Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (37)

36

Влакът бавно се придвижваше по маршрута на Синята линия. Зад прозореца се виждаха облаци мръсно сив дим, които пречеха на лъчите на изгряващото слънце.

— Пожари — съобщих аз и Моли Карълтън неохотно вдигна глава от айпода си.

— Какво?

Палецът ми се стрелна към стъклото.

— Някой да е забелязал, че Уест Сайд гори?

— Вече ти споменах за насилието, избухнало през нощта. Няколко блока в Кейтаун са били опожарени. На практика това е всичко, което знаем.

Бях прекарал остатъка от нощта в един от апартаментите в „Колониал Тауър“, наблюдавайки как кметът и сътрудниците му обясняваха на света какво се случваше в Чикаго. Звезда на шоуто бяха високите заграждения, охранявани от мъже в защитно облекло. Те казваха всичко.

Моли почука на вратата ми малко след шест. Уилсън й беше наредил да ме изведе от зоната на карантината, и то без знанието на федералните власти. Тя предложи метрото и аз приех.

— Дали някой ще се опита да ги потуши? — попитах.

— Пожарната е против подобна идея. Особено след като разбраха, че няма защитно облекло за тях.

— Като говорим за защитно облекло… — промърморих аз и посочих костюмите, които бяхме облекли. — За какво изобщо са ни тези доспехи?

— Преди всичко защото са отлично средство да запазим анонимността си. Смятано от днес, всички ние официално сме под карантина. И можем да свалим комбинезоните само в някоя от специалните прочистени зони.

— Прочистени зони?

— Ще видиш знаците.

Усещах реката от пот, която се стичаше надолу по врата ми. Питах се кога ще започнат сърбежите.

— Искаш да кажеш, че въздухът е заразен?

— По-скоро ме тревожи димът.

— Защо?

— Ако в подпалените сгради лежат заразени трупове, значи димът също е заразен, поне на теория.

— Какви са шансовете това наистина да е така?

— Няма значение. Според инструкциите си длъжен да носиш защитен костюм, и толкова.

— Майната им на инструкциите — процедих аз, смъкнах маската и я сложих в скута си.

— Не постъпваш много умно — поклати глава Моли.

— Дай ми поне една основателна причина, и веднага ще я нахлузя обратно.

Но на нея не й беше до игри. Замълчах и се вслушвах в грохота на релсите под краката ни.

— Това пък какво е? — попитах след известно време и посочих полупрозрачната найлонова завеса в дъното, която ни изолираше от останалите вагони.

— Ще си сложиш ли маската, ако ти кажа?

— Не ми пука.

— Намираме се в подвижна катафалка.

— Заразена?

Тя кимна.

— За твой късмет този вагон е запечатан. Освен това мъртъвците не излъчват зараза, която се предава по въздуха.

— Вече ти казах, че не ми пука.

Влакът намали още повече и след малко спря. Колелата жално изскърцаха. Над релсите се появи тънък слой дим, който бързо се сгъстяваше. Няколко секунди по-късно потънахме в непрогледна мътносива мъгла, сред която се носеха саждите, предизвикани от пожара.

— Труповете трябваше да бъдат извозвани с микробуси — повиши глас Моли, опитвайки се да надвика внезапния вой на вятъра зад прозорците. — Но те изведнъж се оказаха твърде много, освен това никой не изгаряше от желание да допуска пресата прекалено близо.

— Колко са досега?

Моли докосна лъскавата повърхност на айпода си. На екрана се появи карта, изпъстрена с течни червени и зелени точици. От двете й страни бяха изписани имена и дълги колони цифри.

— Докато си спал, патогенът е убил поне седемдесет и трима души. Общият им брой достига сто петдесет и четири. Доколкото можем да преценим, заразата в ограничените зони се разпространява с всеки изминал час.

— Къде е най-интензивна?

— Във вътрешността на сградите.

— А болниците?

— Не разполагат с достатъчно ресурси, опит и информация в реално време — сви рамене Моли. — Положението е бедствено.

— Не изглеждаш изненадана — подхвърлих аз.

— Нещата се развиват в рамките на очакваното. Президентът ще направи обръщение по-късно тази сутрин.

— Какво ще каже?

— Колкото е възможно по-малко според мен.

— Точно така. Ще направи страхотно шоу, ако се появи тук и седне пред фалшивата камина на кмета. — Кимнах към предната част на вагона и попитах: — Мога ли да надникна?

— Само не отваряй нищо.

