Майкъл Харви
Свидетелят от влака (59)

59

Час по-късно отбих в индустриалната зона, заемаща едно цяло каре с номер 1100 в южния край на „Десплейнс“. Небето беше лилаво, а паркингът пуст. Нахлузих черна плетена шапка над очите си и извървях две преки с наведена ниско глава. Ченгетата бяха махнали полицейската лента около мястото, където бе намерен трупът на Мария Джаксън, но аз се огледах за всеки случай. Беше чисто.

Аварийната врата на метрото този път се оказа отключена. Една-единствена крушка се бореше с мрака, хвърляйки мъртвешка светлина върху грапавите стени и стълбището, водещо надолу. Спуснах се по витата стълба, докато стигнах дъното, където се озовах за втори път през последните дни в подземната част на чикагското метро.

Светлината долу беше по старому жълтеникава, от прости електрически крушки, но ми се стори някак по-ярка, отколкото в нощта, когато бях открил трупа на Джаксън. Тръгнах в обратната посока, пресякох стрелките и поех по един стар изоставен коловоз. След около осемстотин метра стигнах до завоя. Вляво от мен имаше малка врата, а на бежовата стена отстрани с черни печатни букви пишеше „Поддръжка“. И там я видях, седнала на една очукана пейка.

— Майкъл, ти намери мястото!

— Съжалявам, че закъснях. Имах малко работа.

Приближих се. Катрин Лосън беше облечена с черно кожено яке. Ръцете й бяха пъхнати в джобовете. Зад гърба й имаше редица стари метални шкафчета, повечето с липсващи врати.

— Какво ще кажеш? — Тя извади облечената си в ръкавица ръка и посочи с широк жест малката стаичка около себе си. — Трупът на Мария Джаксън бе намерен на стотина метра по-надолу по линията. Полицаите бяха открили тази стаичка и я използваха при огледа на местопроизшествието.

— Това е чудесно, Катрин. А защо поиска да се срещнем тук?

Аз и без това бях намислил да поискам среща с нея, но не знаех къде и кога, та с обаждането си предната вечер тя бе решила това вместо мен.

— Искаш да кажеш, защо да не се видим на по едно питие като нормални хора? — Смехът й прозвуча фалшиво, а очите й останаха сериозни. — Има неща, за които трябва да поговорим, Майкъл. Да ги обсъдим внимателно.

Лосън извади свитък хартия от джоба си.

— Онзи ден ме пита за червената папка на Джим Дохърти. Ето, преснимала съм ти няколко страници от нея. Реших, че може би ще ти е интересно да ги видиш.

Поклатих глава.

— Имах дълъг разговор с кмета. И той ме убеди, че наистина не си струва да си губя времето с тази папка.

— Съжалявам — каза тя. — Не знаех, че и Агенцията за вътрешна сигурност ще се намеси. Иначе никога не бих подала онзи рапорт.

— Чула си за визитата им?

— Дойдоха и при мен. Има нещо около тази история с Дохърти, което не ми дава мира, Майкъл. Нещо, което според мен пропускаме.

— Знам какво имаш предвид.

Тя вдигна няколко листа.

— Нещо във връзка с папката и с линията, където бе намерен трупът на Джаксън. Чакай да ти покажа, пък после, ако искаш, се откажи.

Седнах на пейката срещу нея.

— Но преди това трябва да поговорим за нещо друго — казах аз.

— А, така ли? Какво? — попита тя.

Извадих моята папка и я поставих върху листата, които тя вече бе разпръснала пред себе си. Тя я погледна, но не я докосна.

— И това ли е свързано с Дохърти?

— Отвори я и виж.

Лосън хвана ръба на корицата и я отгърна, докато аз не спирах да говоря:

— Най-горният комплект документи са от 1978 година. Това е устройствена схема с отношенията на подчинение и собственост между „Транско“ и фирмата майка, Си Ем Ти Холдинг.

Очите й проблеснаха в мъртвешката жълтеникава светлина.

