Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (25)

24

Във фоайето на Си Ди Ей чакаха трима мъже с тъмни костюми и слънчеви очила. Не изглеждаха особено дружелюбни и затова реших да използвам по-неотъпканата пътека, известна още като „товарен асансьор“. На практика разлика нямаше.

— Насам, мистър Кели.

На третия етаж чакаха други двама с тъмни костюми и слънчеви очила. Поведоха ме по вече познатите безлични коридори, покрай лабораторията, в която получих първите си познания за черната биология, и ме вкараха в друга заседателна зала.

— Те всеки момент ще се присъединят към вас.

Костюмираните се оттеглиха, преди да успея да попитам кои са тези „те“ и защо всички са се накичили със слънчеви очила по време на гръмотевична буря през март. Три минути по-късно вратата се отвори.

— Извинявай, Майкъл — рече Моли.

— Няма проблем. Кога се появиха „Мъжете в черно“?

Тя направи опит да се усмихне, но чертите й отказаха да се подчинят.

— Какво става? — рекох.

— Ела с мен.

Поведе ме обратно по коридора. По пътя не срещнахме нито един от държавните служители. Всъщност не срещнахме жива душа.

— Всички ли са навън за течен обяд?

— Намират се на четвърто ниво.

Едва сега забелязах тъмните сенки под очите й и тревогата в тях.

— Какво става, Моли?

— Може би имаме зараза — задавено рече тя.

— Биологично оръжие?

Тя кимна и погледна към вратата.

— Тук ли ще се върнат?

— Всеки момент. Цяла сутрин бяхме в „Кук“. Взето е решение да се съберем за конферентна връзка с Вашингтон.

— В такъв случай не е зле да побързаш.

Моли изпусна въздуха от гърдите си.

— Елън ми каза, че сте се видели снощи.

— Какво показаха кръвните проби?

— Все още не е напълно ясно. Вчера в моргата на „Кук“ са докарали двама скитници. Отначало решили, че са починали от естествена смърт. Често се случва през зимата.

— Не е чак толкова студено — отбелязах аз.

— Така е — кимна тя, после добави: — Някакъв санитар не харесал цвета на единия от тях и решил да ни се обади. Тази сутрин излязоха резултатите от кръвните проби. В тях се оказаха следи от натравяне с антракс.

— Само на единия? — вдигнах вежди аз.

— Другият беше удушен, но и двамата са били изложени на отравяне с антракс.

— Къде са ги открили?

— На две пресечки от спирка „Клинтън“ на Синята линия. Допуска се, че може би са нощували в метрото. А и ченгето, за което си споменал пред Елън…

— Дони Куин?

— Неговата кръвна проба също е положителна. Откъде ти хрумна да настояваш за изследване на кръвта му?

— Вчера бил в Уест Сайд, а после умрял. Предчувствие, нищо друго.

— Добро предчувствие — кимна Моли. — Оказа се, че именно Куин е открил двамата бездомници и се е обадил в моргата. Все още уточняваме времевите граници, но по всичко личи, че заразата се е появила някъде по Синята линия.

— Но вашите изследвания установиха, че антраксът, който открихме там, е безвреден.

— Беше.

— Е, и?

— Инкубационният период на антракса като бойно отровно вещество е между пет и седем дни. Докато това нещо убива в рамките на броени часове и май се предава от човек на човек.

— Значи не става въпрос за добрия стар боен антракс.

— Може би е нещо повече.

— Колко повече?

— Елън продължава да работи върху кръвните проби. Но хората започват да се плашат.

— Къде е Даниълсън?

— Надяваме се ти да установиш това.

— Кои сте вие?

— Ние двете с Елън. Плюс кмета.

— Кметът, разбира се. Закъде сме без него?

— Разговаряхме преди час. Той е много обезпокоен, Майкъл.

— Бас държа, че е така. Вчера сутринта Даниълсън ви натика в метрото, а после изчезна. Безпокоите се, че ви е направил постановка.

— Ти също беше там.

— На мен ли решихте да прехвърлите топката?

Моли избягваше погледа ми и нервно чупеше пръсти.

— Защо ли просто не се махна от този град? Тогава вие ще бъдете принудени да го откриете.

— Елън каза…

— Какво каза Елън?

— Не можем просто да си тръгнем.

— Защо?

— Първо, защото от днес сутринта вече не отговаряме за нищо. На практика сме нещо като затворници в собствената си лаборатория.

— Направихте ли опит да си тръгнете?

