Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (14)

13

— Какво по-точно е това? — попитах аз.

Влязохме в гаража под бетонния блок, който се намираше в края на Хайд Парк, може би на километър от кампуса на Чикагския университет.

— Казах ли ви, че Си Ди Ей е частна лаборатория? — обърна се да ме погледне Елън Бразил.

— Да.

— Това е един от филиалите ни.

— Какво им е на университетските лаборатории?

— Си Ди Ей е функционален еквивалент на биолаборатория от четвърто ниво — най-високото в света. Химически душове на влизане и излизане от работните зони, двойно антибактериално филтриране, задължително използване на защитно облекло от всички, които работят с живи организми.

— Какви по-точно?

— Най-смъртоносните патогени, познати на човечеството. Плюс още няколко, които все още не са официално представени. Тук създаваме чудовища, мистър Кели. Правим го, защото знаем, че лошите упорито работят в тази област. Трето ниво, Моли…

Моли Карълтън включи на заден ход и насочи микробуса към една от товарните рампи. Двама мъже започнаха да разтоварват оборудването. Последвахме Бразил, която се насочи към външен товарен асансьор със сгъваема метална врата.

Кабината издрънча и спря на третия етаж. Озовахме се в слабо осветено пространство със спарен въздух, типичен за таванските помещения. Моли натисна няколко бутона на окачената на стената клавиатура, които отвориха две тежки на вид врати. Лъхна ни леден въздух. Стените и таванът на коридора бяха сиви, а мокетът — черен. Тръгнахме по него, завихме наляво и продължихме по друг подобен коридор, а после и по трети. През цялото време не срещнахме жива душа, а само бдителните очи на многобройни камери.

— Насам — каза Бразил и отвори вратата в дъното с помощта на магнитна карта. Озовахме се в просторна лаборатория, запълнена с издигнати платформи. Всяка от тях поддържаше отделно работно място, отрупано с всевъзможна апаратура. Разпознах единствено микроскопите, заобиколени от компютри с плоски монитори. До една от стените се виждаше тясна кушетка с матрак.

— Не трябва ли да облечем защитни костюми? — попитах.

— Лабораторията от четвърто ниво се намира в друга сграда — поясни Бразил. — Тук сме добре и така. Моли?

— Слизам да проверя оборудването — отговори помощничката на Бразил с лекотата на човек, който си знае работата. — Искаш ли да повикам Даниълсън?

— Вече му изпратих резултатите — отвърна Бразил. — Кажи му, че ще му се обадя след малко.

Моли включи последния от трите служебни лаптопа и излезе. Бразил се настани на едно от работните места и включи стационарния компютър. От вентилационния отвор на тавана ме лъхна ледената струя на климатичната инсталация.

— Искате ли да си говорим, докато работя? — подхвърли Бразил. Не беше въпрос, а по-скоро декларация. Седнах до нея и загледах как дългите й пръсти тичат по клавиатурата. Нямаше брачна халка. Защо ли й е при нейната работа? А и какво ме интересува?

— Високо ценя помощта, която ни оказахте тази сутрин — подхвърли тя. — Не беше задължително да идвате с нас, но вие демонстрирахте отлично самообладание.

— Благодаря.

Тя престана да пише и ме дари с учтива усмивка.

— Работата е там, че изобщо не съм сигурна дали ще разберете това, с което се занимаваме тук…

— Любезен начин да ми кажете, че съм тъп? — вдигнах вежди аз.

— Съвсем не.

— Отнасяйте се с мен като с първа реакция.

— Моля?

— Първият, който реагира на дадена ситуация: ченге, пожарникар или човек от охраната на летище „О’Хеър“. Какво трябва да знаят те? Или гледате на тях като кандидат-покойници?

Потракването на клавиатурата отново спря.

— Когато се изправим пред биологични оръжия, няма никакви трикове, мистър Кели. Никакво геройство в стил „Джак Бауър“. Единствената ви реакция е да не ги докосвате и да чакате появата на експерт.

— Нима допускате, че чикагските ченгета имат представа как изглежда подобно оръжие?

— А вие ще ги запознаете ли, ако ви опиша някои типични черти?

— Няма да е излишно.

— Правилно — кимна Бразил и се отдръпна от работното място. — Ще ви отделя десет минути. Откъде да започнем?

— Да опитаме с термина „черна биология“, става ли?

— С него наричаме нелегалните лаборатории, които, между другите си дейности, прибягват до ДНК с променена структура за подсилване на съществуващите патогени или за създаване на нови. Това означава модифициране на съществуващите щамове на антракса или вграждане на филовируси от типа на ебола в обикновените грипни вируси. На практика се създават изцяло синтетични щамове.

— Синтетични?

