Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (45)

44

Рейчъл Суенсън изключи джиесема и на лицето й се появи предпазлива усмивка. Аз седях на съседната седалка и придържах бинтованата си ръка.

— Кой беше? — попитах.

— Един от служителите ми.

— Трябва да се връщаш ли?

— Да.

Някакъв пазач провери пропуска й и ни махна да преминем през последния портал на изолираната зона.

— Как успя да влезеш тук? — попитах.

— Обади се твоята приятелка Елън. Каза, че някой трябва да те измъкне. Свързах се с мой познат в МО и му обясних, че един от хората ми е останал блокиран в периметъра.

— Не поискаха ли име?

— Поискаха.

— Благодаря, че ме измъкна.

— Можеш да ми благодариш, като ми обясниш за Даниълсън.

— Самоуби се със собствения си пистолет.

— Бил ли е в апартамента ти, когато отидох да прибера Маги?

— Да.

— Значи е можел да ми види сметката. С пистолет, нож или с каквото и да е…

— Ако знаех, нямаше да…

— Нямаше да ме изпратиш там — довърши вместо мен Рейчъл. — Но не си знаел и аз отидох.

Бях я изложил на опасност. Заклех се, че това няма да се повтори.

— Много съжалявам, Рейч.

— Забрави.

Известно време пътувахме в мълчание.

— Къде отиваме? — обади се тя.

— Просто карай на север — махнах с ръка аз.

Тя направи ляв завой и пое по „Ашланд“.

— Властите не мислят, че ти си го убил, Майкъл.

— И вече не ме издирват, така ли?

— Доколкото ми е известно, да.

— Какво означава това?

— Означава, че предпочитат да те държат под контрол, но са прекалено заети, за да се тревожат за теб.

Ново мълчание.

— С кого разговаря преди малко? — попитах.

— Вече ти казах. С един от служителите ми.

Долових нещо особено в гласа й. Нещо като хладна злоба, която накара коремните ми мускули да се стегнат.

— Сигурна ли си?

— Какво означава това?

— Отбий там — рекох и посочих към някакъв паркинг на „Оскоу“.

Тя се подчини. Паркингът беше празен. Аптеката беше затворена. Като повечето аптеки и хранителни магазини в града. Причините бяха очевидни: или закъсваха с доставките, или просто не желаеха да посрещат паническия наплив на купувачи.

— Затворено е — информира ме Рейчъл. — Трябва ли ти нещо?

— Не.

— Тогава защо спряхме?

— Разкажи ми за него.

— За какво?

— За онова, което те тревожи.

— Нищо не ме тревожи.

— Това е поредната лъжа.

Телефонът й отново изписука. Тя посегна да го вземе, но аз я изпреварих. На дисплея мигаха две думички: СКРИТ НОМЕР.

— Хайде, включи го — подкани ме тя. Аз хвърлих апарата обратно в скута й и той млъкна.

— Те знаят, че си бил в „Кук“, Майкъл.

— Кои „те“?

— Вътрешна сигурност.

Кимнах, сякаш отдавна знаех за предателството й.

— Съжалявам — каза тя.

— Защо просто не ме заключат в някоя килия? — попитах.

— Вече ти казах. Искат да се разкараш.

— Но да ме държат на каишка. С теб на другия край.

Телефонът й изписука за трети път. Трепнах сякаш от внезапен зъбобол. Тя го изключи.

— С какво те държат? — попитах.

Тя поклати глава. Аз чаках.

— „Лаборатории Си Ди Ей“.

— Какво за тях?

— Инвеститор съм. Още докато бяха в проект. Джон Стодард ми е приятел, на когото вярвах.

— Какво знаеш за дейността на Си Ди Ей?

— Знам, че се занимават с изследвания в областта на генетиката.

— Те създават биологични оръжия по държавна поръчка.

— Ако се интересуваш дали съм знаела това, когато инвестирах, отговорът е „да“. Въпреки очевидното наличие на конфликт на интереси.

— Но не изтегли инвестициите си, така ли?

— Не.

— Колко?

— Джон възнамеряваше да излезем на борсата. Дори моята малка част би означавала десетки милиони. Обявих пред Министерството на правосъдието, че съм ликвидирала участието си, но на практика просто го скрих.

— И сега федералните те притискат?

— Предложиха ми начин да се измъкна.

— Чрез мен.

Тя изучаваше линиите на дланите си. А аз си помислих за пукнатините в живота ни. Когато вдигнах глава, вече гледах навън, но въпреки това видях много добре както дълбоките бръчки, така и намръщеното изражение на лицето й. Едно лице, което оттук нататък щеше да ми бъде безкрайно чуждо.

— Записваш ли ни? — попитах.

Тя поклати глава.

— Следят ли ни?

— Искат да знаят къде отиваш и какво си открил.

Извадих лист и молив и надрасках един адрес.

— „Дебелия Уили“ на Уестърн Авеню. Там трябва да се срещна с Рита Алварес, но тя не знае нищо. Предай на твоите приятелчета, че работя по една следа, но съм отказал да навлизам в подробности. Заради твоята сигурност.

Тя кимна, без да ме поглежда.

— Това е всичко, което мога да ти дам. — Залепих листа на арматурното табло и посегнах към дръжката на вратата. — Бъди внимателна.

Тя ме спря с леко докосване на ръкава.

— Какво?

— Нищо.

Изчаках.

— Наистина ли имаш представа кой е пуснал заразата?

— Още не знам със сигурност.

— А ще ми кажеш ли, когато разбереш?

— И това не знам.

Ново мълчание.

— Ще задържиш ли Маги още ден-два? — попитах накрая аз.

Тя кимна.

— И няма да се мяркаш в града?

— Ще се оправим, Майкъл.

Отворих вратата и слязох от колата. Някъде по средата на паркинга понечих да се обърна, но тръснах глава и продължих напред.

Рейчъл вдигна джиесема и натисна бутона за преизбиране.

— Отива в някакво заведение на Уестърн Авеню. „Дебелия Уили“. — Изслуша репликата насреща и кимна. — Точно така. Заклевам се в Бога, че ако още веднъж ме потърсите, ще свикам пресконференция и ще ви повлека заедно със себе си!

Захвърли телефона на пода и той се разпадна на две части. Доплака й се, но сълзите отказаха да се появят. Завъртя ключа и стъпи на газта. Колата излетя от паркинга с пронизително свистене на гумите.