Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (8)

7

Три черни микробуса чакаха на паркинга зад университетската лаборатория. Аз се качих в средния и се настаних на задната седалка. Моли Карълтън седна зад волана и си закопча колана. Последна от сградата излезе Елън Бразил. Беше си сложила слънчеви очила и говореше по телефона. Приключи разговора, преди да влезе в колата, а после се сгъна на две и се настани до Моли.

— Носите си доста играчки — отбелязах аз, хвърляйки поглед към солидната стена алуминиеви сандъци зад гърба си.

— Ще бъда откровена с вас, мистър Кели — заговори Бразил, забила поглед в някаква невидима точка пред колата. — Никак не съм доволна от участието ви в тази операция!

— Може пък да успеем да се сближим — рекох.

— Съмнявам се — поклати глава тя и отпи глътка от алуминиева бутилка с надпис „ЧИСТО“, която държеше в ръце. Неволно сведох поглед към обикновеното пластмасово шише с минерална вода „Евиан“, което ми бяха връчили горе.

— Какво знаете за антракса?

Този път Бразил благоволи да ме удостои с поглед и дори примигна.

— Имам представа какво представлява антраксът като оръжие — отвърнах. — И си давам сметка, че ако това оръжие е проникнало в тунелите на метрото, нито вие, нито който и да било друг може да направи нещо, за да спаси много хора от ужасна смърт.

— Точно тук грешите. Моли и аз сме учени и не се интересуваме от политика. Изобщо не ни пука от боричканията на властимащите във Вашингтон.

— Но вие сте държавни служители. Кариерата ви зависи от някой във Вашингтон, който трябва да бъде доволен от вас.

— Дейността ни се финансира от частния консорциум „Лаборатории Си Ди Ей“, който има договор с Министерството на отбраната за разработка на ултрамодерни технологии за борба с химическите и биологичните оръжия. Да, ние действително имаме контакти с правителството, но не работим за него. Това ни позволява да избегнем много разпоредби и ограничения, които са задължителни за държавните институции.

— Какво по-точно ви позволява? — пожелах да узная аз.

— Ами например да сритаме някои задници — обади се нашата шофьорка, която ме гледаше студено в огледалото за обратно виждане и недоволно поклащаше рижите си къдрици. — Ние харчим огромни средства и предприемаме огромни рискове, които със сигурност няма да бъдат приемливи за обикновените данъкоплатци. Правим го, защото е необходимо, и постигаме много добри резултати.

Бразил щракна ключалките на куфарчето в краката си и извади някакъв жълто-черен уред, дълъг трийсетина сантиметра и широк около двайсет.

— Знаете ли какво е това?

— Прилича ми на рутер или нещо подобно — отвърнах аз.

— Нарича се „търсач“. Строго секретна разработка. В целия свят има най-много десетина такива.

— Цял съм слух.

— Доскоро идентификацията на патогените изискваше събиране на проби, които впоследствие се изследваха в лабораторни условия. Но този „търсач“ използва светлинни вълни с определена честота, които обработва с помощта на специален алгоритъм. Това му позволява за броени минути да открие наличието на антракс. Портативен, работи на батерии, може да бъде използван и от хора с минимална подготовка.

— А защо никога не съм чувал за него?

— Никой не чува много за войната с биооръжия — отвърна Бразил. — Може би защото е страшна…

— Колко точен е този уред?

— Деветдесет и девет процента. Поне в лабораторни условия.

Спряхме пред спирка „Клинтън“ на Синята линия на метрото.

— За пръв път ще го използваме при полеви условия — добави Бразил.

— Страхотно. Но въпросът ми продължава да е открит. Какво ще стане, ако „търсачът“ установи наличието на биологична зараза? Хората пак ще умират.

Карълтън вкара микробуса в едно свободно място на паркинга и се обърна.

— Тогава влизат в действие алуминиевите сандъчета отзад — поясни тя.

Обърнах се да ги погледна.

— Какво има в тях?

— Чували ли сте за въглеродните нанотръби, мистър Кели? — попита Бразил, докато отваряше вратата.

— Не.

— В такъв случай има какво да научите. Хайде, да вървим.