Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (22)

21

Рейчъл беше изтрила всички следи от присъствието си в апартамента ми, включително здравословната храна, която държеше в хладилника. Добрата новина беше, че вътре се беше отворило повече място за бира. Натиках купените по пътя шест кутийки „Бъдуайзър“ до някакви бурканчета с горчица, отворих една и я понесох към дневната. Отказах се да й звъня, защото бях сигурен, че ще ми отговори телефонният секретар. Напоследък отношенията ми с хората куцаха сериозно, но положението с машините беше още по-тежко. Затова седнах на канапето и погледнах към мястото, където тя държеше вещите си. Почти не ги забелязвах, когато бяха там, но сега ми липсваха. Е, ще се наложи да свиквам. Минаваше полунощ, когато най-сетне изгасих осветлението и си легнах.

 

 

Денят в Чикаго беше хубав. Небето над главата ми беше синьо, миризмата на прясно окосена трева и влажна пръст гъделичкаше ноздрите ми. Огледах пъстрата морава. Тук-там по нея се виждаха хора — приклекнали, с ръце на коленете. Други се разхождаха на групички, приказваха си и пиеха бира.

По-скоро усетих, отколкото чух пропукването на бухалката. Топката се вдигна нависоко, черна точка в синьото небе. Беше насочена към мен. Затичах се, но не усещах краката си. Топката достигна своя апогей и започна да пада, въртейки се около оста си. Летеше към рамото ми и аз посегнах да я уловя с разперени ръце и изпънати пръсти. Най-обикновена топка за софтбол с диаметър 40 сантиметра. Освен ако човек не се замислеше за нея или не сънуваше.

Направих три крачки и се обърнах да я хвърля обратно към игрището. Майка ми стоеше от другата страна на някаква ограда, която не бях забелязал досега. Пляскаше с ръце, но не се усмихваше. Може би защото се срамуваше от зъбите си. Прехвърлих топката през оградата и тръгнах след нея.

Когато стигнах до утъпканата пръст на терена, играчите вече ги нямаше. Въздухът не помръдваше. Брат ми стоеше зад чертата, лицето и раменете му бяха в сянка. Тръгнах към него. Филип се обърна. Устните му бяха разтеглени в жълта усмивка. Опитах се да изкрещя, но се оказа, че нямам глас, също като мама. Студена ръка стисна сърцето ми, което потръпна и спря.

 

 

Изправих се в леглото. Кученцето се беше свило в ъгъла и бавно размахваше опашка. Очите му се местеха от лицето ми към коридора и обратно. Будилникът на масата показваше 2:00 ч. Някой чукаше на входната врата.

Станах, намъкнах някакъв халат и се повлякох натам. Присвих око и надникнах през шпионката. Изчаках да осъзная какво виждам през нея, после рязко отворих.

— Май си променила решението си за кафето, а?

Обгърнала рамене с ръце, Елън Бразил надничаше към вътрешността на апартамента.

— Не се безпокой — казах и се дръпнах встрани. — Той или е в някой бар, или се е натряскал и отдавна спи.

Тя влезе. Настаних я в хола и запалих една лампа. Издължените й скули имаха формата на изящна скулптура от слонова кост. Профилът й ясно се очертаваше на фона на тъмната чикагска нощ.

— Извинявай, че нахлувам по този начин — каза тя.

— Не се тревожи, моля те.

— В болницата ми беше трудно да говоря, но…

— Но сега трябва да споделиш нещо, което не търпи отлагане — довърших вместо нея аз.

— Да.

— Слушам те.

Тя стисна устни, по челото й се появиха ситни бръчици.

— Извървяла си целия път до тук, Елън. Защо да спираш?

— Истина ли беше това, което ми каза за болницата?

— Искаш ли да видиш рентгеновата снимка?

— Не. Просто ми кажи честно.

— Задръж така — рекох и зашляпах по посока на кухнята. Посегнах към още една кутийка бира от хладилника, но после промених решението си и извадих бутилка уиски. Върнах се обратно, седнах и й предложих питие. Тя поклати глава.

— Сигурна ли си?

— Да.

Отпих глътка уиски.

— Работех по един случай и си ударих ребрата. Не е кой знае какво, но все пак потърсих помощ. Това е цялата история. — Отпих още една глътка и оставих шишето на масата. — А сега е твой ред. Кажи ми какво те тревожи.

Пауза. После тя си призна.

— Излъгах те за присъствието ми в болницата.

— Знам.

— Така ли?

— Знам, че ме излъга. Но нямам представа защо.

— Може би все пак ще приема чаша кафе.

В крайна сметка й направих чаша чай „Бари“. Тя изду устни, духна горещата течност и отпи.

— Много е хубав.

— Ирландски — поясних аз.

— Естествено. — След още една глътка беше готова. — Искаш ли да разбереш какво представлява черната биология?

— Нали вече ми обясни?

— Едва ли. Хората говорят за военното приложение на антракса и други подобни, но те са детска игра в сравнение с онова, което е качено на лаптопа ми.

— Май нямам желание да слушам — казах аз.

