Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (44)

43

Нарекоха го Кемп Чикаго. Възникна буквално за една нощ по подобие на карантинните заграждения. Квадрат, обхващащ два квартала с център Дейли Плаза, охраняван от най-опитните ченгета на Чикаго. Периметърът беше маркиран от микробуси със сателитни антени на покривите и снопове дебели кабели, проточили се от огромните им търбуси. В центъра на площада се издигаше стоманеният скелет на висока конструкция, устремена към небето. На върха й бяха монтирани сините кабини на телевизионните оператори от солиден плексиглас, ярко осветени от прожекторите.

Правителството беше направило всичко възможно, за да изключи медиите, изпразвайки от съдържание този ненаситен звяр с постоянно мигащи светлини. Но това беше без значение. Веднага след издигането на загражденията над хиляда журналисти бяха поискали акредитация за отразяване на събитията в Уест Сайд. Голяма част от тях не знаеха нищо повече от онова, което съдържаха официалните комюникета. Но и то беше без значение. Всъщност правеше нещата малко по-добри.

Един вцепенен от ужас град. Една парализирана нация. Един свят, затихнал в очакване на най-лошото. И всичко това двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата.

Рейтингите хвръкнаха до небесата.

* * *

Джеймс Дол обитаваше една задушна стаичка в мазето на кметството, задръстена от монитори. По тях течеше каскада от безмълвни образи. Някаква репортерка се беше изправила пред Водната кула. Зад нея се простираше безлюдното Мичиган Авеню. За разлика от него магистралата „Дан Райън“ беше задръстена от коли, които не отиваха никъде. Покрай войниците, които охраняваха центъра, се точеше безкрайна върволица от хора с раници на гърба, които теглеха колички за пазаруване след себе си. Дол седеше на нещо като подиум в средата на стаята. Устните му се движеха, но без да издават звук. Кметът сполучливо го имитираше.

През последните четирийсет и осем часа човекът от Вътрешна сигурност едва ли беше спал повече от четири и клюмаше пред включените монитори. Пронизителният звън на черния телефон пред него го стресна. Той тръсна глава и разтърка лицето си. Телефонът продължаваше да звъни. Малцина разполагаха с този номер, а Дол нямаше желание да разговаря с никой от тях.

— Да — каза той, послуша за момент и добави: — Добре, пусни го на пети.

Единият от мониторите примигна. Новинарската емисия изчезна, заменена от запис без звук, на който се виждаха Майкъл Кели и Рейчъл Суенсън в един от кабинетите за прегледи на болницата „Кук“. Кели се приближи до нея и я погали по косата. Тя въздъхна и се притисна в него. Кели я притисна до стената и тя разтвори ръце да го прегърне.

— Защо нямаме звук от „Кук“? — тихо попита Дол, без да отделя очи от монитора. Двойката се раздели и миг по-късно се насочи към вратата. Включи се камерата в коридора. — Навън ли го води? — попита Дол. — Аха, добре. Нека вървят.

Вратата зад гърба му се отвори. В стаята се появи мъж с дълго сиво палто, накуцващ с левия крак.

— Ще ти звънна след малко — каза Дол и затвори.

Новодошлият седна на масата срещу него. Очите му бяха черни дупки, разположени дълбоко в черепа. Мъртвият им поглед се закова върху Дол.

— Свържи се с Вашингтон — нареди той.

Дол изчака достатъчно дълго, за да не изглежда така, сякаш изпълнява заповеди, после се подчини. Отсреща вдигнаха още на първото позвъняване.

— Аз съм — рече Дол.

— Къде си? — попита приглушен глас.

— В общината.

— И аз съм тук — обади се сивият мъж.

— Къде е Майкъл Кели? — пожела да узнае гласът.

Очите на Дол се извърнаха към монитора. Болничният коридор беше безлюден.

— Преди час и половина се появи за контролен преглед в „Кук“. Направиха му изследвания и го освободиха.

— Но ние не знаем защо е бил там и какво е видял?

— Не съм говорил директно с него — отвърна Дол.

— Още ли търси причините за заразата?

— Честно ли да отговоря?

— Разбира се, мистър Дол.

— На ваше място не бих се тревожил за Кели.

— Нямаш доверие в него, така ли?

— Той е наемник.

— Така ли?

— Стопроцентов наемник.

Пауза.

— Някой да е споменавал за Обитателя? — попита гласът.

— Какъв обитател?

— Кели споменавал ли го е?

— Не.

— Някой друг?

— Не.

Дол надраска името на листа пред себе си и го подчерта.

Нова пауза.

— Според мен трябва да се погрижим за това — обади се гласът.

— За кое?

— Кели. Мисля, че Крейн може да се справи.

Дол усети как кръвта нахлува в главата му. Зрението му се разфокусира.

— Защо?

— Локализирай го, а останалото ще ти обясня по-късно. Крейн?

— Тук съм, сър — отвърна сивият мъж и поглади с два пръста политурата на масата.

— На секретния канал те чака пакет с информация. Прегледай я и ми се обади. Някакви въпроси?

Отвърна му мълчание.

— Много добре. Мистър Дол, след един час ще проведем конферентен разговор с кмета. Дотогава искам подробностите.

Човекът от Вашингтон прекъсна връзката.

— Това е грешка — поклати глава Дол.

— Няма да е първата.

— Някога чувал ли си за този Обитател?

— По-лесно ми е да не чувам за нищо и никого — отвърна Крейн и се изправи. — Информирай ме, когато локализираш Кели.

Крейн закуцука към вратата. Дол натисна няколко клавиша на компютъра си и изслуша записа на току-що проведения разговор. Копира го на диск, изтри оригинала от десктопа и измъкна мобилния си телефон. Рейчъл Суенсън вдигна на първото позвъняване.

— Промяна в плановете — рече Дол.