— Компанията, която според теб е предизвикала онази железопътна катастрофа?

— Именно.

Лосън прелисти документите и изкриви лице в кисела усмивка.

— Това трябва ли да ми говори нещо?

— Предполагам, че си се натъкнала на него, когато си работила по случая с отец Марк. Оня, дето бил крал пари от енориашите си. Тогава някой е направил грешката да те остави да се ровиш в счетоводните книги на епархията.

— Всички знаят, че аз съм работила по случая, Майкъл.

— Но не са знаели за Си Ем Ти Холдинг.

Лосън не отговори, но видях как мускулът отстрани на челюстта й се изпъна и запулсира като помпа.

— Знаеш ли, Катрин, колко пари получава чикагската епархия всяка година? Близо милиард долара. В брой. Необлагаеми. Дори не попълва данъчна декларация. — Повдигнах вежда. — На това му се вика блага работа, стига да се уредиш.

Млъкнах и зачаках, но Лосън седеше неподвижно с ръце в джобовете и само слушаше.

— Си Ем Ти е основана през двайсетте години на миналия век. Следите са много усукани и се губят назад във времето, но един адвокат на име Бърнстайн ми начерта тази схема. Първоначалният капитал е дошъл от сметките на епархията. На някой алчен кардинал изведнъж му хрумва да инвестира тайно в недвижими имоти, железници и тъй нататък. Да прибере още някой и друг долар, който да не му се налага да дели с енориашите си. С времето Си Ем Ти се разраства. С всяко следващо поколение разните там кардинали и епископи стават все по-алчни. Изграждат цяла мрежа от свързани дружества и дъщерни фирми като „Транско“. Докато идва осемдесета година: катастрофа на „Лейк“ и „Уобаш“, единайсет загинали. Пролята е кръв, от която божиите служители трябва да се изчистят по някакъв начин. И те ликвидират всичко, разпускат Си Ем Ти и побягват, скриват се в миша дупка. Докато не се появяваш ти.

Най-после нещо привлече вниманието й и тя каза:

— Моля?

Освен всичко друго почитаемият кмет Джон Уилсън имаше в екипа си от най-близки сътрудници един господин на име Уолтър Соупак, с рядката професия счетоводител-детектив — човек, който знае не само как най-добре да укрие парите ви, но и да намери всякакви пари, укрити от други. Аз никога не го бях виждал лично, Уилсън се бе погрижил за това, но от папката измъкнах доклада на Соупак за Катрин Лосън.

— Ти изкарваш, да кажем, малко над сто хиляди годишно, Катрин. Родителите ти са починали. Завещали са ти здрави зъби и купища дългове. — Почуках с пръст върху доклада на Соупак. — А притежаваш апартамент в тежкарска сграда в Санта Фе и стая в луксозен клуб-хотел за сезонно ползване в Италия. Добре скрити, но недотам. Да не говорим за парите, които изтичат в офшорни сметки и после изчезват. Дори човекът, съставил този доклад, не е сигурен, че е проследил всичко, но допусканията му са доста надеждни.

— И какво допуска той?

— Той смята, че смъкваш, като минимум, по милион годишно от човека, който и да е той, натоварен да пази тайните на Църквата. Прибрала си общо между седем и десет милиона през последните пет години. — Аз бутнах доклада към нея.

— Ти си луд! — каза тя.

— Така ли мислиш?

— Или си луд, или имаш нужда от дълъг отпуск.

Извадих от джоба си нерегистрирания револвер, който Родригес ми беше дал, за да застрелям Джим Дохърти.

— Носиш ли оръжие, Катрин?

Очите й пробягаха по релсите зад мен.

— Нося служебния си пистолет, Майкъл. — Разтвори якето и ми го показа на хълбока си.

— Извади го и го остави на земята.

Тя се подчини.

— Какво още имаш?

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Може би предпочиташ да ти сложа белезници и да те пребъркам?

Тя извади малък пистолет с черна дръжка от джоба на якето си и го положи на земята до служебния.

