Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (2)

1

Клепачите ми потрепнаха и аз отворих очи. Часът беше 4:51 сутринта. Бях сънувал нещо, но нямах представа какво. Ярки цветове, странни форми, още по-странни места. Това беше без значение. Станах от леглото и се повлякох по коридора. Рейчъл Суенсън седеше на креслото срещу прозореца със заспалото кученце в скута.

— Здрасти — казах аз.

Тя се обърна. Лицето й изглеждаше пепеляво на проникващата от улицата бледа светлина, а блестящите й очи отразяваха моята мъка, примесена с чувство за вина.

— Здрасти.

— Кучето може да спи навсякъде — добавих аз и придърпах близкия стол. Маги отвори едното си око, после и другото. Протегна се с широка прозявка и отново заспа.

— Трябваше да си остана у дома — каза Рейчъл.

— Предпочитам да си тук — отвърнах.

Бинтованите й пръсти погалиха главата на кучето, очите й отново се извърнаха към прозореца. Рейчъл беше член на съдийската колегия в северния район на Илиной. Една от най-свестните жени, които познавах и която доста пострада от факта, че е моя приятелка. Или по-скоро беше.

— Ще си направя чай — рекох. — Ти искаш ли?

Тя поклати глава. Останах на мястото си. Известно време седяхме в мрака и мълчахме.

— Не можеш да спиш, нали? — подхвърли тя.

— Сънувах нещо.

Тя кимна и отново замълча.

— За какво ти е този нож, Рейч?

Тя сведе очи към ножа, който стискаше с лявата си ръка.

— Взех го от кухнята.

— Но защо?

Тя премести поглед към парчето сирене на ниската масичка.

— Искаш ли да опиташ?

Поклатих глава.

— Май си помисли, че искам да нараня някого, а? — подхвърли тя, вдигайки острието между нас.

— Просто се учудих, че държиш нож, Рейч.

— Добре съм.

От нападението беше изминал близо месец. Отоците по лицето й бяха почти изчезнали. За тях свидетелстваха само жълтеникави белези.

— Какво сънува? — попита тя.

— Обикновено не си спомням.

— Обикновено?

— Понякога имам предчувствия. Всъщност само два пъти. Събуждам се с убеждението, че нещо се е случило.

— Това не е предчувствие, след като вече се е случило.

— Права си.

— Ще си правиш ли чай?

— След малко.

— Разкажи ми за тях — подкани ме тя, отряза си парченце сирене и отхапа крайчеца му.

— За сънищата ли?

— Не, за предчувствията.

— Първото беше, когато умря брат ми.

— Филип?

— Тогава бях на четиринайсет. Събудих се посред нощ и отидох в дневната.

— И?

— Седнах пред телефона и зачаках. Десет минути по-късно той иззвъня. Директорът на затвора ми съобщи, че се е самоубил. Обесил се с чаршаф в килията си. Но аз вече го знаех.

— Съжалявам.

— Второто се случи преди две години — през нощта, в която умря баща ми. Помня как отворих очи. Усещах смъртта на стареца като сух прах, полепнал по гърлото ми. Извадих бутилка уиски и си налях една чаша. После отново седнах до телефона и зачаках да звънне.

— А сега? — попита Рейчъл.

— Там е работата, че този път не съм сигурен.

— Но има нещо, така ли?

— Да, мисля, че има.

Тя стана от креслото и остави кученцето на канапето.

— Аз ще направя чая.

Слушах как пуска водата и слага чайника на котлона. Изправих се и издърпах една книга от полицата. „История на Пелопонеската война“ от Тукидид. Трябваше ми известно време, за да открия абзаца. Книга II, Глава 7. Описание на чумата, върлуваща в Атина.

… Всички предположения за нейния произход и причините за появата й… ще оставя на други писатели, независимо дали са професионалисти, или не… Самият аз ще се концентрирам върху същността й и ще опиша симптомите, които може би ще помогнат на учениците ми да я разпознаят, разбира се, ако отново се появи. Това мога да го направя най-добре, защото самият аз се заразих и имах възможност да наблюдавам въздействието й върху другите…

Опитах се да си представя как Тукидид, макар и попаднал в обкръжението на смъртта, опипва тялото си и записва наблюденията си за нас, хората, които ще прочетат историята му две хиляди и четиристотин години по-късно. А Рейчъл просто я излъгах. Отлично знам от какво се страхувам и защо. Затворих очи и ги видях: двете голи електрически крушки в тунела на чикагското метро. С въпросителни под стъклената си обвивка. Сякаш търсеха отговор на същите онези въпроси, които си е задавал древният историк.

Чайникът засвири. Почти едновременно с него иззвъня и телефонът. Рейчъл се изправи на прага в момента, в който посегнах да го вдигна. Не беше гласът, който очаквах. За разлика от информацията. Нея я очаквах. Изслушах го, вметвайки само една-две думи. Накрая гласът замлъкна, вероятно очаквайки някаква реакция от моя страна.

— Къде си? — попитах.

Гласът обясни.

— Добре, след час съм при теб — казах аз и прекъснах връзката.

Рейчъл изглеждаше така, сякаш иска да каже нещо, но после размисли и ми обърна гръб. Маги се беше събудила и ме наблюдаваше от канапето.

— Искаш ли закуска?

Ушите на кученцето щръкнаха при познатата дума. Тялото му се стрелна към кухнята, изпреварвайки ме с цялата дължина на дневната.

— Това ли очакваше? — попита Рейчъл, подавайки ми чаша чай.

— Не знам.

Нахраних Маги. Двамата стояхме и слушахме как хруска храната, а после облизва купичката си.

— Трябва да изляза — рекох.

— Едва ли ще съм тук, когато се върнеш.

— Рейч…

— Спри!

Ръката й се вдигна пред лицето, сякаш да го предпази. После тя се обърна и излезе, следвана от кученцето. Отидох в спалнята и започнах да се обличам. Когато се върнах, Рейчъл се беше свила на канапето.

— Ще поговорим по-късно — рекох.

Понечих да добавя още нещо, но после си спомних какво се случва, когато говоря прекалено много. Обърнах се и излязох.

Навън все още беше тъмно. Поех надолу по „Адисън“. На изток небето просветляваше. Ярки цветни щрихи върху старото платно на чикагската нощ. Градът все още спеше. Навсякъде, с изключение на моите сънища. И сънищата на онези, които ми бяха скъпи.