Майкъл Харви
Подземията на Чикаго (20)

19

Направих бърз оглед на улицата. Екипът на Рей Рей очевидно беше решил да отложи битката. Когато се върнах, Родригес беше приклекнал над тялото на Сесил.

— Мъртъв ли е? — попитах.

Той кимна, а аз извадих две бири от охладителя на Корееца. Седнахме и отправихме погледи към сенките, които тичаха по стената.

— Казва се Сесил — рекох.

— Знам. Сесил Джейнуей. Кой го гръмна?

— Малкият с револвера. Маркъс.

— И този го знам. Маркъс Робинсън.

— Фишове ли продават?

— Маркъс е пласьор на „Четворките“. Сесил беше уличен лейтенант. А онзи с Маркъс е по-големият му брат Джеймс.

Посочих съдържателя, проснат до Сесил.

— Вероятно познаваш и този.

— Кореец на име Джей Ли.

— Маркъс е гръмнал и него, по-рано следобед.

Родригес преполови бирата „Милър“ и се оригна.

— Мамка му. — Посочи с бутилката краката ми. — Тече ти кръв.

Вдигнах ризата си и усетих пронизваща болка. Куршумът на Маркъс беше одраскал ребрата ми.

— Нищо сериозно — наведе се над раната Родригес. — Отбий се в „Кук“ да те превържат. Дежурната се казва Тереза Джаксън. Кажи й, че работиш с мен.

— Каква полза от това?

— Да ти даде хапчета, за да спиш спокойно. И никакви въпроси как си бил прострелян.

— Благодаря.

Родригес кимна. Поседяхме още малко, пиейки бира в компанията на мъртъвците.

— Какво търсиш тук, Винс?

— Рита.

— Тя ли ти каза, че съм тръгнал насам?

— Аха. Разбрах, че си в беда, в мига, в който ми продиктува адреса.

— Ще ми обясниш ли, или трябва да правя догадки?

— От три месеца работя под прикритие сред тези типове.

— Кои типове?

— Корееца доставяше дрога на „Четворките“.

— На Рей Рей?

— Рей Сампсън. Главатар на повечето банди в Уест Сайд.

— Той беше тук — кимнах към труповете. — Откри едно кило у Корееца, но търсеше много повече.

Родригес намъкна чифт гумени ръкавици и клекна пред трупа на Ли.

— Между другото, дрогата беше полицейска — добавих аз.

— Я стига! — погледна ме с недоверчива усмивка той.

— На плика имаше останки от доказателствен стикер, Винс. Доста мърлява работа.

— Майната ти!

— Какво става?

Родригес се изправи, свали ръкавиците и допи бирата си.

— Искаш ли още една?

Поклатих глава, но той въпреки това ми пъхна нова бутилка в ръцете.

— Шефът ми намекна, че някои ченгета крадат разни неща от склада за веществени доказателства. И отново ги пускат на улицата.

— Прекрасно.

— Аха. Реших да се обърна към информаторите си. Захраних ги с малко дрога и се включих в системата. Тази вечер трябваше да подхвърля двайсет и седем кила кокаин на заподозрените ченгета. Трябваше да приключим до края на седмицата. Да пипнем всички — ченгета, корейци и „Четворките“…

— Съжалявам.

— Вината не е твоя.

— Рита знаеше ли, че работиш по същия случай?

— Не е по същия случай, а по същия кореец — отвърна Родригес и посочи сгърченото тяло на пода. — По всичко личи, че той е въртял измамите в общината, а в същото време е бил посредник за дрогата.

— Доста по-добра печалба от продажбата на лотарийни билети, а?

— Искаш ли да му хвърлиш още едно око? Май и двамата направихме връзката чак сега…

— Защо не гръмна хлапето? — попитах аз.

— Маркъс ли? Какво те кара да мислиш, че не се опитах?

— Беше на три метра от него.

Родригес отвори бирата си и отпи голяма глътка.

— А ти някога да си убивал дете?

По време на службата си в полицията бях убил двама души. И още двама извън нея. Всеки от тях ми беше скъсил живота поне с година. С дете биха станали петима. Дали пък не съм бил твърде небрежен, запитах се аз, доловил тежестта в думите на Родригес.

— Случи ми се преди три години — добави приятелят ми. — Хлапето беше на около четиринайсет. Току-що бе заклало брат си и бе опряло ножа в гърлото на приятелката си.

— Дрога?

