах.

— И това ли знаеш? — обърна се кметът и ме изгледа с вдигнати вежди.

— Карантинни заграждения, които трябва да изолират Уест Сайд от три страни, плюс част от Оук Парк. Включително сградата, в която се намираме в момента.

И двамата се огледахме, сякаш едва сега си дадохме сметка къде точно се намира тази стая.

— Ще излезем в ефир в мига, в който стартира операцията — рече Уилсън. — Федералните са убедени, че до разсъмване ще успеят да вдигнат по-голямата част от загражденията.

— А вие имате ли думата по този въпрос?

Кметът поклати глава.

— От пет часа насам в района е обявено извънредно положение.

— А вие ще използвате този термин в своето обръщение?

— Не, по дяволите!

— Днес влязох в сайта на общината, господин кмете. Имате цяла страница с информация за биологичните и химическите оръжия, но същината й се свежда до прости неща: покривай носа и устата си, мий си ръцете със сапун и гледай телевизия.

— Да не мислиш, че това ни харесва?

Обърнах се към прозорците. Видях светлините и чух боботенето на някакъв хеликоптер.

— Все още ли мога да се измъкна оттук?

— Ще го отложим за утре. Ние ще намерим начин.

— Кои „ние“?

— Не се безпокой — каза Уилсън, стана и се насочи към вратата. — Последните два етажа на сградата са на мое разположение. Иди да си избереш някоя дупка и гледай телевизия. Започнем ли веднъж, ще имаш възможност да ме гледаш до насита.

— Успех.

— Дано! О, и още нещо, Кели…

— Сър?

— Утре си свърши каквото трябва да свършиш. Ако чувалите изскочат някъде в общината, бъди така добър да ми звъннеш преди федералните. Аз ще направя каквото трябва.

— Мога ли да разчитам на това, господин кмете?

— Мислиш ли, че обичам този град?

— Ами, да…

— Тогава всичко е наред. А сега изчезвай и ме остави да работя.