Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (10)

9

Гърлото на Куин беше пресъхнало и подуто. Той завъртя огледалото за обратно виждане и направи опит да го погледне. Лицето му беше зачервено от треската. Очите го смъдяха, а налягането в слепоочията заплашваше да му пръсне главата.

— Мамка му!

Той отби до тротоара и изтръска две таблетки тайленол от шишенцето, което държеше в жабката. Двата трупа бяха приети от помощника на съдебния лекар, който се съгласи да почака за попълването на съответните документи — вероятно защото се опасяваше да не се сдобие и с трети.

Часовникът на таблото показваше 8:03 ч. сутринта. Малките негодници положително вече бяха на път за училище, изскочили от високите блокове без асансьори. Куин включи на скорост.

Навлезе в „Килдеър“ от изток, срещу знаците за еднопосочно движение и с два пъти по-висока скорост от разрешената. Не след дълго видя пет-шест хлапета, които се бяха облегнали на паркираните коли, настръхнали от студа. Те се разпръснаха в мига, в който зърнаха колата. На двайсетина метра от тях Куин натисна газта, насочи се към близката уличка, а после скочи на спирачките. Колата поднесе, задницата й повали на земята едно от момчетата, който бързо скочи на крака и побягна, накуцвайки с единия крак.

Куин включи на заден и излезе обратно на платното. Игнорирайки групата, той насочи вниманието си изцяло към накуцващия хлапак. Точно както в онези тъпи предавания по „Дискавъри“, в които се обясняваше как лъвовете винаги преследват слабите и ранените.

Облечено с анцуг на „Чикаго Уайт Сокс“ с вдигната качулка, момчето се оглеждаше за някоя незаключена врата. Куин нави волана, качи колата на тротоара и се понесе след него. Хлапакът се опита да яхне предния капак, но не беше достатъчно бърз. Куин го затисна странично към стената на сградата, изскочи навън и разгъна телескопичната палка, която висеше отстрани на бедрото му.

Хлапакът беше на не повече от дванайсет-тринайсет години. Скимтеше като някой от плъховете, попаднали в капаните с лепило в някогашната му къща, в момента обитавана от бившата му съпруга.

— Как се казваш?

Момчето продължаваше да се бори и в един момент успя да се освободи. Но Куин го сграбчи, преди да побегне, и тръсна палката, която се разгъна до максималните си размери.

— Не те чувам! — изрева той и го удари в сгъвката на коленете. Хлапакът се свлече на земята и се сви в очакване на следващия удар. Главата му се изравни с бронята на колата. Дишаше тежко, на пресекулки.

Намираха се на една отсечка от Уест Сайд, наречена Кейтаун заради многобройните виещи се улички, чиито имена започваха с буквата „К“. Наименованието си кварталът беше получил още през 1910 г., когато старейшините на града установили, че разстоянието от тук до границата между Илиной и Индиана е точно единайсет мили, а буквата „К“ е единайсета поред в азбуката. Самият Куин не се интересуваше нито от историята, нито от азбуката. Когато навлизаше с колата си в Кейтаун, той виждаше един супермаркет, две училища, петдесет и трима агенти на нелегалната лотария и сто и четири бара. Това място беше кота нула за бандата „От четирите краища на света“, чиято територия се простираше на североизток до Гарфийлд Парк, отвъд който започваше царството на „Шестте аса“. Двете банди си бяха разпределили почти целия пазар на дрога в Уест Сайд и решаваха помежду си кой и кога да умре.

Куин извърна глава и внимателно огледа улицата. Околните сгради приличаха на беззъби старци — с олющена мазилка и черни дупки на мястото на някогашните врати и прозорци. Те бяха убежище за всякакви наркомани, които деляха голите стаи с така наречените „семейства“ — групи от десет до дванайсет деца, които живееха и пътуваха заедно, като по-големите се грижеха за по-малките. Всички се препитаваха от пласирането на дрогата, която получаваха от бандите.

— Ти от „Четворките“ ли си? — попита Куин.

Никакъв отговор.

