Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (12)

11

Рей Рей Сампсън не говореше много. Нямаше смисъл. Поначало си беше играч със самочувствие, подкрепено от достатъчно ум, за да управлява бизнеса. Намериха го в един от складовете със стока, намиращ се на пресечка и половина от къщата, която обитаваше Маркъс. Беше седнал на канапе на зелени и бели райета, заобиколен от трима въоръжени мъже. Двама от тях бяха непознати за Маркъс, а третият беше Джейс — кльощав тип с черни очи като две бучки въглища. Рей Рей опъваше ластици върху пачки с пари.

— Какво има? — вдигна глава той.

Сесил избута Маркъс пред себе си.

— Това негърче иска да ти каже нещо.

Рей Рей наклони глава и впи поглед в Маркъс, който не отмести очи.

— Как се казваш, малкият?

— Маркъс.

— А ти? — кимна към Джеймс шефът на бандата.

— Джеймс Робинсън. Маркъс ми е брат.

Рей Рей хвърли поредната пачка върху купчината на масата.

— Играеш ли?

Джеймс кимна. Шестнайсетгодишен, той вече беше висок почти метър и деветдесет.

— Къде играеш?

— В „Ор“.

— Мамка му — изруга Рей Рей и се огледа.

Хората му избухнаха в смях. Без Джейс, който бавно разопакова плочка дъвка и я хвърли в устата си.

— Мислиш ли да играеш в колеж? — попита Рей Рей.

Джеймс беше изплашен. Както винаги, когато не играеше баскетбол. Маркъс видя как адамовата му ябълка нервно подскочи нагоре-надолу, докато устните му почти беззвучно прошепнаха:

— В „Де Пол“.

— Ще му дадат стипендия — поясни Маркъс, усещайки цялата тежест на вниманието на присъстващите.

— На колко си години? — попита го Рей Рей.

— На тринайсет.

— Изглеждаш по-голям — излъга Рей Рей и се усмихна.

Маркъс отвърна на усмивката, очите му се спряха на черния пистолет, който лежеше на масата.

— Някога държал ли си такова нещо? — взе го в ръка Рей Рей.

Маркъс поклати глава. Това беше неговата лъжа. Босът върна пистолета на мястото му и го побутна към него с ръкохватката напред.

— Хайде, вдигни го. Трябва да усетиш какво е.

Маркъс се подчини. Ръката му изведнъж увисна от тежестта.

— Жалкото негърче дори не може да държи шибания пищов — изсмя се Сесил.

— Напротив, справя се много добре — каза Рей Рей и се приведе напред. Цялата стая сякаш се надвеси над Маркъс.

— Искаш ли да гръмнеш?

Маркъс кимна и хвана пистолета с две ръце.

— Това е свято нещо, малкият. Особено когато за пръв път запънеш петлето.

Маркъс погледна надолу към оръжието, което сякаш се беше превърнало в продължение на ръцете му.

— Мислиш ли, че можеш да гръмнеш някого?

Маркъс отново кимна.

— Кого би искал да светнеш, малкият?

Маркъс спря хладен поглед върху лицето на Сесил.

— Малкият май не харесва Сесил — отново се усмихна Рей Рей.

— Ще го гръмна право в главата!

Мъжете се разхихикаха.

— Копеленце мръсно! — изсъска Сесил и посегна към пистолета на колана си.

Рей Рей вдигна ръка. Джейс и един от непознатите пристъпиха напред.

— Вземете го.

Пистолетът на Сесил премина в ръцете на горилите.

— Как се отнасяш с хората си, Сесил? — изправи се Рей Рей.

— Както трябва.

Ръката на Рей Рей се стрелна напред и го сграбчи за косата. Няколко мъниста се търкулнаха на пода.

— Аз чувам друго, Сесил.

— Рей!

— Млъквай!

Рей Рей пусна лейтенанта си и опря два пръста в челото му. Сякаш се готвеше да го благослови.

— Чувам, че обичаш да ги пошляпваш — процеди той. Очите му опипваха лицето на Сесил, търсейки и откривайки признаците на страха. — Бърз си с юмруците, особено когато имаш пред себе си някой дванайсетгодишен като тоя тук. Нали беше на толкова, Маркъс?

— На тринайсет съм.

Рей Рей разпери ръце, сякаш търсеше помощ.

— Как да очакваме лоялност от младата смяна към някой, който ги пребива от бой? — оплака се той. — Мисля, че на това трябва да се сложи край.

Извърна се към Маркъс и попита:

— Значи искаш да го гръмнеш в главата, така ли?

— Да, сър.

— Не е толкова лесно, колкото си мислиш.

Свикнал с тежестта на пистолета, Маркъс вече го държеше право пред себе си.

— Я ми дай това, Маркъс.

Рей Рей пое пистолета и кимна на хората си. Те сграбчиха Сесил за ръцете и го завлякоха в ъгъла. Босът прещрака със затвора и върна оръжието на Маркъс.

— Гръмни го, когато си готов.

Момчето стисна пистолета с две ръце и направи крачка напред. Не усещаше краката си, но това може би беше част от цялата работа. Джейс принуди Сесил да падне на колене, с лице към стената. Маркъс подуши някаква остра миризма. Една ръка докосна рамото му.

— Задръж, малкият — промърмори Рей Рей, застана между него и Сесил и попита: — Ти май напълни гащите, а?

Изправиха Сесил на крака. Дъното на дънките му беше увиснало, цялото на петна. Всички избухнаха в смях. С изключение на Сесил, който кривеше уста, без да може да издаде дори звук. С изключение на Маркъс и Джеймс, които не отделяха очи от Сесил и пистолета.

Рей Рей грубо блъсна лейтенанта си, който падна на земята.

— Гръмни го тоя негър! — заповяда той.

Маркъс направи крачка напред. Фигурата на Джеймс заплува някъде в периферното му зрение. Това вече беше без значение. Беше сам в своя вътрешен свят. Нямаше минало, нямаше бъдеще. Само той и пистолетът. Опря дулото в тила на Сесил, който подскочи, сякаш ударен от електрически ток. Хората на Рей Рей стиснаха пистолетите си. От устата на Сесил започнаха да излитат тихи накъсани писъци. На Маркъс изведнъж му се прииска всичко да приключи. Стисна ръкохватката, уви показалец около спусъка и рязко натисна. Ударникът остро изщрака, но изстрел не последва. Сесил рухна странично, разтърсен от ридания. Рей Рей издърпа пистолета от ръцете на Маркъс и се наведе над него.

— Ти си готов убиец, малкият — прошепна с уважение той. — Това е истината, повярвай ми. А сега ми кажи защо си пожелал да ме видиш…