Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (15)

14

Напуснах сградата, напълних гърдите си с чист въздух и ми се допуши. На фона на урока по черна биология опасността от рак на белите дробове ми се струваше дребна работа. Една кола изскочи иззад ъгъла на блока и се насочи към мен. Стъклото откъм шофьора се спусна наполовина.

— Какво правиш тук? — попитах.

— Мога да ти задам същия въпрос — примигна Рита Алварес. — Имаш ли време за кафе?

— Защо не — свих рамене аз и седнах до нея.

Спряхме пред едно кафене на три пресечки по-нататък. Казваше се „Прясно смляно“. Тук всичко беше органично и следователно полезно за здравето. Включително кофеинът. Поръчах си черно кафе без сметана, бутнах купчината книги от масата и сритах три от котките на съдържателя. Рита предпочете билков чай.

— Какви са този котки? — попитах.

Рита сви рамене и взе в ръце един едър черен котарак. Едното му око беше зелено, а другото липсваше.

— Била ли си тук и преди? — пожелах да узная аз.

— Не.

Котаракът скочи на пода и се отърка в краката ни. Сервитьорката донесе чая в прозрачна стъклена каничка. Репортерката на „Дейли Хералд“ свали капачето и вдъхна ароматната пара.

— Лавандула — замечтано прошепна тя.

— Страхотно — кимнах аз. — А сега ще ми обясниш ли какво търсиш по никое време пред „Лаборатории Си Ди Ей“?

Рита върна капачето на мястото му и напълни чашата си. Имаше перфектна кожа с мирис на бадем. Усмивката й разкриваше два реда безупречни зъби. Всички се питахме защо не работи в телевизията.

— Харесвам те, Майкъл. Имаш добро сърце.

— Кой ти каза?

— Не се опитвай да отричаш.

— Къде е Родригес?

— Не знам. Вероятно на работа.

Рита излизаше с приятеля ми вече почти месец. Харесвах ги като двойка, което обаче не означаваше, че имат някакви шансове.

— Какво искаш, Рита?

Тя отпи глътка чай и деликатно изсумтя.

— Да не си алергична към котки? — попитах.

— Не съм.

— Всичко е от прахта. И от книгите. Двата най-отличителни атрибута на Хайд Парк.

— Забравяш обиколките на Обама.

— Следобед мисля да разбера къде го подстригват — отвърнах. — Хайде, изплюй камъчето.

— Искам да те наема.

— Едва ли можеш да си го позволиш.

— Много смешно! — отвърна тя и отпи още една глътка.

— Родригес със сигурност не може.

— Говоря сериозно, Майкъл.

— Имаш нужда от охрана?

— Искам да провериш някои неща.

— Доколкото си спомням, на визитката ти пише „разследващ журналист“. На всичкото отгоре си имаш гадже полицейски инспектор.

— Работя по нещо деликатно.

— И стигаш до заключението, че аз съм специалист по деликатните неща, така ли?

— Искаш ли да ме изслушаш?

Разбира се, че исках. Винаги исках. След което скачах в дълбокото. Проклех характера си и кимнах.

— Познаваш ли Марк Рисман?

— Чувал съм за него.

— Наистина ли? Тази сутрин го проследих и той ме доведе пред сградата на „Лаборатории Си Ди Ей“. Влезе в същата врата, от която ти излезе. В компанията на кмета.

— Виж ти! — възкликнах.

— Какво търсят в лабораторията?

— Може би са били някъде другаде.

— Проверих. В сградата няма нищо друго освен лаборатории. Разбира се, ако не броим една фирма, която произвежда пликове.

— Ще го проверя.

— А ти какво правиш за Си Ди Ей?

— Това няма нищо общо с Рисман или със случващото се в центъра.

— Откъде знаеш?

— Знам.

— На Рисман не му е чиста работата, Майкъл.

— В Чикаго? Направо съм шокиран.

— Урежда някои хора с обществени поръчки и си взема своето.

— Какви хора?

— Още не знам.

В Чикаго подобна дейност можеше да се сравнява с безгрижно подсвиркване във вана, пълна с вода, докато сменяш крушките. Тоест въпрос на време, преди да се изпържиш. Рита прекрасно го знаеше, затова реших да си спестя лекцията. Тя очевидно беше наясно кой стои от другата страна на мафиотската схема, но не искаше да ми каже. Е, това също не беше проблем за мен. Денят ми и бездруго беше пълен въпреки сравнително ранния час.

— Какво искаш от мен? — попитах.

— Сложно е. Рисман е твърде предпазлив, за да го прави директно. По-скоро използва влиянието си, за да манипулира общинските поръчки.

— Какви по-точно?

