Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (11)

10

Преди да се прибере у дома, Маркъс Робинсън се отби в Гарфийлд Парк. Ребрата го боляха, бедрото му беше здравата ожулено от калника на патрулката, но въпреки това можеше да се движи нормално. Седна на една пейка близо до входа на оранжерията и спря поглед на бяла жена с шапка в розово и синьо, която водеше момченце и момиченце към изложбата на азалии и хортензии, обозначена с ярки плакати. Момченцето срещна погледа на Маркъс и бързо извърна глава. Добра идея. Маркъс измъкна тетрадката и моливите. Веднъж беше влизал в оранжерията, но там се оказа много горещо, а той се почувства неудобно от толкова много погледи върху себе си. Оттогава насам предпочиташе да бъде навън и да рисува парка. Цветен килим през пролетта и лятото, големи правоъгълници трева и голи лехи през есента, дебел сняг върху скулптурите през зимата — това предлагаше частната му художествена галерия.

Днес обаче Маркъс пренебрегна красотата наоколо, концентрирайки се върху грозотата вътре в себе си. Няколко бързи щрихи с молива оформиха лицето на ченгето, като се постара да подчертае полуотворените му устни. Останалата част от тялото му чезнеше надолу към черните павета. Тлъсти буболечки покриваха гърдите му, а около краката му се увиваше змия. Устата на ченгето беше разтворена в безмълвен вик, ръцете му бяха вдигнати високо нагоре, към ръба на страницата. Моливът на Маркъс изскърца върху хартията и спря. Очите му опипаха рисунката, после я обърнаха странично и тетрадката се затвори.

В парка пареше тишина. Слънчевите лъчи с мъка си пробиваха път през облаците. От вътрешността на оранжерията долиташе плисък на вода. Някой миеше стъклата с гъба, окачена на дълга дръжка. Млада бяла жена излезе навън и тръгна по алеята. Беше в напреднала бременност и придържаше с ръце натежалия си корем.

— Какво правиш? — попита тя, настанявайки се на пейката до него.

— Нищо — отвърна Маркъс, отвори тетрадката и отново започна да скицира. Жената наблюдаваше ръцете му. Тя беше наркоманка, която се люшкаше между бандите на Уест Сайд и според обстоятелствата харчеше парите на някой глупак или просто висеше по ъглите, когато тези пари секваха. Маркъс беше чувал, че се готви да продаде бебето си веднага след като го роди.

— Какво рисуваш? — попита тя, плъзгайки поглед по тясното пространство, което ги разделяше.

— Нищо.

— Познавам ли те?

Той се обърна да я погледне. Тънък пуловер покриваше корема й и почти докосваше жълто-червената роза, татуирана на врата й.

— Не.

— От „Четворките“ ли си?

Маркъс поклати глава и отново насочи вниманието си към тетрадката. Усети тихото къркорене на червата си и стисна молива. Тя се премести по-близо, дишайки тежко.

— Искаш ли една свирка?

Той отново я погледна. Тя трепереше, но не от треска. Маркъс мразеше наркоманите. Мразеше и бебето в корема й.

— Не.

— Ще ти го духна, стига да имаш желание — настоя тя и погледна многозначително към розовите храсти наблизо.

В съзнанието на Маркъс изплува представа за нож. После затвори тетрадката си и стана.

— Май не си падаш по женските, а?

Смехът на бременната прониза мозъка на Маркъс, който закуцука по алеята. След няколко метра бедрото му се отпусна и той се затича.

 

 

Домът му се намираше в изоставена къща, застроена в незаконно отрязан парцел западно от Гарфийлд Парк. Маркъс не знаеше как се казва улицата, на която живееха вече трети месец. Тя много му харесваше, главно защото двете съседни сгради също бяха празни. Напълно празни. Според по-големия му брат Джеймс те били собственост на „Четворките“, които държали там пари и стока. Маркъс не прояви интерес. За него най-важни бяха тишината и спокойствието, които царяха наоколо.

Пъхна се под закованите на кръст дъски на входа и се озова в просторна стая, разделена на части от чаршафи и паянтови сенници, използвани като паравани. До стената спяха двама наркомани, които не усещаха лъчите на слънцето, пълзящи по рошавите им глави. Един пияница отпиваше от бутилката в ръката си и трепереше под парцаливо одеяло. Друг беше опрял пръст на устните си и замислено наблюдаваше движенията на момчето, което се беше появило в стаята. Близкият чаршаф се раздвижи и от него се показа главата на дванайсетгодишния Туист — едно от хлапетата, които висяха на ъгъла при появата на ченгето.

— Избяга ли, Маркъс? — попита той.

— Щом съм тук — сви рамене новодошлият.

Туист се ухили, а Маркъс плесна протегната му ръка.

— Отивам до магазина — рече Туист. — Искаш ли нещо?

— Не, добре съм.

— Сесил питаше за теб.

Раздвижи се още един чаршаф. От него се измъкна Сесил, следван от Джеймс.

— Къде беше, по дяволите?

Сесил беше лейтенантът на техния квартал. Ако Маркъс оплескаше нещата, последиците бяха за Сесил. Или поне така твърдеше той.

— Куката ме спипа.

— Говори ли с теб?

Маркъс кимна и Сесил пристъпи към него. От дългите му кичури висяха гроздове бели мъниста, които тракаха при всяко поклащане на главата му.

— Какво искаше тоя шибаняк?

— Трябва да говоря с шефа.

Сесил стовари юмрука си в брадичката му. Наркоманите надигнаха глави, привлечени от предстоящото шоу.

— Ще говориш с мен, мръсен негър!

Маркъс се надигна и изплю кървава храчка върху дъските. Сесил го беше удрял и друг път, но малките нямаха право да отвръщат на по-старшите.

— Кажи му — умолително го погледна Джеймс, който очевидно не искаше скандалът да се задълбочава. Маркъс огледа Сесил от горе до долу, машинално свивайки и отпускайки пръстите на ръцете си. Нека проклетият негър да се наслаждава на мига, защото някой ден ще го гръмна, помисли си той. Намеренията му в това отношение бяха съвсем сериозни.

— Куката каза, че Корееца е вън от играта. Отсега нататък ще работим с него.

Сесил отново го удари, този път с отворена длан.

— Жалък глупак! Какви простотии дрънкаш?

— Така каза куката. Днес ще пристигне последната доставка на Корееца. След нея вече го няма. Куката рече, че изобщо не му пука от мутрите на Корееца.

Сесил погледна Джеймс, който поклати глава.

— Отиваме при Рей Рей — каза Сесил, хвана ръката на Маркъс и го повлече след себе си.