— Имам чувството, че ще е по-добре да не го правим. Особено Елън.

— Защо се обърнахте към мен?

— Елън настояваше една от нас да си поговори открито с теб.

— Да проверите дали заслужавам доверие ли?

— Онези от Вътрешна сигурност и бездруго щяха да те приберат. Стремят се да поставят всичко под контрол, преди да направят публично изявление.

— Значи и аз се оказвам затворник?

— Не е задължително.

В коридора пропука радиостанция, размениха се тихи реплики.

— Ела — каза Моли и ме въведе в малка стаичка до лабораторията. — Това е авариен изход — посочи една затворена врата тя. — Ако се спуснеш два етажа надолу, ще стигнеш до нещо като цех за преработка на хартия.

— Фабриката за пликове?

— Да — кимна тя и ми подаде два ключа. — Единият от тези трябва да ти осигури достъп до цеха. Разполагат с товарна рампа на партера.

— Кога ще направят публичното си изявление за заразата?

— Не знам. Но нещата ескалират, както вече ти споменах. При първа възможност ще се свържем с теб.

Звуците от коридора се приближаваха.

— Хайде, върви.

Направих крачка към аварийния изход в мига, в който вратата се отвори. На стълбите стоеше дребен мъж с коса като изгоряла слама. Беше облечен в кафяв костюм от туид и говореше в микрофон, прикрепен зад ухото му.

— Открих ги — обяви той. — Ще се видим долу.

Въведе ни обратно в лабораторията, посочи коридора и каза:

— Моли, ще ни оставите ли насаме, ако обичате?

Тя излезе, без да ме погледне. Дребният издърпа два стола и с жест ме покани да седна.

— Кой сте вие? — попитах.

— Джеймс Дол от Министерството на вътрешната сигурност.

Фамилното име му подхождаше. Стъклени очички като на кукла, червени бузки, лъскава и закръглена брадичка, застинали черти. Бях готов да се закълна, че устните му мърдат само когато примигва.

— Къде е Даниълсън?

Дол се изправи. Подметките му затракаха по настлания с плочки под. Спря се пред монитор, на който се хилеше Магила Горила, яхнала велосипед на три колела. Погледа известно време скрийнсейвъра, насити му се и се извърна към мен.

— Чух някои неща за вас, мистър Кели.

— Къде е Даниълсън? — повторих аз.

— Не е ли странно? Възнамерявахме да ви зададем същия въпрос.

— В града има разпространение на патогени.

— Наясно сме със ситуацията.

— Значи сте наясно и с още нещо: от действията ви през следващите час-два зависи дали ще умрат много хора или само малцина.

— Създадена е извънредна комисия, която вече заседава.

— Искам да говоря с тях.

Дясната вежда на Дол отскочи нагоре, устните му се разтеглиха в нещо като усмивка.

— В никакъв случай.

— Мога да ви помогна.

— Как?

— Според мен заразата няма нищо общо с Даниълсън.

— Така ли?

— Мисля, че са го изиграли.

— Кой го е изиграл?

— Все още не знам.

— Но очаквате да ви позволим да се мотаете наоколо и да търсите отговори?

Дол млъкна и очаквателно ме погледна, но аз мълчах.

— Знам, че всичко това ви звучи странно — каза той, седна на стола и поглади тънките си жълтеникави мустачки. — Имаме два приоритета, мистър Кели. Да идентифицираме патогена, ако има такъв. А после да го обезвредим. Доктор Бразил и нейните сътрудници ще се съсредоточат върху първия приоритет. А вторият е моя грижа.

— Как ще стане това?

— Вече сме очертали периметри в района на Уест Сайд и Оук Парк. Хората ще бъдат предупредени да останат по домовете си. Опасните зони ще бъдат запечатани.

— Карантина?

Дол се усмихна. Зъбите му бях в тон с мустачките.

— Предпочитам да възприемем нещата като снегопочистване. Но за вас думичката „карантина“ явно е по-подходяща…

Отвън се разнесе женски писък: тънък, висок, продължителен. Познавах го, бях го чувал и преди. Начупени нокти на мъката, натежали от безсилие и безнадеждност, забиващи се в голата плът. По коридора се разнесоха тежки стъпки. Дол се поколеба за миг, после изскочи навън. Просто не можа да устои и хукна към болката, както биха постъпили повечето хора. Аз извадих ключа на Моли и хукнах в обратна посока. Към аварийното стълбище и свободата.