— Предимно за доставка на медицинско оборудване. Най-обикновени неща — хирургически маски, гумени ръкавици, спринцовки. Плюс офис консумативи.

— Накъде ги насочва?

— Предимно към патологията на общинска болница „Кук“ и към още едно-две места. Намесва се в работата, притиска ключови хора и получава своето.

— Източници на информацията ти?

— Няколко.

— Нека отгатна: притисканите служители в общината.

— Да.

— Но нямаш представа към кого насочва средствата Рисман…

— А ти си мислиш, че имам, нали?

— Точно така.

И двамата погледнахме през прозореца. Тротоарите бяха мокри от мартенския дъжд, който беше спрял преди малко. На ъгъла стоеше двойка с дебели палта, която чакаше зеленото на светофара. Буик последен модел маневрираше пред едно свободно място край тротоара. Черните му стъкла бяха плътно затворени. По принцип те бяха забранени, но тук се срещаха буквално на всяка крачка. Хайд Парк е херметически изолиран свят на култура и привилегии, в центъра на който тупти огромното сърце на Чикагския университет. Но синята кръв не отиваше надалеч. Само на един-два километра от споменатия център списъкът с нобеловите лауреати на университета не означаваше нищо. Там властваха бандите. От време на време гръмваха по някой нещастник и затъмняваха стъклата на автомобилите си — просто ей така, за кеф. Онзи, който проявеше интерес към цвета на стъклата, лесно можеше да се прехвърли в групата на покойниците. Обърнах гръб на прозореца. Рита посегна към коженото куфарче в краката си.

— Разполагам с имената на част от фирмите — обяви тя, отвори куфарчето и извади лист хартия. — Всички са неизвестни, с един-двама служители, без какъвто и да било опит.

Хвърлих бърз поглед на списъка.

— Може би са спонсорирали предизборната кампания?

— Нищо подобно. Не са дали дори цент за кмета или за когото и да било друг. Поне по документи.

— Означава ли това, че плащат директно на Рисман?

— Вероятно.

— Колко големи са договорите?

— Нищо особено, но тук става въпрос за нещо друго.

Отново разгледах списъка.

— Мислиш, че всички принадлежат на един и същ собственик, така ли?

— Да. Но не знам по какъв начин са свързани и — което е още по-важно — кой е собственикът.

— Има ли значение? — попитах аз, докато й връщах списъка. — Важното е, че имаш Рисман, който е публична фигура. Напиши за него. Пусни прожектора и гледай как се разбягват плъховете.

Рита поклати глава.

— Нима мислиш, че нещата стигат още по-нагоре?

Тя извърна глава и не отговори. Аз отново погледнах към улицата. Буикът още беше там, със свалено странично стъкло. Шофьорът се виждаше в профил. Издължено изпито лице, тъмни очила на челото и цигара в ръка. Не гледаше към нас, но това беше без значение.

— Извини ме за момент.

Отидох на бара, платих сметката и попитах жената на касата дали разполага с фишек монети от четвърт долар. Оказа се, че има два. Излязох през задната врата и заобиколих квартала. Буикът все още работеше на място със свалено стъкло, шофьорът продължаваше да пуши. Стиснах фишеците в дясната си длан, прекосих улицата и се насочих към предницата на колата. На десетина метра от нея спрях, потръпнах от студа и духнах в ръцете си, оглеждайки се за такси. За миг очите на шофьора се извърнаха към мен, после отново се насочиха в страничното огледало и оттам към Рита, седнала до прозореца на кафенето. Изминах последните десет метра. Лявата ми ръка беше отпусната надолу, а дясната беше свита в юмрук. Шофьорът отново се обърна да ме погледне.

— Как е работата? — попитах.

Той вирна брадичка, но не отговори. Не ме позна, но аз веднага установих самоличността му.

— Търся такси — поясних, навеждайки се над прозореца.

Лявата ми ръка се впи в рамката, десният ми юмрук се стрелна нагоре и навътре. Ударът беше къс, но придружен с рязко извъртане на рамото. Попадна точно в брадичката. Тялото омекна, ръката изпусна волана и безсилно падна в скута. Мъжът наближаваше четирийсет, кльощав, с лоша кожа и развалени зъби. Избутах го на дясната седалка, седнах на мястото му и го обискирах за оръжие. Беше чист, но в жабката открих револвер 40-и калибър. Вдигнах стъклото, заключих вратите и измъкнах джиесема си. Рита вдигна на първото позвъняване.

— Седя в колата от другата страна на улицата — информирах я аз.

Главата й се завъртя заедно с телефона, залепен за ухото й. Очите й се заковаха на буика.

— Сметката е платена — добавих. — Скачай отзад.

Тя сковано се изправи, огледа кафенето и излезе. Аз отключих вратите.

