Майкъл Харви
Свидетелят от влака (63)

63

Събудих се в следобедната тишина и се сетих за Катрин Лосън. Бях я оставил жива в тунела на метрото. После някой друг бе минал оттам и бе решил да свърши работата докрай. Запитах се кой ли би могъл да бъде. И още по-важно, защо?

Изправих се в седнало положение на канапето и погледнах дебелата платнена чанта на холската масичка. Бях разправил на Уолтър Соупак, доверения счетоводител на кмета, част от историята на Лосън. Онази част, в която ставаше дума за нейното малко момиченце. Соупак се съгласи да се срещне с мен в едно денонощно мексиканско ресторантче на „Райтуд“ и „Ашланд“, като донесе и лаптопа си. За времето, през което излапахме по две пълни купички чили и чимичанга, счетоводителят успя да влезе в компютъра на Лосън и през него да източи една от офшорните й банкови сметки. Чантата на масичката беше пълна с резултатите от това му добро дело на обща стойност седемстотин и петдесет хиляди долара. За утре сутринта си бях уредил среща с един служител от „Чейс Манхатън“, който се занимаваше с попечителски фондове. Сметката щеше да бъде открита на името на Мелани Лосън. Тя щеше да бъде информирана за наличието на такава сметка, когато навършеше двайсет години, а година по-късно щеше да бъде в състояние да тегли от нея. Човекът от „Чейс Манхатън“ предполагаше, че дотогава сумата по сметката й ще възлиза на около два милиона. Аз лично не бях убеден, че след толкова години „Чейс“ щеше изобщо да съществува, камо ли да изплаща лихва на вложители, но какво друго можех да направя? Реших да рискувам.

Пристъпих към бюрото и заключих парите в едно чекмедже. От друго извадих бутилка уиски заедно с няколко късчета от миналото. На първата снимка се виждаше преграда от огнеупорно стъкло, а зад нея — баща ми, облечен в единствения си костюм, очакваше служителите от погребалното бюро да запалят пещта и да го изпратят в небитието. Лицето му се беше свило в смъртта, превърнало се бе в куха черупка, какъвто беше и целият му живот. Зачервените му от пиене очи, които помнех от деветгодишна възраст, слава Богу, бяха със зашити клепачи. Юмруците, с които бе строшил челюстта на майка ми на пет места, също ги нямаше; на тяхно място се виждаха чифт костеливи ръце, стиснали броеница, сякаш се бояха някой да не им я вземе. Пийнах глътка „Макалън“ за Бог да прости стареца, макар да се съмнявах, че заслужава прошка.

Втората снимка беше на Хюбърт Ръсел секунди след като го бяха свалили от вентилатора. Въжето още беше увито около врата му; виждаше се и малката татуировка на жълта звезда в основата на шията. Спомнях си я още от първия път, когато го бях срещнал в Поземления регистър на окръг Кук, млад и изпълнен с увереност, че животът тепърва започва.

Обърнах снимката на Хюбърт с лицето надолу, после си взех чашата и застанах до прозореца. Врабецът се бе върнал, подскачаше напред-назад по клончето си и ме гледаше с видимо пренебрежение. Открехнах леко прозореца и птичката отлетя. Отворих го докрай и усетих мъртвешките пръсти на зимното слънце по лицето си. Вдишах дълбоко и леденият въздух опари дробовете ми. Сетих се за Рейчъл и се запитах дали някога телефонът ми ще иззвъни. После погледнах надолу към улицата. Черната кола си беше на мястото, на което бе и вчера. Още тогава бях проверил номера в компютъра си и изобщо не се учудих, че е на епархията. На тях явно им правеше удоволствие да се дебнем взаимно. Или просто си нямаха друга работа.

Не знаех дали чикагските отци действително имаха пръст в смъртта на Хюбърт. Инстинктите ми казваха, че не. А аз вярвах на инстинктите си. Що се отнася до кръвта по ръцете им отпреди трийсет години, бях решил да оставя това на Страшния съд и на Великия съдник. Дотогава свещениците щяха да живеят под строгия поглед на чикагския кмет. По-голямо чистилище не можех да си представя за когото и да било.

Затворих прозореца и си допих чашата. След това намерих палтото си и тръгнах към вратата. Времето беше омекнало и улиците в квартала, слава Богу, бяха пълни с народ. Тръгнах напосоки и се смесих с всеопрощаващата тълпа.