Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (18)

17

Мазето беше пълно с плоски кафяви кашони, издигащи се чак до тавана. Накараха ме да седна на един стол в средата на помещението. Рей Рей се настани срещу мен. Междувременно компанията ни се увеличи с още трима души, всичките хлапаци. Първият беше с дълга грива, пристегната със зелен ластик и украсена с бели мъниста. Другият беше висок, слаб и видимо нерешителен. Третият беше най-млад. Под якето с качулка на „Сокс“ стърчеше пистолет, който стигаше до коляното му.

— Маркъс — рече Рей Рей и хлапето с качулката слезе по стълбите.

— Искаш ли да го гръмнеш вместо мен?

Пистолетът на Маркъс изглеждаше като гаубица в ръцете му. Кльощавият шоколадов пръст бавно се уви около спусъка. Широката му усмивка издаваше ДНК-то на убиец по рождение.

— На колко е години? — попитах.

— На тринайсет.

Замълчах. Рей Рей изучаваше лицето ми.

— Той ще го направи — каза най-сетне той.

— Вярвам ти.

Рей Рей докосна рамото на момчето и то се стопи в мрака.

— Имаш две минути да ми кажеш какво търсиш тук — заяви той.

Кимнах към вратата, която хората му току-що бяха открили в дъното на помещението.

— Тунел — поясни Рей Рей. — Вероятно води към тайните складове на Корееца.

— Значи Ли те е снабдявал с дрога, а?

— Остава ти една минута.

— Какво има в тези кашони? — попитах.

Зад мен настъпи някакво раздвижване, но очите ми останаха заковани върху лицето на Рей Рей.

— Предполагам, че доставчикът на Ли е ченге — добавих.

Лекото повдигане на веждите показа, че съм си спечелил още една минута.

— Защо мислиш така?

— Килото, което намерихте горе. На плика личат следи от оранжев стикер — от онези, с които в полицията маркират веществените доказателства. Някой го е задигнал от склада и го е занесъл на Ли, а той го продава на вас.

— Има нещо такова — кимна Рей Рей.

— А днес някой е решил да отстрани Корееца и да работи директно с вас — подхвърлих.

— Може би си ти?

— Не съм — поклатих глава аз. — Ти знаеш, че съм бивше ченге. Нямам представа откъде, но знаеш. И стигаш до заключението, че съм дошъл тук, за да задигна дрогата. Може би за да я върна на ченгетата, които са ти я продали.

Рей Рей махна с дулото на пистолета ми към бръснатия череп, който държеше в ръце желязна лопата.

— Моят човек Джейс има намерение да изкопае една хубава дупка в тунела специално за теб — информира ме той.

— Я ми кажи защо убивам този човек, свивам му кокаина, а после сядам да чакам появата ви? — подхвърлих аз.

— Всеки върши глупости — сви рамене Рей Рей.

— Ако наистина си убеден, че съм свил дрогата, вече щях да съм мъртъв.

Разнесе се протяжен звук. Някъде в мазето се включи котлето на парното отопление.

— Откъде ме познаваш, Рей?

Той се замисли за миг, после махна с ръка. Джейс влезе в тунела и започна да копае. Уловили кимането му, останалите мълчаливо се оттеглиха. Останахме сами.

— Деветдесет и осма — промълви главатарят на бандата, заковал поглед в една дълбока цепнатина във вратата на мазето. — Бях още хлапе. Веднъж те видях на „Парцела“.

— Ей сега минах от там. Някой го е превърнал в хубава жилищна сграда.

— Имам предвид онова време.

Знаех за какво говори Рей Рей. Получих информацията през април 98-а, точно когато времето започваше да омеква. Появих се на мястото с екип криминалисти, въоръжени с лопати. Оградихме мястото с полицейска лента и започнахме да копаем. Аз открих първото тяло под купчина черни и зелени найлонови торби. Лицето на жената беше замръзнало в озъбена усмивка. Не я познавах. Продължихме да копаем и скоро се натъкнахме на втори труп, а след това и на трети. Телата се оказаха общо девет, всичките на жени. Някои бяха удушени, но повечето бяха съсечени с нещо остро — по мнението на патолога с брадва или права лопата.

— Онзи април беше направо горещ — промълви Рей Рей, връщайки се към миналото със заслужено уважение. — Тогава за пръв път помирисах мъртвец. — Замълча, после добави: — Струпаха се куп репортери. Гледах те как разговаряш с тях.

Мястото на срещите с медиите беше паркингът пред някаква погребална агенция, а времето — три следобед. Избрах този час, защото беше най-горещият през деня, а паркингът на агенцията, защото беше от подветрената страна на „Парцела“. Десет минути въпроси и отговори бяха напълно достатъчни за телевизионните репортери, които държаха камерите на сянка и снимаха отдалеч. Така миризмата беше поносима. Представителите на печатните медии бяха друга работа. Далеч по-настойчиви. Един-двама се добраха директно до мястото на разкопките, но това нямаше значение. На никой не му пукаше от вестниците. Ченгетата гледаха единствено да избегнат камерите.