— Скарали се за някакво пиле, хванали се за гушите. Както и да е. Но той все пак рязна момичето. То падна на пода, а той се наведе да го довърши. Тогава го застрелях.

— Момичето оцеля ли?

Родригес поклати глава и отпи нова глътка бира.

— Маркъс каза ли ти защо е гръмнал Ли?

— Защото искал да прибере онези кашони долу преди появата на „Четворките“. Надявал се да изкара някой долар.

— И какво стана?

Свих рамене.

— Появил се някакъв тип. Бял, с пушка. Стрелял по него, но той се покрил в тунелите.

— Ти какво мислиш? — попита Родригес.

— Мисля, че белият тип е прибрал твоя плик с наркотици. И едва ли ще го видиш повече.

— Може би. Но защо изобщо се е появил тук?

— Не знам — рекох аз и се изправих.

— Къде отиваш?

— Долу. Искам да видя какво има в кашоните.

 

 

Докато обикалях мазето, Винс седеше в стола на Рей Рей и ме гледаше. Пет минути се оказаха достатъчни. Изчегъртах куршума от стената с помощта на джобното си ножче и го вдигнах срещу слабата светлина.

— Маркъс май ми е казал истината — отбелязах аз, пуснах куршума в найлоново пликче и го подадох на Родригес.

— Какво може да прави бял мъж с пушка в този квартал? — замислено подхвърли той.

— Не знам — отвърнах и клекнах да проверя какво има зад стълбите.

— Какво още търсиш?

— Каквото и да е — отвърнах, после изпъшках и се хванах за ребрата.

— Болницата „Кук“, Кели — рече той. — Тереза Джаксън. Ще ти даде хапчета.

Внимателно се изправих и кимнах към дъното на помещението.

— Първо да видим какво има в тези кашони.

Родригес тръгна пред мен. Отново извадих джобното си ножче и рязнах тиксото на най-близкия кашон. Той рязко дръпна капака.

— Какво е това, мамка му?

— Именно — кимнах аз.

— Колко има във всеки от тях?

— Етикет липсва, но отгоре пише сто броя.

— А колко са кашоните?

— Стотина — отвърнах, след като плъзнах поглед по палетите.

Родригес извади от отворения кашон дълъг бял чувал за трупове.

— Кой има нужда от десет хиляди чувала за трупове? — озадачено промърмори той.

— Не знам.

— Мислиш ли, че това има нещо общо с историята на Рита?

— Нямам такова усещане. Тя каза, че е тръгнала по следите на дребни доставчици.

— Е, вече може да забрави, че са дребни — мрачно въздъхна Родригес. — Все пак имаме работа с двойно убийство. — Пъхна плика в кашона и добави: — А това ми напомня, че е крайно време да изчезваш от тук.

— Не ме ли искаш около себе си?

— Да си гръмнал някой от тези двамата?

Поклатих глава.

— В такъв случай изчезвай.

— Хлапакът с мънистата го гръмнаха два пъти с моя пистолет.

— Мамка му! Къде е?

— Горе.

— Вземи го със себе си и го хвърли някъде.

— Ами отпечатъците ми и кръвта ми по пода?

— Няма проблем.

— Защо имам чувството, че тук няма да се проведе бог знае какво разследване?

— Защото тук е Уест Сайд и става въпрос за бандити — отвърна Родригес. — Все ще измислим нещо.

— Защо просто не приберете Маркъс?

— Защото става въпрос за повече от двайсет кила полицейска дрога и ми се ще да мисля, че операцията под прикритие все още има някакви шансове.

Измъкнах още една торба за трупове. Беше изработена от дебела пластмаса, с черен цип по цялата дължина.

— Какви са шансовете да запазим тези неща в тайна?

— Чувалите ли?

— Ще можеш ли да ги задържиш далеч от пресата поне за ден-два?

Родригес се замисли, после сви рамене.

— Едва ли на някой ще му пука. Какво си намислил?

— Не знам. Просто ми се струва странно. Засега не казвай и на Рита. Става ли?

— В това много ме бива — кимна приятелят ми.

Не обърнах внимание на мрачната нотка в гласа му.

— Благодаря ти, Винс. Искам да проверя едно-две неща, а после лично ще я информирам.

— Хубаво. А сега изчезвай. И не забравяй пистолета.

Изкачих се обратно по стълбите. Мъртъвците си бяха там, вероятно подготвяйки се за вечността. Излязох през вратата, от която бях дошъл. Колата ми беше единствената на улицата.