— Учените работят с нещо, което наричаме „биотухли“ — строго специфични ДНК вериги с точно определени функции. Пример за това е биотухлата, която е молекулярно копие на смъртоносната бубонна чума. С помощта на генното инженерство ние вече сме в състояние да изолираме структурата на тези биотухли и да я подредим в нови вериги. На теория това означава, че можем да създаваме нови организми, които са изцяло синтетични.

В света съществуват около двайсет хиляди нелегални лаборатории, които могат да изпълняват подобни задачи. За целта са достатъчни трима-четирима учени с подходящо оборудване и начален капитал от десет-петнайсет милиона долара. Те могат да създадат така наречените „супервируси“, за които няма нито лек, нито ваксини. — Раменете на Бразил леко се присвиха. — Това в общи линии наричаме „черна биология“…

— А какво имаме на наша страна?

Бразил плъзна пръст по плоския екран на монитора.

— Работим в областта на нововъзникващата наука биоинформатика. На практика тя представлява приложна статистика в областта на молекулярната биология чрез практическото използване на мощни компютри. Те ни позволяват да захранваме нашите бази данни с непрекъснат поток ДНК вериги, разбивайки ги на базови двойки и генерирайки компютърни модели на нови патогени, които могат да бъдат създадени и в нелегалните лаборатории. След това се опитваме да репликираме част от тези организми в своите лаборатории. Идеята е да бъдем подготвени, за да отблъснем евентуалната заплаха от „черна биология“ чрез многобройни генетични вериги.

— Евентуалната заплаха?

— Да, защото тя е само въпрос на време.

Екранът пред Бразил издаде напевен сигнал. Тя отвори електронната си поща, прочете пристигналото съобщение и изпрати отговор.

— Значи ще проверите във вашата база данни ДНК подписа на субстанцията, която открихте днес? — подхвърлих аз.

— Точно така. Готова съм да се обзаложа, че тя ще се окаже някой стар щам на антракса, създаден преди много време в „Детрик“.

— Толкова ли сте сигурна?

— Вече споменах, че всяка лаборатория има свой почерк при използването на материали и процедури за производството на патогени. След като ги разгледам, аз мога да кажа къде са били създадени, от кого и кога, и то с доста голяма точност.

— Ами ако се окаже, че днешният патоген не е създаден в „Детрик“?

— Няма начин.

— Обяснете ми.

— Ако патогенът произлиза от напълно нов вирус или бактериален щам, ние започваме да търсим най-близкия му братовчед — започна Бразил и изкара на екрана нов прозорец, плътно запълнен с текст. — Това е нашата банка с ваксини. Разполагаме с хиляди щамове, всеки от които е свързан със съществуващ патоген или е създаден за борба с въображаеми такива, изчислени от компютъра. При възникване на опасност просто започваме производството на съответната ваксина.

Всъщност това е един вид надпревара във въоръжаването на молекулярно равнище: ние срещу „черните биолози“. Вирусът мутира, раждайки нов бактериален щам. Ние съответно се нагласяваме спрямо него. Той отново мутира, ние пак реагираме. Компютрите предлагат невероятна гъвкавост, реагирайки далеч по-бързо, отколкото някога сме допускали. Именно това ни дава възможност да спасим живот. — Ръката на Бразил обхвана празната лаборатория. — Така се раждат новите щамове.

— Които понякога вкарват хората в найлонови чували — отбелязах аз. — Десетки, дори стотици.

— Числата не са толкова важни — възрази Бразил, стана от стола и се насочи към противоположния край на лабораторията, откъдето се върна с тънка черна папка. — Имаме грижата за първите заразени, непрекъснато мислим за тях. Това тук е нещо като наръчник за лаиците. Първите му три части са посветени на основите на биоинформатиката.

Вратата зад нас щракна и в лабораторията се появи Моли Карълтън.

— Започнах обработката на аерозолните пакети — докладва тя. — До два часа ще имаме резултати. — Пейджърът на колана й протяжно изписука. Тя го откачи и погледна дисплея. — Даниълсън.

После иззвъня един от телефоните и Моли включи високоговорителя. Човекът от Вътрешна сигурност не си направи труда да поздрави.

— Кели там ли е?

— Тук съм — рекох.

— А кметът още ли се мотае долу?

Не бях виждал Уилсън, но не се учудих, че е някъде в сградата.

— Беше със Стодард, но мисля, че си тръгнаха — поясни Моли.

— Добре. Кели, трябва да изясня някои неща с учените.

— А пък аз трябва да се прибера у дома.

Настъпи тишина. Напрегнах слух да чуя някакви странични гласове, но високоговорителят мълчеше.

— Бъди на разположение — рече Даниълсън. — Не се разделяй с мобилния си телефон още час-два, след което можем да приключим.

— Добре — казах, махнах на двете жени с бели престилки и се насочих към изхода.