Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (21)

20

Седях на някаква носилка с колелца и оглеждах спешното отделение на общинската болница „Кук“. Според Тереза Джаксън нощта била напълно нормална по отношение на „Клуб ножове и пищови“ — нейната формулировка за няколко огнестрелни рани и пробождания с хладно оръжие, три опита за изнасилване и един опит за вкарване на пистолет в отделението от страна на двама бандити, които искали да довършат някакъв свой конкурент, прострелян малко по-рано.

Издрънчаха халки и сестра Джаксън дръпна тъмнозелената завеса пред мен.

— Радвате се на гледката, а? — подхвърли тя.

— Как издържате на всичко това?

— Върша го вече дванайсет години.

— Но защо?

— Честно ли да ви отговоря? Родена съм на километър от тук и винаги съм била на мнение, че това е хубава работа. Още повече, че става въпрос за един от най-добрите травматологични центрове в цялата страна.

— Искате да кажете най-натовареният…

— Наистина прилича на цех за наденици, но това е положението. Само най-добрите се справят.

Подаде ми шишенце с таблетки и окачи рентгенова снимка на осветената рамка до себе си.

— Откъде познавате Родригес? — попитах.

— Той не ви ли каза?

Поклатих глава.

— Браво на него. Виждате ли това? — Пръстът й докосна едно от ребрата ми на снимката.

Не видях нищо, но кимнах.

— Счупено ли е?

— Миниатюрна пукнатина. Помолих един от докторите да го потвърди.

— Вярвам ви. След дванайсет години тук няма как да не ви вярвам.

— Добре. А ще ми кажете ли кой ви простреля?

— И това ли разбрахте?

— Огнестрелната рана няма как да се скрие — отвърна Тереза и ръката й описа кръг наоколо. — Някой да се е появявал тук?

Поклатих глава.

— Добре. — Тя свали рентгеновата снимка и ми я подаде. — Малък сувенир. Гледайте да не падне лепенката и пийте хапчетата.

— Докога?

— Докато раната зарасне.

— Или докато спре болката при всяко вдишване и издишване?

— Пийте си хапчетата. След като започнат да действат, спокойно ще можете да се движите.

— Благодаря — казах аз и слязох от количката.

— Кажете на Родригес, че ми е длъжник.

— Кажете му го сама — отвърнах аз, защото вече бях видял фигурата на полицейския инспектор, който влизаше в залата.

Тереза скръсти ръце пред гърдите си.

— Слуша ли те? — попита Родригес.

— Той си е наред, но ти си този, на когото липсват маниери.

— Длъжник ли съм ти?

— И още как, господин инспектор.

— Сега си имам момиче, Ти.

— Всъщност се надявах на по-малък брат.

— Уф. Какво ти направиха, Кели?

— Той е добре — каза Тереза. — Само го разкарай от тук, преди от приемното да се сетят, че няма заведен картон.

— Благодаря, Ти.

Тереза Джаксън ни махна с ръка и се отдалечи.

— Какъв й е проблемът? — попитах.

— Не ти трябва да знаеш.

— Добре.

— Преди три години я изнасилиха, само на километър от тук.

В другия край на залата Тереза мереше кръвното на някакъв младеж, който се смееше и очевидно се стараеше да привлече вниманието й.

— Прибирала се от работа — добави Родригес. — Или по-точно отивала на среща, облечена в онези „кльощави“ джинси, по които си падат някои жени…

— „Кльощави джинси“?

— Дотогава и аз не бях чувал за тях. Но няма как да не си ги виждал: плътно прилепнали по тялото.

— Те пък какво общо имат?

— Имат, защото по време на процеса изнасилвачът се е позовал на тях, прибягвайки до така наречената защита „кльощави джинси“…

— Нещо ми се върти в главата — промърморих.

— Тезата му беше, че не би могъл да й свали джинсите без нейна помощ.

— Проработи ли?

— Със сигурност щеше да проработи, но двама свидетели го видели да я влачи за косата по алеята. Не се намесили, но все пак се съгласили да дадат показания. Освен това Тереза имала и сериозни наранявания — счупени нос и скула. Именно те провалили тезата за „кльощавите джинси“ пред съдебните заседатели.