— Че кой има? Някога хрумвало ли ти е, че ракът може да бъде заразна болест? Хващаш го като грип, и толкова. В момента довършвам изследването на тази красота. Остава ми само да я създам. Има и скрита версия.

— Скрита?

— Патогенът просто спи в организма, докато не бъде събуден от някаква външна намеса. Подобно на херпесния вирус, който се задейства от стрес.

— Но в този случай външната намеса…

— Външната намеса е проектирана и контролирана от авторите на патогена — довърши вместо мен тя. — Заразяваш една група хора и чакаш. Отключваш намесата, когато ти е удобно, и активираш вируса.

— Трябва ли да изпитвам съжаление към теб?

— Кой те моли за това?

— Звучиш така, сякаш го искаш. Ако не издържаш на напрежението, просто се откажи.

— Не искам да се откажа. Не и сега, когато сме толкова близо…

— До какво?

— Ти как мислиш? — сви рамене тя. — До създаването на живот от нищото…

Погледнах чашата си и изведнъж изпитах желание да придърпам бутилката.

— Защо ми разказваш всичко това, Елън?

— Днес изпратих три есемеса на Мат Даниълсън, но той не отговори на нито един от тях.

— Онази работа в метрото се оказа фалшива тревога. Вероятно се е прехвърлил на някое по-голямо и реално бедствие, но според мен ще ти се обади.

Тя се огледа къде да сложи чашата си, после я остави на пода.

— Може ли тук?

Махнах с ръка.

— Защо се появи в болницата, Елън?

— Не мога да ти кажа.

— Може би се страхуваш от разпространение?

— Винаги се страхувам от разпространение. Правя го непрекъснато от пет години насам.

— Знаеш за какво говоря.

— Откритата в метрото субстанция е безвредна.

— А какво ще кажеш за онзи младеж в спешното отделение? Поне на мен ми се стори типичен случай на хранително отравяне.

— След малко отивам да проверя кръвните му проби.

— А кога ще спиш?

— Ще дремна час-два, след като приключа с пробите.

Пристъпих към бюрото и надрасках едно име на лист хартия.

— Служител на чикагската полиция на име Дони Куин. Умрял е днес сутринта. Трупът му трябва да е някъде из болницата „Кук“ или в моргата.

— И?

— Направи ми услуга и му направи кръвни проби. И бездруго ще отидеш там заради онзи младеж.

— На практика случаите са шест — призна с потъмнели очи Елън.

— Шест ли?

— Да. Трима в тежко състояние и двама мъртви за последните седем часа.

— Всичките със симптомите на младежа?

— Горе-долу.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Че имам шест случая на неизвестна зараза. Всички живеят в радиус петнайсет-двайсет пресечки и това ме кара да подозирам, че има връзка между тях.

— Което не е свързано с хранително отравяне?

— Ще науча повече след кръвните тестове.

— А готови ли сме за онова, което може да се случи?

— Нещо повече от хранително отравяне?

— Да.

— Ти видя какво се случи тази вечер. То означава, че всички в спешното отделение са изложени на огромен риск.

— Пациентите ли имаш предвид?

— Пациенти, доктори, медицински сестри. Подготовката им е ограничена, не разполагат със защитно облекло. Шансовете им са нулеви.

— Какво ще стане с тях?

— Зависи от патогена. Ако е лош, ще умрат. След това ще ги аутопсираме и може би ще открием за какво става въпрос, за да спасим останалите.

Кимнах към листа, който й бях пъхнал в ръцете.

— Провери онзи Куин и ме информирай за резултатите.

Тя не каза „да“, а просто прибра листа в чантичката си. Маги напусна ъгъла си и дойде да си изпроси малко внимание.

— Имаш домашен любимец? — подхвърли Елън и почеса кученцето зад ушите. Маги се претърколи по гръб и размаха опашка за още.

— Тя ми помага да не си говоря сам.

— Много е хубава.

— Всички мислят така.

Изведох Елън от дневната. Тя спря на крачка от вратата и се обърна. Раменете ми докоснаха нейните във внезапно отеснелия коридор. Усетих топлината на тялото й. За миг си помислих, че ще протегне ръка да докосне лицето ми. За миг си представих, че това ще бъде най-хубавото нещо в живота ми. Или поредният кошмар. Но тя просто прибра една палава къдрица зад ухото си.

— Какво има?

Гласът ми прозвуча дрезгаво.

— Искам да те попитам още нещо.

— Казвай.

— Лично е.

— Вече ми отказа кафе, а в момента стоя пред теб само по халат. Хайде, изплюй камъчето.

— Защо крещеше?

— Аз ли? — попитах и забих пръст в гърдите си.

— Да, ти. Чуваше се чак навън.

— Бях заспал.

— В такъв случай си крещял в съня си. Защо?

— Не знам. Следващия път ще се събудя и ще се запитам защо.

— Мислиш, че е смешно ли?

— Не съвсем.

— Ако имаш желание да го споделиш, обади ми се.

— Защо?

— Защото аз знам къде живеят демоните, Майкъл. И може би ще успея да ти помогна.

— Лека нощ, Елън.

— Лека нощ.