Майкъл Харви
Свидетелят от влака (60)

60

Една самотна фигура изплува от мрака и закрачи покрай линията, стискайки в дясната си ръка пистолет с тънка, дълга цев. В тунела не се чуваше никакъв звук освен собствените му тромави стъпки и уплашеното драскане на плъховете в тъмнината. Мъжът се приближи до стената и се спря. Той бе проследил жената дотук, после се скри и зачака. Чу гласовете, но без да различи и дума от разговора. И тогава прозвуча изстрел. Може би някой му бе направил услуга. Сега щеше да разбере.

От мрака постепенно изплува размазано белезникаво петно. Мъжът се промъкна още няколко крачки напред и щракна фенерчето си. Тя лежеше в ъгъла, свита на кълбо, със затворени очи и дишаше равномерно. Лявата й ръка беше прикована с белезници за металното шкафче, имаше огнестрелна рана в бедрото. Мъжът приклекна, за да я огледа по-отблизо. Куршумът бе засегнал само мускула. Сега това едва ли беше най-големият й проблем. Той хвърли бегъл поглед към разпръснатите хартии по пода, но те не предизвикаха интереса му. Бяха му казали изрично да не чете нищо. Затова мъжът се ограничи със задачата, която му бе поставена. Сравни лицето на жената със снимката, която му бяха дали. После вдигна пистолета и изстреля два куршума. Два приглушени пукота. Две малки дупчици.

Той отново се наведе и огледа отблизо жената. Удовлетворен, прибра пистолета под дрехата си и се загърна със сивото кашмирено палто. После се обърна и закрачи по обратния път, провлачвайки леко левия си крак. Мъжът ненавиждаше плъхове, а сега усещаше присъствието им и знаеше, че го гледат вторачено в мрака.