— Какво правиш, по дяволите?

— Този тип работи за Вини Делука — кимнах към мъжа до себе си аз.

В огледалото за обратно виждане ясно видях как свива устни.

— Не е убиец — добавих. — Мисля, че Делука го е пуснал след теб, за да разберат какво правиш. Сега може би ще ми кажеш с кого работи Рисман. Или предпочиташ сам да навържа нещата?

— Исусе Христе! — промълви тя.

— Вини Делука не се шегува, Рита. Не знам какво правиш, но по някакъв начин си привлякла вниманието му. Това не е хубаво.

— Мислиш ли, че ще ме убие? Сериозно те питам!

— Мисля, че на хората им се случват инциденти.

— Това е покушение, Майкъл!

Тя понечи да излезе от колата, но аз я изпреварих и заключих вратите. После прерових джобовете на приятелчето до себе си, измъкнах джиесема му и натиснах бутона за преизбиране. Насреща се обади глас, който ми беше познат.

— Джони Епъл! Как си, приятелю?

— Майкъл Кели?

— Там ли е шефът?

— Защо звъниш от телефона на Чили?

— Така ли се казва? — попитах аз и огледах кльощавия до себе си. — Помня го по физиономия. Един от онези типове, които се мотаят наоколо, пият кафе и на всеки две минути трошат мебелировката. Знаеш за кого говоря, Джони. Нали и ти си един от тях?

— Как телефонът му се озова у теб?

— Искам да говоря с Делука.

— Няма го тук.

— Хубаво. Ще задържа телефона. Кажи му да ми звънне, когато има свободно време.

Пауза. После насреща прогърмя гласът на престъпния бос на Чикаго.

— Ужасно ми досаждаш, Кели! — изрева той.

— Слушай какво ще ти кажа, Вини. Твоето момче тук следи Рита Алварес. Мисля, че знам защо и това никак не ми харесва.

— Не знам за какво говориш, Кели. И защо трябва да ми пука какво харесваш и какво не?

— Помисли малко и сам ще си отговориш, Вини.

Мълчание.

— Тя е моя приятелка — добавих аз и се обърнах да погледна Рита. Лицето й беше посивяло. — Освен това може да се окаже, че имаме обща цел…

— Бизнесът си е бизнес, Кели.

— Това мога да го разбера.

— Ама твоите приятелки май не го разбират.

— Тази не е от тях.

Обърнах се към Рита за пореден път. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне закуската си върху тапицерията на седалката.

— Трябва да поговорим — добавих.

Ново мълчание.

— Гарантирам, че приятелката ми няма да предприеме нищо, преди да се разберем.

— На моята възраст това си е истинска благословия — въздъхна Делука. — Задръж нещата така, пък може и да поговорим.

— А ти си прибери хората.

— Върни телефона на моя човек.

Погледнах вдясно от себе си и поклатих глава.

— В момента не е на разположение.

— Добре — въздъхна Вини. — Остави го там, където е. Пак ще се чуем.

— Чао, Вини.

Той прекъсна връзката, а аз затворих телефона и го пуснах в краката си.

— Хубаво разгледай този тип — рекох.

— Разгледах го.

— Добре. А сега да се махаме от тук.

Слязохме от колата, прехвърлихме се в нейната и потеглихме.

— Накъде? — попита тя.

— Просто обиколи квартала.

— С какво го удари?

Показах й фишеците.

— По двайсет и пет цента. Вършат добра работа, когато се нуждаеш от един удар. А ти трябва да зарежеш тази работа. Поне докато не си поговоря с Делука.

— Искаш да кажеш, че трябва да съгласувам материала си с него? — присви очи тя.

— Ако държиш да останеш цяла и невредима — свих рамене аз.

— Стига, Майкъл. Надушила съм нещо голямо.

Видях в очите й лъскавите награди, които раздават на безкомпромисните разследващи журналисти, с изключение на онези, от които капе вода, примесена с водорасли. Същите, които ще бъдат увити около шията на Рита, когато я извадят от езерото Мичиган.

— Родригес в течение ли е? — попитах.

— Не. И няма да бъде, ако ти ми помогнеш. Може би ще успея да се откача от мафията.

— Имам ли избор? — въздъхнах аз. — Колко близо си до важните разкрития?

— Минимум две седмици.

— Добре. Но ще обещаеш да не публикуваш нищо, без да си го съгласувала с мен.

— Обещавам.

— Кой хвърля въдици на общината?

— Вече ти казах, че не съм сигурна.

— Може би не знаеш всички имена, но едно със сигурност ти е познато.

— Може би става въпрос за посредник.

— Дай ми го.

След петнайсет минути безцелни обиколки из квартала все пак получих името. Дори в комплект с адреса.