Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (23)

22

Елън Бразил се насочи директно към „Лаборатории Си Ди Ей“. Когато пристигна, влезе направо в банята и пусна водата да тече върху ръцете си. Пръстите й бързо изтръпнаха от студа.

Взе една кърпа и ожесточено затърка лицето си. След известно време престана и погледна отражението си в огледалото. Беше вече на трийсет и осем. С годините белезите й бяха толкова избледнели, че понякога дори не се сещаше за тях. Кожата й започна да се разваля още на дванайсет. Цистичното акне надупчи лицето й. Постепенно тя се затвори в себе си. За разлика от нея сестра й беше истинска красавица. Всички го виждаха. Но Ана продължаваше да говори единствено за Елън. Колко била умна, какво бъдеще я чака.

И наистина стана така. Тя беше специалната. Интелигентна, прозорлива, макар и с дебел пласт грим. Погледна джиесема си на мраморната поставка. Нямаше съобщения, нямаше есемеси. Очите й се върнаха на образа й в огледалото, ръката й бавно докосна бузата. После на вратата се почука. Минаваше три след полунощ, но Елън не си правеше илюзии, че ще я оставят на спокойствие.

— Влез.

В огледалото до нея изплува гладко лице с шоколадов загар. Беше Джон Стодард, директор на „Лаборатории Си Ди Ей“ и колега учен. Стодард беше от Чикаго, от Уест Саид. Подобно на много други, той не притежаваше умствените способности на Елън, но беше приятен и любезен човек, който лесно печелеше благоразположението на околните. Тя дори се зарадва, когато го предложиха за шеф.

— Как е работата? — подхвърли Стодард.

Тя избърса лицето си за последен път и преметна кърпата да съхне.

— Добре, Джон. А ти как си?

— Часът е три след полунощ.

— Знам.

— Къде беше досега?

— В „Кук“.

Елън пъхна джиесема в джоба си и тръгна към главната лаборатория, следвана от Стодард.

— Спешното отделение на тази болница трябва да бъде незабавно затворено — добави тя.

— Няма как да си сигурна.

Тя седна зад бюрото и взе снопче разпечатки.

— Наистина ли предпочиташ да играем по този начин?

— Няма значение какво предпочитам аз. А ти не се вълнувай толкова, защото и бездруго ни местят в „Кук“. Засега временно.

— Кой ни мести?

Стодард седна срещу нея и подпря брадичката си с пръсти.

— Правителството, Елън. Настояват да погледнеш труповете. Долу те чака кола.

— Благодаря, но знам пътя.

— Ти си водещият учен в района — поклати глава Стодард.

— Засега.

— Ще ти лепнат някой, двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Такава е системата.

— Защо не възложат проверката на Центъра за контрол на болестите?

— Защото нямат нашия опит и възможности.

— Какво препоръчват?

— Идентифицирали са седемнайсет потенциални случая. След изследването на първите кръвни проби допускат, че става въпрос за възможно умишлено заразяване. Обърни внимание на думата „възможно“. Вероятно имат предвид някой модифициран щам на антракса.

— Значи са свършили работата си наполовина — промърмори Елън и натисна няколко клавиша. На екрана се появи океан от данни.

Стодард се премести до нея и си сложи очилата за четене. Проучи екрана в продължение на минута-две, после вдигна очилата на челото си.

— Доколко си сигурна в това?

— Общо взето, симптомите се покриват с тези на антракса, но има и някои несъответствия — отвърна Елън и извади на екрана картата на Уест Сайд, осеяна с флагчета. — Подозираните огнища на заразата се намират около спирките на Синята линия. Но има два случая, които бяха открити на почти два километра от най-близката спирка на метрото.

— А ти си убедена, че спорите на антракса не могат да стигнат толкова далеч, така ли?

— Казвам само, че вероятността подобно нещо да се случи е минимална. А доколкото ни е известно, никой от тези хора не се е намирал близо до Синята линия в предполагаемия момент на заразяването.

— Е, и?

— Следователно, ако става въпрос за патоген, той се разпространява по някакъв друг начин. Най-вероятно чрез директен контакт.

— Антраксът не действа по този начин.

