Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (16)

15

Маркъс Робинсън седеше на плоския покрив срещу корейския магазин за хранителни стоки и се прицелваше във вратата с един никелиран револвер 38-и калибър. Разговорът му с Рей Рей продължи близо час. Информира го за всичко, което беше казало ченгето. После го повтори отначало. Рей Рей го изслуша внимателно, а след това го прегърна през раменете и обясни, че довечера „Четворките“ трябва да свършат една работа с Корееца. Маркъс се ухили и Рей Рей остана доволен. После измъкна револвера изпод дюшека и тръгна към магазина. Рей Рей си имаше работа, Маркъс — също.

Патрулна кола спря пред магазина. От нея слезе едно ченге и бавно тръгна да оглежда района. Следобедното слънце блестеше във фуражката му. Ченгето кимна на колегата си, който отвори багажника и измъкна черен сак със златни ширити. Дрогата на Корееца, която скоро щеше да стане притежание на Рей Рей.

Първото ченге заблъска по вратата. Корееца излезе на улицата. Беше облечен както обикновено: с тъмни панталони и синя жилетка с шарени копчета. На носа му бяха кацнали очила, от устата му стърчеше смачкан фас. Едното ченге му каза нещо и той кимна. Другото сложи сака на рамото си и го понесе към магазина. Четири минути по-късно полицаите се качиха в колата и си заминаха.

Маркъс се спусна по аварийната стълба и опря гръб в стената. Извади от джоба си седем патрона. Четири от тях влязоха в барабана с остро изщракване. Седмица след като беше получил револвера, двамата с Туист се натъкнаха на мъртвия наркоман, проснат в мазето на една от къщите складове. Туист не пожела да има нищо общо, но Маркъс беше на друго мнение, тъй като се нуждаеше от упражнения по стрелба. Вкара два куршума в гърдите на наркомана и трети в слепоочието му. Протече малко кръв и това беше всичко. Не изпита нищо особено. Освен съжалението за трите изхабени патрона. Но ефект все пак имаше. Мълвата стигна до когото трябва, а самият той се увери, че не е проблем да застреля когото и да било.

Пристъпи към ъгъла и надникна. Началото на улицата беше пусто. По-нататък се виждаше камион с надпис ТРАНСПОРТНА КОМПАНИЯ „СИЛВЪР ЛАЙН“ отстрани. Маркъс опря гръб в стената и се намръщи от тъпата болка, която пулсираше в главата му. Не знаеше откъде се беше появила, но беше там.

Натика револвера в джоба си, прекоси улицата и почука на задната вратата.

— Хей!

Чу леките стъпки на Корееца, който се качваше по стълбите от мазето. После вратата се отвори.

— Къде се губиш бе, Маркъс?

Корееца всъщност се казваше мистър Ли. Продаваше всичко — от сирене до чорапи, защото никоя от големите вериги магазини не проявяваше желание да се установи в този квартал. И продаваше скъпо, въпреки че основните му доходи не идваха от търговията, а от онова, което държеше в мазето.

— Пари ли искаш? — попита Ли и потърка палец и показалец пред лицето му.

Маркъс сви рамене. Кой не иска пари?

— Добро момче — рече Ли. — Влез.

Накара да го седна на един стол в задната част на магазина, дръпна крачола си и измъкна от чорапа пачка навити на руло двайсетачки.

— Двеста долара, всичките за теб — обяви Ли. — Хайде, вземай.

Момчето остана неподвижно на мястото си.

— Защо не ги вземеш? — попита Корееца.

— А ти защо бързаш?

Ли погледна парите и остави пачката на тезгяха.

— Това за последната поръчка ли е? — попита Маркъс.

Корееца кимна. Последната поръчка беше направена онзи ден. Плоски кашони, много повече на брой от обикновено. Маркъс нямаше представа какво има в тях, но знаеше, че ще му донесат пари. Протегна ръка и прибра пачката в джоба си. Лицето на Ли разцъфна в усмивка на облекчение.

— Добро момче.

— Това беше голяма поръчка, Ли. Може би за провинцията, а?

— Не — поклати глава Ли. — Странична поръчка, ама много важна.

Очите на Маркъс пробягаха по вътрешността на магазина. Рафтовете вляво бяха запълнени с консерви спагети и увити в целофан домакински гъби. Така и не успяваше да проумее системата, по която Ли подреждаше стоката си. Може би изобщо нямаше система. Обърнат с гръб към него, Корееца броеше остатъка от парите, които беше измъкнал от чорапа си. Същевременно продължаваше да бъбри за важната поръчка, която май трябвало да бъде изпълнена още тази нощ. Едната му ръка се вдигна да прогони мухата, която кацна на ухото му. Улицата отвън беше безлюдна. Счупеният часовник на стената показваше три следобед. Маркъс извади пистолета от джоба си и се изправи. Корееца отново замахна да прогони мухата.

— Маркъс, ти трябва да…

Ли се обърна в мига, в който момчето натисна спусъка. Изстрелът проехтя по-силно от очакваното. Ли падна като подсечен, събори стола зад гърба си и простена по начин, който никак не се хареса на Маркъс. После се вкопчи в краката му и въпросително вдигна глава, сякаш очакваше обяснение за злощастния инцидент. Малко след това го пусна и се претърколи по гръб. Куршумът беше пронизал лявата му буза под окото. Все още беше жив, но желанието му да говори се беше изпарило. Маркъс клекна до него.

— Съжалявам, Ли — промърмори той. — Но довечера и бездруго щяха да те убият.

Претърколи го по корем и пусна два куршума в тила му. После измъкна тежката връзка ключове от джоба на мъртвеца и се насочи към вратата на мазето. Дървените стъпала чезнеха в мрака. Щракна лампата и заслиза, опирайки длан на голата тухлена стена. Мазето представляваше дълъг и тесен правоъгълник. Кашоните бяха подредени до една от стените. До тях имаше мотокар и товарна количка.

Кашоните нямаха никакви надписи. Маркъс си помисли дали да не отвори един от тях, но после се отказа. Това можеше да почака. Съдържанието им със сигурност струваше пари. Знаеше, че дрогата на Рей Рей също е някъде тук, но не тръгна да я търси. Защото беше амбициозен младеж, а не глупак.

Придвижи се до дъното на склада и дръпна шперплата, боядисан в цвета на стената. Той се откачи лесно. В квартала непрекъснато се питаха как Корееца придвижва стоката си, без да използва повторно нито една от къщите наоколо. Отговорът се криеше в желязната врата зад шперплата — достатъчно широка, за да пропусне мотокара. Маркъс извади връзката ключове и намери този, който му трябваше. После блъсна вратата и щракна електрическия ключ. Пред очите му се разкри извит тунел, укрепен с тънък пласт цимент и мека пръст. Беше насочен навън, с многобройни разклонения към изоставените къщи. Само преди седмица Ли беше допуснал грешката да му го покаже.

Върна се при мотокара. Миг преди да включи двигателя, отгоре долетяха стъпки. Маркъс светкавично изключи осветлението и приклекна в мрака. Откъм стълбите блесна лъч на мощно фенерче, който пробяга по стените и тавана.

— Покажи се, синко — прозвуча мъжки глас. — Нищо лошо няма да ти сторя.

Гласът звучеше кухо, сякаш идваше от празен варел. Маркъс предпазливо надникна. Мъжът беше висок, бял, облечен в дълго кожено палто. В ръцете си държеше пушка, а лицето му беше частично скрито под черна маска. Маркъс прецени, че той не може да го види от мястото си на стълбите, но мнението му се промени в мига, в който мъжът вдигна пушката и натисна спусъка.