Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (27)

26

— Имаш хубаво кученце, Кели.

Без да отделя ножа от гърлото ми, Даниълсън седна до мен и запали настолната лампа.

— Как влезе в дома ми? — попитах.

— За малко да награбя гаджето ти. Взех я за теб, ама парфюмът я спаси. Нали няма да вдигаш шум?

— Че защо да вдигам?

— Онези още ли са отвън?

— Разбира се.

Преди дори да помръдна, ножът изчезна, заменен от пистолет. Черен, с дълъг заглушител в същия цвят.

— Не изглеждаш добре, Даниълсън — отбелязах аз.

На слабата светлина на лампата кожата му приличаше на опънат пергамент. Косата му беше мазна, а очите му блестяха малко по-силно, отколкото би трябвало.

— Какво става навън? — попита той.

— Зависи доколко си осведомен.

— Дай ми пистолета си.

Откачих оръжието от колана си и му го подадох. Даниълсън го взе и се надигна от стола.

— Дръж ръцете си на бюрото.

Подчиних се. Натрапникът в дома ми потъна в мрака, но бързо се появи отново.

— Гледам да съм в крак със събитията — каза той, сложи лаптопа си между нас и измъкна чифт белезници. — Няма как да работя и да те наблюдавам едновременно — поясни той.

Протегнах ръце. Даниълсън ми щракна белезниците и пъхна ключа в джоба си.

— Разполагам с почти всички материали за заразата, които в момента текат към Вашингтон — поясни Даниълсън.

— И още не са те заключили, а?

Скулите му помръднаха в нещо като усмивка, разкривайки два реда равни като надгробни камъни зъби.

— Вързах устройство за копиране на клавиатурата към един от лаптопите им. Сменят кодовете за достъп на всеки кръгъл час, но тази програма ги копира автоматично…

— Браво на теб. Какво стана вчера?

Даниълсън изви глава и спря да пише.

— Нали не допускаш, че умишлено съм пуснал биологично оръжие в метрото?

— Не съм сигурен — поклатих глава аз. — Ти не си особено умен, но си патриот, а това е достатъчно опасна комбинация.

— Майната ти, Кели!

— Какво се случи?

Даниълсън изчете някакъв текст на екрана и подсвирна.

— Играта загрубява!

— Какво?

— Току-що качиха карта на потенциалните зони за карантина. Ще разделят Оук Парк и Уест Сайд. Очевидно за да предпазят максимален брой бели хора. Умно. — Даниълсън обърна лаптопа така, че да виждам екрана. — Но няма да направят официално съобщение, преди войниците да блокират района.

— Войниците?

— Националната гвардия, плюс попълнения от най-добрите кадри на чикагската полиция. Едва ли някой ще направи разликата, тъй като всички ще бъдат облечени в защитни костюми.

Извъртя екрана обратно и продължи да скролира текстовете.

— Ще го кръстят „необходимата предпазна мярка“. Добре звучи, нали? Но въпросът е защо.

— Нали сам каза, че е имало изтичане на патогени?

— Да, но ако става въпрос за антракс, не може да говорим за предаване на заразата от човек на човек. — Даниълсън затвори лаптопа и се изправи. — Въпросът е защо не прибягват до евакуация, а налагат карантина.

— Искам да разбера какво се случи в метрото.

— Прав си — кимна Даниълсън, погледна часовника си и вдигна пистолета. — Не разполагаме с много време.

Запитах се дали няма да ме гръмне още сега, на момента. Но вместо това той продължи да говори.

— Вече знаеш за Катрин Лосън. За твое сведение ще добавя, че акцията беше одобрена предварително. Тя знаеше за откраднатите от лабораторията във Форт Детрик електрически крушки и душеше из тунелите с надеждата да ги открие. Аз направих опит да я предупредя, но без успех.

— А после й проби главата с два куршума двайсет и втори калибър — подхвърлих аз.

— Аз ли? Нищо подобно. Вече ти казах, че заповедта дойде от Вашингтон.

— Какво стана после?

— Знаех, че двете крушки са безобидни. Разполагах с твърди доказателства.

— Кажи това на труповете, които започнаха да се събират в „Кук“.