— Той не би трябвало да се проявява и през първите няколко часа на заразата, но по всичко личи, че това се случва. Практиката сочи, че патогенът действа по начина, по който е програмиран да действа, Джон.

Стодард се облегна назад и наклони глава.

— Нали не допускаш, че този кошмар ни дойде на главата от електрическите крушки от Форт Детрик? — попита той.

— След онова, на което попаднах днес, в никакъв случай. Става дума за синтетична химера, непозната досега.

— Прилича ли на нещо, което съхраняваме тук?

— Няма как да разбера, преди да изследвам ДНК.

— Но какво мислиш?

— Може би става въпрос за някой първи братовчед.

— Разликата е голяма, Елън.

— Мислиш ли?

— Да. Ти също. Какви са шансовете за ограничаване?

— Зависи от метода и лекотата на разпространението. Ще научим повече от новите трупове, които скоро ще пристигнат. Даваш ли си сметка, че всички пътници по Синята линия се изсипват на „О’Хеър“?

— Знам го — кимна Стодард. — Но какво мога да направя?

Елън не отговори, насочила вниманието си към богатия свят, който се разкриваше под микроскопа й.

— Не би трябвало да бъдем там — добави Стодард.

— Вече ти обясних къде сме заложили примамки. В случай на умишлено заразяване можем да се надяваме единствено на късмета, за да минимализираме загубите.

— Ваксина?

— Може би, стига да разполагаме с нещо сходно в базата данни. Но тя ще изисква известно време.

— Значи да очакваме още трупове, така ли?

— Да, Джон, така е. В Чикаго те ще бъдат най-много. Някой от Вътрешна сигурност да е споменал за карантина?

— О, те имат куп планове. Въпросът е кой ще има куража да дръпне шалтера.

— А нещо за хората, които вече са заразени?

— Какво всъщност искаш да знаеш?

— Ние не бива да сме част от това.

— И не сме.

Стодард извади от джоба си флашка и я постави на бюрото.

— Какво е това?

Директорът разкърши рамене и огледа помещението.

— Запис на снощната презентация на Вътрешна сигурност. Темата беше реакцията срещу разпространение на заразата в района на Уест Сайд. Онзи негодник на трибуната ни засипа с подробности.

— Защо ми е този запис?

— Защото знам, че Даниълсън те е въвлякъл в цялата работа, а сега се е измъкнал.

— Мислиш, че ние ще го отнесем, така ли?

Стодард побутна флашката с палеца си.

— Това е нещо като застраховка, Елън. В днешно време човек трябва да си пази гърба.

Тя поклати глава, но все пак прибра флашката в джоба си. Стодард стана и тръгна към вратата.

— Дано сме сбъркали — въздъхна той. — В шест сутринта ще ми се обадят от Вашингтон. Веднага след това ще се свържа с теб.

После Елън отново остана сама. Часовникът на компютъра показваше 4:12 ч. Тя поработи още известно време въпреки студените сълзи, които се стичаха по бузите й.

— Хей!

Моли Карълтън се беше появила без никакъв шум. Или може би беше тук от доста време. Елън бързо издърпа една салфетка от кутията на бюрото си.

— Извинявай, но денят беше дълъг.

— Нощта също. Добре ли си?

— Била съм и по-добре.

— Стодард?

— Грешката не е негова — поклати глава Елън.

Моли седна на току-що освободения от директора стол и го придърпа напред.

— Тогава какво има?

— Нищо. И всичко.

— Чу ли се с Ана?

Елън опипа джиесема в джоба на престилката си.

— Още не.

— Аз проверих болниците — обяви Моли.

— Благодаря. Аз също.

— Тя е добре. Вероятно е забравила да включи телефона си след кацането.

— Сигурно.

Елън усети лъжата, но нямаше сила да й се противопостави.

— Защо не се опиташ да поспиш?

— Трябва да сме в „Кук“ след един час — поклати глава Елън. — Заповед на правителството.

— Защо?

— Защото там са мъртъвците, Моли. А сега ми помогни да си събера нещата.

Елън започна да пълни с папки коженото си куфарче. Моли се поколеба за миг, после направи същото. В 5:00 ч. бяха в болницата. Половин час по-късно вече режеха труповете с надеждата да установят онова, което ги беше убило.