Станах и се приближих към пластмасовата преграда. Отвъд импровизираната врата се виждаха около дузина трупове в чували, нахвърляни на пода и по широки дъски, поставени над седалките. Мълчаливите пътници бяха под наблюдението на двама мъже в защитно облекло, вероятно работници в моргата. В случай че теорията на Моли се окажеше погрешна и мъртъвците все пак разнасяха заразата. Направих една-две снимки с джиесема и се върнах на мястото си.

— Къде ги карат? — попитах.

— За кремиране. Ако ги погребем, има опасност да заразят почвата.

— Значи ще ги горите, така ли?

— Точно така.

Изпуках с пръсти и взех айпода й.

— Това нещо влиза ли в интернет?

— Разбира се. Имаме директна връзка. — Моли докосна таблета и на екрана изплува прозорчето на „Гугъл“.

— Чувала ли си за Тукидид? — попитах, докато набирах думата за търсене.

— Гръцки писател?

— Историк. Описал е чумата в Атина. — Търсеният текст се появи на екрана. Осветих един абзац.

… Хора в добро здраве внезапно започваха да изпитват силно главоболие, да вдигат висока температура, очите им се зачервяваха и възпаляваха, а вътрешните им органи — най-вече езикът и гърлото — ставаха кървавочервени и започваха да миришат лошо.

Тези симптоми се придружаваха от кихане и дращене в гърлото, после болката достигаше гърдите и предизвикваше силна кашлица…

Външно тялото не бе много топло на пипане, нито бледо. По-скоро бе червеникаво, покрито с многобройни пришки и малки ранички. Но вътрешно гореше толкова силно, че пациентът не можеше да търпи никакви дрехи, дори и най-фината ленена материя. Искаше му се да се съблече гол и да се хвърли в студена вода. Мнозина действително го правеха, скачайки в резервоарите с дъждовна вода, обзети от страшна жажда. За съжаление тя не отминаваше, независимо от количеството, което изпиваха.

— Това би могло да означава много неща — поклати глава Моли. — Тиф, бубонна чума или някаква вирусна треска, предизвикваща вътрешни кръвоизливи.

— Според някои учени става въпрос за първото регистрирано използване на биологично оръжие в света. Умишлено разпространено в Атина от спартанците. Жертвите са почти четирийсет хиляди души. Атиняните изгаряли близките си направо на улицата. Ето, виж…

На екрана се появи втори абзац.

… Обичайните погребални ритуали бяха напълно изоставени. Заравяха труповете кой както може, липсваха достатъчно хора и материали. Често се случваше някой да положи тялото на свой близък върху купчината на съседа и да я запали. Или пък да го хвърли направо в огъня на вече горящите трупове…

— Нека позная — обади се Моли. — Който не извлича поуки от историята, е обречен да я повтори…

— Това означава ли, че все още имаме избор?

Моли изключи айпода и го прибра в раницата си. А аз се замислих за чумата. Когато Тукидид пише за нея, всичко изглежда като научна фантастика. Днес тя е само едно пътуване по Синята линия. Съвсем реално.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— Влакът върви от болницата „Кук“ до един склад в западна посока, към Оук Парк.

— Където ще се обработват труповете?

— Нещо такова. Мястото е извън загражденията и ще можеш да се измъкнеш.

Изсумтях. Композицията изскърца и потегли, после отново спря.

— Трябва да ти кажа и още нещо — добави Моли.

— Предполагам, че няма да е добро.

— Писъкът, който вчера чу в лабораторията. Беше Елън.

Не знам защо не бях изненадан.

— Какво се случи?

— Сестра й Ана имала билет за ранен полет от летище „О’Хеър“. Трябвало да отиде дотам с кола, но вероятно решила да спести пари и взела метрото. Влакът влязъл в метрото по времето, когато там вече били разпръснати патогените.

— Къде е тя? — попитах.

— Ана припаднала в една от тоалетните на „О’Хеър“. Смъртта й е констатирана пет часа по-късно. Тя е първата и засега единствена официално регистрирана жертва на летището. Снощи Елън присъства на аутопсията й. Реших, че трябва да знаеш това, ако случайно я видиш.

— Благодаря.

Вятърът спря, димната завеса бавно започна да се разсейва. През един от прозорците на вагона надникнаха бледите лъчи на слънцето. Моли се премести на седалката до мен. Усетих докосването на рамото й и вдигнах глава към един плакат, който ме съветваше да се изследвам за СПИН.

— Какво стана после? — попитах.

Смехът й долетя приглушено изпод маската.

— Доста съдържателен въпрос, а?

В същия миг един куршум 30-и калибър пръсна стъклото зад гърба ми, вдигна Моли Карълтън от седалката и я запрати на пода.