— И?

— Тереза обявила, че стига да може, положително би наела някой да му отвърне със същото. Казала го с толкова плам, че спечелила всички заседатели на своя страна.

— Къде е нападателят в момента?

— Трябваше да излежи присъда от шейсет години в „Стейтвил“, ама изкарал само шест месеца. Натъпкали го с клорокс и го хвърлили от последния етаж върху предпазната мрежа.

Погледнах Тереза, която се смееше в компанията на някакъв доктор на път за изхода.

— Тя си е от квартала — добави Родригес. — Грижи се за хората и те се грижат за нея.

— Харесва ли ти това?

— Защо да не ми харесва? — сви рамене приятелят ми и протегна ръка. — Я дай да видя какво ти е дала…

Пуснах флакона в шепата му.

— Имам пукнато ребро.

— С колата ли дойде?

— Да, на паркинга е. Какво стана в оня магазин за хранителни стоки?

— Едва започваме. Ще откарат труповете в моргата. Трябва да се връщам обратно.

— А пък аз мисля да подремна.

Родригес хвърли флакона в скута ми. Станах и започнах да се оглеждам за палтото си. На няколко метра от мен имаше носилка, върху която беше завързано чернокожо момче. Бяха го докарали половин час по-рано и сякаш го забравиха в ъгъла на шоковата зала. После го преместиха по-наблизо и го закачиха на някаква апаратура. В момента момчето се беше върнало в съзнание, дърпаше маркучите от себе си и яростно се тресеше под стегнатите колани. Някакъв стажант направи опит да го успокои, но то продължаваше да се дърпа и да върти глава. Дишаше тежко и шумно, сякаш дробовете му бяха пълни със суха перушина. Ръцете му бяха покрити с пресни шевове, малки лепенки покриваха лицето и шията му.

Стажантът отмести стойката със системата и набра някакъв номер на стенния телефон. Вероятно викаше помощ. Момчето отново напрегна мускули в опит да се надигне. Един от дебелите сини колани се скъса, металната тока отскочи и счупи стъклото на апарата за кръвно налягане. Устата на момчето се отвори. За момент си помислих, че се задушава. Може би наистина беше така. После се закашля, от устата му бликна струя алена кръв, която се разля върху престилката на доктора. Момчето най-сетне успя да си поеме дъх и рухна обратно на носилката.

Тереза Джаксън се втурна в спешното отделение, изгледа ни с празен поглед и дръпна зелената завеса на паравана. Последното, което видях, беше друг стажант, който намъкваше маска и гумени ръкавици. Към носилката се насочи някакъв възрастен лекар, а Елън Бразил, вдигнала очилата на челото си, напрегнато се взираше в болничния картон над носилката.

— Проклети болници! — изръмжа Родригес.

— Дай ми една секунда, Винс — помолих аз.

— За какво? Хайде да се махаме от тук!

— Само секунда.

— Ще те чакам на рецепцията — кимна към вратата Родригес. — Ако не дойдеш до пет минути, изчезвам.

— Добре.

Родригес излезе. Аз си облякох палтото и се приближих към завесата. Тереза се появи в процепа. Беше с бяла маска на лицето и хартиена престилка, подплатена с найлон. Ръкавиците й блестяха от прясната кръв.

— Къде отивате? — попита тя.

— Това момче добре ли е?

— Има някакъв вътрешен кръвоизлив. Не знам на какво се дължи, но състоянието му е тежко. Не се приближавайте към него.

Тя смъкна престилката и ръкавиците, смачка ги на топка и ги пусна в изолиран контейнер. После вдигна маската си и ме погледна.

— Чухте ли какво ви казах?

— Познавате ли жената при носилката?

— Не — поклати глава Тереза. — Тя дойде с доктор Питърс. Вероятно е колежка.

— Какво прави?

— Нищо не прави. Просто чете болничния картон и наблюдава пациента. Къде изчезна Родригес? Той трябваше да ви изведе от тук.