— Ти беше добър, Кели. Проявяваше уважение.

Най-добре си спомнях първия ден. Бяхме изровили два трупа и се опитвахме да отцепим района с помощта на две патрулки. Първи се появиха местните, а после и медиите. После настъпи редът на мексиканците. Надойдоха пеша, други с велосипеди. Започнаха да продават царевични питки и сода от синьо-червени хладилни чанти. Истинска тълпа, която се блъскаше напред с надеждата да зърне поне част от касапницата. Сякаш участваха в уличен фестивал. По онова време тези неща ме тревожеха.

— Искаш да кажеш, че заради това все още съм жив? — погледнах го аз.

— Май да… Едно от изровените тела беше на майка ми.

— Съжалявам да го чуя.

— Недей. Тя беше най-обикновена наркоманка.

Рей Рей стана от стола и започна да крачи напред-назад. Три метра в едната посока, още толкова в другата. После се изправи зад гърба ми вероятно за да придаде допълнителна тежест на думите си.

— Нея не успяхте да я идентифицирате.

— Не установихме самоличността на три тела — рекох.

— Точно така.

Стъпките му отново прозвучаха по циментовия под.

— Три безименни проститутки. Но аз веднага разпознах мама. Беше изчезнала от пиацата десетина дни по-рано. Освен това успях да зърна роклята й, докато я вадеха.

— Не би трябвало да виждаш подобни неща.

Рей Рей приклекна срещу мен и изсъска:

— Не ми казвай какво не е трябвало да видя!

Гласът му беше натежал от детските спомени. Изправи се и отново закрачи напред-назад.

— Не помня къде я погребаха, но знаех кой я уби.

Бях работил по случая през цялото лято и част от есента, но така и не стигнах до солидни улики.

— Викаха му Гадината. Плащаше пет долара за свирка и ги убиваше с удар в тила, докато му духат. Нямам представа как ги е завлякъл до сметището… — Рей Рей замълча, после щракна с пръсти и добави: — Винаги съм си мислил, че го е правил с чаршафи.

— Как си бил сигурен, че е той?

— Една вечер го проследих до дома му — отвърна главатарят на бандата и отново седна срещу мен. — Живееше в някаква барака на три километра от тук. Изчаках да излезе и проникнах вътре. В мазето намерих още четири жени. Отдавна мъртви и вмирисани. Изчаках го да се прибере, вързах го за един стол и започнах да дера лицето му с кухненски нож. После му прерязах гърлото, погребах го при момичетата и драснах клечката на бараката. Пожарникарите изобщо не разбраха за какво става въпрос. Не ме заподозряха може би защото бях само на четиринайсет.

— Бих могъл да се погрижа за това — казах аз.

— Да го одереш жив вместо мен?

— Не.

— Е, добре. Някои хора предпочитат сами да си чистят лайната. Ти си ирландец, нали?

Кимнах.

— ИРА правеше същото. Белфаст, Фолс Роуд. Собствена полиция, която държи на разстояние шибаните английски ченгета.

Рей Рей се ухили, вероятно зърнал гримасата на лицето ми, която беше очаквал.

— Май си изненадан, а? — подхвърли той. — Някакъв тъп негър дрънка неща, за които дори не би трябвало да е чувал. Но това е останалата част от историята, нали? „Четворките“ ме прибраха, след като очистих Гадината. Дадоха ми дом и семейство, пари и уважение. Доста по-късно откриха, че имам и акъл в главата си.

Рей Рей се облегна назад, очевидно облекчен от изповедта, свързана с майка му.

— Не само акъл, но и образование — добави той. — Преди две години завърших с отличие „Келог“, специалност икономика.

— „Четворките“ ли плащаха следването ти? — учудено попитах аз.

— До последния цент.

— А сега ръководиш бизнеса им и продаваш дрога на децата в квартала, в който си израснал?

— Това май не ти харесва.

— А на теб харесва ли ти?

— „Четворките“ плащат за обучението на избрани деца от години. В момента аз самият издържам три негърчета в колежа. Те знаят какво искам от тях — да учат прилежно, да не напускат и да не се прецакват… А когато се дипломират, сами ще решат дали да се върнат в бизнеса. Ние няма да им се бъркаме.

— Колко се връщат?

— Петдесет на петдесет — махна с ръка Рей Рей. — Някои са родени за това, други — не.

— И ти отгатваш кой ще го направи, така ли?

— Обикновено да.

— А Маркъс?

— Той не изпитва нищо вътре в себе си, но иначе си го бива.

— След година-две може би ще ти вземе хляба.

Рей Рей прие забележката ми с усмивка, а после погледна сребърния часовник на китката си.

— Мама ти спечели цял час, ирландецо. Жалко, че няма как да ти спаси живота.

— Ще ме убиеш независимо от това, което мога да ти кажа, така ли?

— Вероятно.

— Заведи ме горе. Ще ти обясня защо съм тук, пък после сам ще решиш.

Главатарят на бандата се втренчи в обувките си. После стана, направи ми знак да се насоча към стълбите и тръгна след мен.