— Какво ти казах за тази пресечка?

Нищо. Куин вдигна палката и я стовари в ребрата му.

— Как се казваш?

Празният поглед на хлапето говореше, че е яло предостатъчно бой. Ченгето мълчаливо окачи палката на колана си.

— Маркъс — промълви невръстният беглец.

Куин кимна, сякаш помнеше името му.

— Какво казах на шефа ти за тази пресечка?

— Де да знам.

— Казах му, че тук се намира основното училище — обясни Куин и вдигна палец над рамото си. — Което означава, че не можете да отивате зад пазара. Освен ако не си платите.

Момчето на име Маркъс едва-едва повдигна глава.

— Колко?

— Предай на Рей Рей, че ще му съобщя цифрата. Кажи му, че са настъпили известни промени.

Маркъс примигна и зачака. Едва тринайсетгодишен, той вече се беше научил кога трябва да си затваря устата.

— Кажи му, че се е появил Корееца. Това означава, че вашата фамилия трябва да получава стоката директно от нас.

Маркъс изви шия, сякаш не беше чул добре.

— От полицията?!

— Другата седмица ще говоря с него и ще му обясня как ще действаме. Днешната доставка от Корееца ще ви бъде последната. Ще запомня, ако внезапно вземе да изчезне. Разбра ли какво ти казвам?

Маркъс кимна.

— Добре.

Куин ритна с крак тетрадката и цветните моливи, които се търкаляха на земята.

— Това твое ли е?

Маркъс направи бързо движение, но Куин настъпи ръката му и се наведе да вдигне тетрадката. Скиците бяха смайващо добри, направени със замах и сигурна ръка.

— Ти ли си ги рисувал?

Маркъс сгуши глава в раменете си и скръсти ръце. Куин прелисти тетрадката. Мотаещи се по тротоарите нехранимайковци, предлагащи стока направо от колите, ухилени и предизвикателни. На други се виждаше вътрешността на някакво жилище, вероятно от дома на хлапето. Възрастен наркоман. Хлапак с пушка и цигара в уста, други двама заспали на пода, плътно притиснати един в друг. На последната страница имаше самотно оранжево цвете с безупречно оформени листенца, грациозно и красиво.

— Не е зле — промърмори Куин и подхвърли тетрадката на хлапето, което я улови и бързо я прибра. От дъното на улицата се появи майка с три деца, която ги заобиколи отдалеч и се насочи към училището. Говореше нещо на едно от тях, но гледаше към Куин. Вероятно беше съгледвачка на „Четворките“. Или пък търсеше стока. Ченгето опъна рамене, шкембето му щръкна. В същия момент земята под краката му се разлюля и той неволно протегна ръце да се опре на колата.

— Добре ли си? — попита Маркъс, заковал очи в пистолета му.

— Нищо ми няма — отвърна Куин и улови дръжката на вратата. Светът се завъртя още един-два пъти, после се успокои. Лицето на хлапето отразяваше собствения му страх.

— Изчезвай от тук. Не искам да те виждам на този ъгъл, докато шефът ти не плати.

Маркъс закуцука към близката уличка, следван от майката с детето. Куин остана сам. Плъзна се на шофьорската седалка и опря глава в хладната пластмаса на волана. Дланите му лепнеха от пот, сърцето му прескачаше. Май съм хванал грипа, помисли си той. Само това му липсваше.

Включи двигателя. Крайно време беше да се изнесе от шибания Кейтаун — място, което рано или късно щеше да го убие.

 

 

Пет пресечки по-нататък отби пред супермаркета „М&Т“. Влезе вътре, пристъпи към дългия плот и си поръча черно кафе и две захаросани понички. Почувства се малко по-добре. Една краун Виктория със затъмнени стъкла спря пред витрината. Куин излезе и се приближи към вратата на шофьора. Стъклото се смъкна на сантиметър.

— Говори ли с някой? — проскърца глас от процепа.

Куин огледа паркинга. Предпочиташе някое по-уединено място, но мъжът зад волана очевидно беше решил друго. Той командваше парада, поне засега.