— Питам, защото тази жена е моя близка.

— Наистина ли?

— Да.

— Как се казва?

— Елън Бразил.

— Чакайте тук — каза след кратко колебание Джаксън и отново нахлузи маската.

Две минути по-късно Елън Бразил се пъхна през процепа на завесата и свали маската си. Тя също не се усмихваше.

 

 

— Какво търсите тук?

Стояхме в тъмен коридор, на крачка от няколко автомата, произведени през 1963 г. Надвесих се над опушеното стъкло на най-близкия от тях и огледах закуските. В дъното забелязах шоколадово блокче.

— Я виж ти! — престорено се учудих аз. — Мислех, че тези отдавна вече не се произвеждат. Да ви се намират дребни?

Тя съвсем не изглеждаше развеселена. Изрових някакви монети от джоба си и се сдобих с блокчето.

— Нараних се по време на работа — поясних аз, вдигнах ризата си и й показах белия бинт. После разкъсах опаковката на блокчето и й предложих да си отчупи от него.

— Не, благодаря.

— Умно — кимнах и отхапах от блокчето. — Ребрата престанаха да ме болят след хапчетата, които ми дадоха… А вие защо сте тук?

— Това не е ваша работа, мистър Кели — отвърна тя и моментално се дистанцира.

Беше пожелала да узнае защо съм в общинската болница „Кук“ и любопитството й беше задоволено.

— Не сте случайно тук, докторе — поклатих глава аз. — Това едва ли ви се случва често.

— Трябва да се връщам обратно.

— Да започнем с нещо конкретно.

— С какво по-точно?

— Днес през деня ние с вас изследвахме възможността за наличието на патогени в метрото. Вечерта вие изведнъж се озовавате в спешното отделение на „Кук“ и преглеждате пациент, който плюе кръв…

Бразил погледна към дъното на коридора. На двайсетина метра от нас две медицински сестри оживено си бъбреха.

— Страхувате се, че ще ме чуят ли? — подхвърлих аз.

— Трябва да се контролирате, мистър Кели.

— Какво означава това?

— Историята с патогените се оказа фалшива тревога. Присъствието ми тук няма абсолютно нищо общо със събитията в метрото.

— Пациентът плюе кръв, кожата му е покрита с червени петна и отворени рани. Във вашата лаборатория разполагате с поне дузина чудовища, които могат да причинят подобни поражения. И въпреки това заявявате, че няма никаква връзка?

— Тук съм по молба на колега, за да погледна един пациент. В нашата лаборатория се занимаваме и с много други неща, освен с издирването на биооръжия. Много други.

— Извинявам се — рекох.

— Наистина ли?

— Вие сте права. Какво, по дяволите, знам аз?

Лицето й се разведри, а аз не за пръв път си дадох сметка, че Елън Бразил е невероятно привлекателна жена.

— Предполагам, че и аз трябва да ви се извиня — каза тя. — Реагирах малко по-разгорещено, отколкото е необходимо.

— Денят беше тежък.

— Да, така е.

— Какво му е на онзи младеж? Сестрата спомена някакъв вътрешен кръвоизлив.

— Така е — кимна Бразил. — Но поне на пръв поглед не е причинен от вътрешни наранявания.

— И?

— Може би става въпрос за хранително отравяне. Пациентът живее в район, който гъмжи от токсини. Оловни бои, замърсена вода… Причините могат да бъдат най-различни.

— Ще му направите ли изследвания?

— Мисля да се ориентирам от кръвните тестове.

Фигурата на Родригес се мярна в дъното на коридора и изчезна в някаква стаичка до асансьорите.

— Трябва да бягам — протегнах й ръка аз. — За втори път в рамките на един ден. Трябва да престанем да се виждаме по този начин, докторе.

Тя погледна към блокчето в другата ми ръка и внезапно попита:

— Може ли да си отхапя?

— От това? — учудих се аз и вдигнах остатъка от шоколадовото блокче. — Имайте предвид, че тук едва ли някой се грижи да подменя стоката. Разбирате ли?

— Старо ли е?