— Крушките бяха безопасни, Кели. След ликвидирането на Лосън от Вашингтон ми заповядаха да ги изнеса от метрото и да ги предам в лабораторията на Бразил.

— После?

— После се направих на умник. Загърбих правилата и задържах нещата в продължение на две седмици.

— А Бразил не възрази, така ли?

— Тя ми вярваше.

— Грешката си е нейна — свих рамене аз. — А ти какво чакаше?

— Прецаках работата.

— Как?

— Получих информация за лошите. По всяка вероятност спяща терористична клетка в Чикаго, която се интересуваше от покупката на материали.

— За нападение?

— Бог знае — сви рамене Даниълсън. — Говореха за биологични и химически оръжия, за всякакви други боклуци. Но както и да е. Пуснахме информация за смъртта на Лосън. Целта беше да ги накараме да повярват, че крушките са били заразени и все още се намират в тунелите. Нещо като черешката върху тяхната торта. Реших да изчакам една-две седмици, за да видя дали ще тръгнат да ги търсят. Появата им в метрото би била истински джакпот.

— Но ти беше сигурен, че крушките са безобидни, така ли?

— Преди да наглася работата, слязох лично в метрото. От „Детрик“ получихме специално фенерче с ултравиолетова светлина, с помощта на което можеха да се открият маркерите на крушките. Трябваше ми цял час, за да открия въпросните две. Едната свалих за изследване в лабораторията, а другата оставих на място.

— И?

— Бяха чисти. Абсолютно безвредни.

Облегнах се назад в стола. Даниълсън може би лъжеше, но не разбирах защо. Още по-малко разбирах какво търси в дома ми.

— Какво всъщност става, след като крушките наистина са чисти? — попитах аз.

— Това вече е добър въпрос — отвърна Даниълсън, размаха пистолета пред лицето ми и леко се оригна. В ноздрите ме лъхна миризмата на алкохол, може би джин. — Отговорът му е прост, стига да знаеш правилата на играта.

— А ти ги знаеш, така ли?

— Може би не напълно — призна той. — Може би лошите са усетили номера и са го обърнали в своя полза. Използвали са крушките за прикритие и са пуснали свой патоген, но вече истински.

— Мислиш ли, че са били именно онези, за които е била предназначена постановката?

— Едва ли.

— Откъде знаеш?

Зъбите на Даниълсън блеснаха в още една мъртвешка усмивка.

— Четвъртият ми каза.

— Четвъртият ли?

— Проследих ги днес сутринта около пет. Четвъртият наблюдаваше как умират първите трима. После ми разказа всичко, което исках да знам.

— А ти го изпрати при приятелчетата му?

— Няма кой да плаче за него. Фактически те нямаха нищо общо. Там има още много негодници като тях.

— Защо им е трябвало да използват крушките за прикритие? И защо не бият камбаната, ако наистина са терористична група? Да поемат отговорност, да отправят някакви искания?

Даниълсън поклати глава при поредния ми тъп въпрос.

— Който решава да използва биологично оръжие, няма да бие камбаната. Защото ще го натиснат собствените му хора. И на практика ще се разграничат от него.

— Тогава какъв е смисълът?

— Изнудване по новите правила. Ограничено заразяване. Петстотин до хиляда мъртви в района на Чикаго. Ние размахваме юмруци, бомбардираме няколко от убежищата им в чужбина, после строим паметници. Светът разбира болката ни, но се пита кой е наред. Междувременно терористите се спотайват. След известно време ни потупват по рамото и прошепват, че новата порция е готова и мислят да я използват. Отново в Чикаго. Или в Ню Йорк, Ел Ей… Ние им вярваме, защото вече са го правили. И съответно се подчиняваме. Пандора се прибира в кутията си. Лошите получават онова, което искат, и то без да омаскаряват едрите риби във Вашингтон. Това е реалният резултат от използването на биологични оръжия. Поне от политическа гледна точка.

— Значи това е бил само първият удар?

— Твърде възможно.

— А ние какво трябва да правим?

— Ти и аз ли? — попита Даниълсън и огледа стаята, сякаш очакваше да зърне още някой.

— Да, Даниълсън. Какво трябва да правим?

— Да умрем, Кели. Като всички останали, само че по-бързо.