Майкъл Харви
Свидетелят от влака (8)

8

Наблюдавах една жена, застанала на три метра от мен. Родригес шепнеше нещо в радиостанцията си, вероятно обясняваше някому някъде, че убиецът или съучастникът му току-що ми е позвънил по телефона. Жената беше малко над трийсет, със светлокестенява коса, вързана на конска опашка, и с голяма смарагдова брошка във формата на котка, забодена на ревера на тъмносиньото й палто. Беше си поръчала ванилено капучино с безмаслено мляко, но това не смути ни най-малко дългия кокалест бариста, който усмихнато плъзна чашата й по барплота. Жената отпи от горещата напитка и се запъти към една ъглова маса с изглед към улицата. Извади от чантата си роман с меки корици, подви крак на седалката и се зачете. Изглеждаше толкова миловидна, толкова по детски невинна, че неистово ми се прищя да седна до нея. Но тогава Родригес, който бе приключил с радиостанцията, ме потупа по рамото.

— Трябва да тръгваме.

Знаех какво следва. Още докато излизахме от „Старбъкс“, четири полицейски коли бяха отцепили пряката. От тях излязоха десетина полицаи и почнаха да претърсват страничните улички, сритвайки дремещите клошари и спирайки минувачите. Твърде късно, помислих си аз.

— Имаш ли кола? — попита Родригес.

— Не.

— Добре — каза той и натисна копчето на дистанционното. Ключалките на неговия сребрист форд щракнаха и той отвори вратата. — Скачай вътре.

След пет минути пресякохме Централния пръстен по посока запад.

— Не отиваме ли в участъка? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Струва ми се, че ФБР поема случая. Опасност от терористична атака.

— Хващам се на бас, че шефовете ти са във възторг.

— Шефовете ми нямат нищо против. Ако всичко мине добре, и те ще изпъчат гърди и ще си припишат колкото могат заслуги. Ако пък още седмица и повече продължат да валят трупове покрай линията, ще има с кого да си измият ръцете.

— Ти май не си обичаш много работата?

— Не ставай смешен. Само че сега точно ти си звездата на шоуто.

— Страхотно!

— Именно. А сега ми разправи за оня, който ти позвъни по телефона. Дали беше същият, за когото се представя?

— Ти ми кажи.

Родригес сви вляво по Канал Стрийт.

— Полицейски патрул е открил карабина в контейнер за боклук. „Ремингтън 700“ с оптически мерник.

— Оня каза, че никога няма да я намерим.

— Ами излъгал те е! Опитай се да го преживееш някак.

Родригес зави наляво и даде газ.

— Ще знаем повече, като извадим куршума от жертвата. Но в пълнителя има три патрона.

— Е, и?

— „Блек Хил“, система „Уинчестър“. Точно както каза твоят човек.

— Този, който ми се обади, не беше убиецът.

— Откъде знаеш това?

— Каза ми, че ни вижда в „Старбъкс“. Това означава, че е бил наблизо и ни е наблюдавал.

— И какво?

— Какъв човек ще стреля по влак на метрото, после ще остане в района и на всичко отгоре ще ми звъни, за да си направи гъдел на душата?

— Значи е съучастникът му — каза Родригес.

Вдигнах рамене. Бяхме попаднали в задръстване.

— И още нещо. — Родригес ме погледна. — Намерили са още един труп в центъра.

— Във влака ли?

Полицаят поклати глава.

— В една сграда на „Лейк“. Бил домоуправителят, с прерязано гърло. Прозорците на апартамента гледали към линията.

— Значи го е изненадал, докато се е готвел да стреля.

— Или пък му е помагал и в един момент е станал излишен. Така или иначе ще разследваме. Ще започнем с домовата книга.

— Нашият човек едва ли е толкова глупав.

— Сериозно? — Родригес повдигна вежда. — Щом знаеш всичко, позволи ми да те питам нещо. Защо тия гении ти се обаждат на теб?

— Нямам никаква представа.

— Може би си струва да помислиш малко по въпроса, преди да се явиш пред федералните. Започни с това: откъде ти имат номера на телефона? И за десерт се запитай защо не са ти светили маслото тази сутрин.

— Мамка им!

— Именно. Хайде да тръгваме, какво седим!

Родригес включи сирената и светлините. Морето от коли пред нас се раздели, за да ни пропусне, и полицаят настъпи газта.