— По-старо от мен. Което трябва да ви говори нещо.

Бразил пренебрегна думите ми и захапа блокчето.

— Не е лошо — рече с пресилена усмивка тя.

— Е сега вече ме излъгахте — казах аз.

— Благодаря за хубавия ден, Майкъл.

Част от мозъка ми регистрира по-интимното обръщение и остана доволна от него. Останалата реагира в движение.

— За какво по-точно?

— За поведението ти в метрото. Сигурна съм, че там беше доста изнервящо за теб.

— О, свикнал съм.

— Съжалявам да го чуя. Както и да е. Съзнавам, че понякога се държа доста резервирано. Благодаря ти още веднъж.

Тя пъхна блокчето в ръката ми и се обърна да си върви.

— Хей!

Тя спря.

— Искаш ли да пием кафе? Не тази вечер, разбира се, но някой друг път.

Елън бавно кимна, обмисли поканата и любезно я отхвърли.

— Не мога.

— Добре, няма проблем.

Тя вдигна ръка и направи крачка обратно.

— Бих искала, но не мога.

— Всичко е наред.

— Аз съм… Всъщност времето не е подходящо.

Сега вече ми се прииска да спре. Исках да открия Родригес и да се скатая някъде. Сам. Защо изобщо си купих блокчето от онзи скапан автомат?

— И аз се виждам с един човек — рекох. — Всъщност не съвсем… Аз я виждам, но тя мен — не. Сложно е…

Тя се засмя и обстановката моментално се разведри.

— Май винаги е така, а?

— Понякога — свих рамене аз.

— Имаш ли визитка?

Дадох й онази с домашния и служебния телефон, а на гърба й надрасках цифрите на мобилния. Тя я пусна в джоба си.

— Трябва да се връщам. Още веднъж благодаря.

— Няма защо.

Тя бутна вратата и изчезна в спешното отделение. Останах сам, в компанията на автоматите. Дръпнах ръчката за още едно блокче и го пъхнах в джоба си. Може и да бяха стари, но все пак се намираха твърде рядко.

Тръгнах по коридора да търся Родригес. Открих го в малката стаичка. Беше вдигнал белия чаршаф и разглеждаше мъртвеца под него.

— Приятел? — подхвърлих аз.

— Не съвсем — отвърна Родригес и пусна чаршафа.

— Кой е?

— Ченге на име Дони Куин. Умрял е от доста време.

— Защо още е тук?

Родригес сви рамене. Обърнахме гръб на трупа и излязохме в коридора. Съседният асансьор беше просторен, предназначен да пренася големи тежести — най-вероятно Дони Куин за срещата му с болничния патолог по-късно вечерта.

— Какво те тормози? — попитах.

— Няколко неща. Първо, този беше едно от корумпираните ченгета, които разследвах.

Извърнах глава към издутата под чаршафа купчина.

— Куин?

— Сутринта се срещнах с него. Помогна ми да подхвърлим дрогата на Корееца.

— От какво е умрял?

— Работата е там, че никой няма представа. Отначало решили, че му е спряла машинката. Дебело обездвижено ченге и всичко останало. Но докторът каза, че не е това.

— Какви са били симптомите?

— Парамедиците твърдят, че е имал дихателни проблеми и висока температура. Умрял, преди да стигнат в болницата.

— Сутринта къде се срещна с него?

— В Уест Сайд.

— По-точно?

— На около три километра от тук. В един супермаркет оттатък Остин. Защо питаш?

— Къде е бил преди това?

— В Кейтаун. Казах му, че отиваме да изолираме Корееца, а той е предал новината на „Четворките“. Какво ти става, по дяволите?

— Нищо. Как му беше малкото име на ченгето?

— Дони. Дони Куин.

— Кога ще го закарат в моргата?

— Не знам. Виж какво, трябва да се връщам в магазина на Корееца…

— Добре, Винс. Утре пак ще се чуем.

— Добре, до утре.

Родригес ме потупа по рамото и си тръгна. Хвърлих последен поглед към белия чаршаф и етикета, който висеше от голия палец под него. После също си тръгнах.