— Да, говорих — кимна той. — Защо не се прехвърлим някъде другаде? Знам едно хубаво местенце наблизо, където никой няма да ни безпокои.

В отговор долови изщракването на багажника.

— Иди да хвърлиш едно око — каза мъжът зад волана. Куин заобиколи колата. В багажника имаше черен сак със златисти ширити. Дръпна ципа. Пред очите му се появи стоката. Двайсет и пет, може би трийсет плоски прозрачни пакетчета. Дръпна ципа, затръшна багажника и се върна обратно.

— На някои от тях все още стоят стикерите — отбеляза той.

— Мислиш ли, че това ще направи впечатление на „Четворките“?

— Трябва да ги отлепим.

Стъклото се плъзна още двайсетина сантиметра надолу. Мъжът зад волана носеше слънчеви очила.

— С кого говори? — попита той, без да поглежда към Куин.

— С едно от хлапетата, които пласират стоката.

— Само него ли намери?

Куин пристъпи от крак на крак, търсейки начин да насочи разговора в удобна за себе си посока.

— Това е най-доброто решение за нас. Хлапаците не задават въпроси, но приемат нещата сериозно. Все още не са обиграни дотолкова, че да забравят какво им се нарежда.

— Значи „Четворките“ ще получат посланието?

— То трябва да стигне до Рей Рей, истинското му име е Рей Сампсън. Със сигурност ще го получи, но въпросът е как ще отрежем Корееца…

— Това е моя грижа.

Куин вдигна ръка и отстъпи крачка назад.

— Добре, няма проблеми.

— Страх ли те е от Корееца?

— Говори се, че разполага с цяла армия биячи и не се колебае да я използва.

— И ще посегне на ченгетата?

— Защо не?

— Колко ти плаща?

— Двайсетачка на доза — махна с ръка Куин.

— А колко често му доставяш стока?

— Три, най-много четири пъти годишно. По двайсетина пакета.

— Значи по четиристотин дози три-четири пъти в годината.

— Горе-долу.

— Милион и половина, разделени на около дузина, нали така?

— Приблизително — сбърчи чело Куин, затруднен от сложните сметки.

— Ако това е базата на Корееца при продажбата на „Четворките“, значи те правят три пъти по толкова. Което означава, че ти трябва да ни докарваш шест пъти повече, по дяволите!

— Те си имат дистрибутори.

— А ти имаш стоката, Куин. Или по-точно аз я имам… И то в неограничени количества.

Очите на Куин се насочиха към багажника, а мъжът зад волана кимна.

— Направи така, че Корееца да получи доставката си още днес.

— Цена?

— Нека остане двайсет.

Куин се усмихна в себе си. Цената на едро на улицата беше двайсет и два долара за доза. Той щеше да я вдигне на двайсет и три и да прибере разликата.

— Един-двама униформени ще я смъкнат — рече на глас той.

— С маркирани коли ли я доставят?

— И още как — ухили се Куин. — Пласьорите много се кефят.

— Обзалагам се, че е така. А какво става с „Асата“?

— В момента са слаби — сви рамене Куин.

— Значи да не им продаваме?

— Не съм казал такова нещо. Преди пет години за малко да изхвърлят „Четворките“ от бизнеса.

— Какво се случи?

— Появи се Рей Рей. Новият главатар на бандата за Кейтаун. Умно копеле, пипа със здрава ръка. Най-подходящият ни партньор в бизнеса.

Мъжът зад волана щракна багажника за втори път и кимна. Куин огледа безлюдния паркинг, прехвърли сака в своята патрулка и се върна край страничното стъкло.

— Изглеждаш зле, Куин.

— Явно съм хванал грипа. Като свърша тук, се прибирам у дома и лягам.

— Първо се погрижи за дрогата — рече мъжът зад волана и включи на скорост.

Куин отстъпи крачка назад, представяйки си колко лесно би могъл да гръмне новия си бос право в лицето. Полицейски инспектор Винс Родригес вдигна стъклото и потегли. Беше време за обилна закуска.