Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (28)

27

— Още не ми се умира — рекох аз.

— Че на кого му се умира? — сви рамене Даниълсън. — За съжаление това не подлежи на дебат. Патогените ще си вземат своето, а после ще започне голямата веселба. Вашингтон ще направи всичко възможно да представи нещата като терористична атака. Първата му работа е да сложи под похлупак всичко и всеки, който има връзка с Форт Детрик и онези крушки.

— Това сме ти и аз, така ли?

— Когато нещата се развият по подобен начин, хората се делят на две категории: на такива, които могат да бъдат обуздани, а ако не — да бъдат убити. Не е нужно да ти обяснявам в коя от тях попадаме ние с теб.

— Значи просто си седим и чакаме да се появят?

— Човек винаги има избор. Особено за начина, по който да умре.

— Ако си решил да се самоубиваш, действай. Но защо въвличаш и мен?

— Днес сутринта получих нова информация…

— От кого?

— Няма значение. По всичко личи, че моята постановка е на път да се провали.

— Ти си го знаеше.

— Човекът, който ми съобщи информацията, донесе и това — добави Даниъл сън и плъзна прегънат лист хартия на бюрото. — Не е много и едва ли ще помогне.

— Защо не се възползваш от него?

— Вече ти казах, че пропуснах шанса си. Умряха хора и някой трябва да поеме отговорността.

Погледнах прегънатия лист.

— Но мислиш, че аз мога да опитам, така ли?

Белите пръсти на Даниълсън помръднаха в здрача. Тишината ни обгърна с плътен воал. Пистолетът му се насочи в главата ми, после слезе малко по-надолу, към сърцето.

— Приеми го като последен жест на добра воля.

Човекът от Вътрешна сигурност се наведе напред и внимателно налапа черното дуло. После отново се облегна назад, гледайки ме с невиждащ поглед. След това натисна спусъка.