— Защо ти е втори, Катрин? Може би си се притеснила от разговора ни онзи ден? Да не си решила да ме заведеш да се поразходим покрай линията?

— Много си напрегнат, Майкъл. Прибери оръжието и да поговорим сериозно.

Извадих от джоба си хартиен плик. Вътре имаше няколко снимки. Бяха номерирани. Наредих ги върху пейката с гърба нагоре.

— Знаеш ли какво е това на най-горната снимка?

Тя обърна снимката и поклати глава.

— Заснета е от полицейска камера, от онези, които следят движението. Кметът Уилсън обича да глобява поданиците си по всяко време. Въпросната камера се намира на половин пряка от сградата, където живееше Хюбърт Ръсел. Снимката е направена в деня на смъртта му. Виждаш ли черния джип?

Тя погледна снимката, но не изглеждаше особено развълнувана.

— Това е твоят джип, Катрин.

— Разбира се, че е моят. Правех оглед на местопрестъплението.

— Погледни часа, който е отбелязан на снимката: 4:20 следобед, двайсет минути, след като Родригес е разговарял с теб по телефона, и близо половин час, преди да са пристигнали първите агенти.

— Това са пълни глупости, Майкъл! Прибери оръжието.

— Обърни следващата снимка, Катрин.

— Няма!

— Обърни я! — казах аз и усетих как ми причернява пред очите.

Може би и тя го усети, защото обърна следващата снимки. Беше една от онези, които ми бе дала Мардж Конъли, от аутопсията на Хюбърт.

— Това е китката на Хюбърт Ръсел. По-точно лявата му китка. Помниш ли, че съдебната лекарка ни бе казала как открила някакви следи по кожата, които можело да са и от белезници? Когато ти си тръгна, аз ги разгледах по-внимателно и открих още нещо. — Посочих с лявата ръка, без да изпускам револвера от дясната. — Виждаш ли кръглото петно тук? Това е синина. Причинена приблизително в момента на смъртта. Обърни следващата.

Този път тя се подчини безропотно.

— Това е увеличение на същия кадър — казах аз. — Сега се виждат вдлъбнатините по кожата. Съдебната лекарка смята, че са причинени от пръстен. Допуска, че Хюбърт се е борил с някого, който се е опитвал да върже ръцете му на гърба или да му постави белезници.

Последната снимка обърнах сам.

— Щатските следствени власти разполагат с компютърна програма, която може да доизчиства такива образи. — Посочих с дулото на револвера. — Ето, тук ясно се виждат буквите Ф и Б. Проверихме шрифта. Пише „ФБР“, Катрин. Това е пръстенът, който се връчва на всеки кадет при завършване на Академията. А виждаш ли тези наклонени чертички тук и по-дългата до тях? Експертът ми казва, че това е част от буквата К и първата чертичка на М. Дали не е от инициалите КМЛ — Катрин Мари Лосън?

Погледнах надолу към ръката й — беше облечена в ръкавица, но знаех, че отдолу носи пръстена.

— Ще ми кажеш ли? — попитах. — Или предпочиташ да ти го кажа аз?

Тя повдигна брадичка, но не каза дума.

— Не знам точно как си научила за „Транско“ и Си Ем Ти, но това няма значение — продължих аз. — Грешката е била тяхна. И все пак един-два милиона годишно са били за тях дребна сума, с която да ти запушат устата, особено като я сравним с онова, което би трябвало да платят, ако бъдат осъдени за престъпен заговор и причиняване на смърт поради груба небрежност. Църквата няма нужда от подобна реклама. Независимо че е било отдавна.

— Не подценявай човешката алчност, Майкъл.

— Правилно. Известно време всичко е било наред. Прибирала си им парите и си си затваряла устата. Докато изведнъж се появява Джим Дохърти и започва да убива. Ти веднага си разбрала връзката, но си си казала, че все още няма опасност, докато аз не ти споменах за онази катастрофа преди много години. Това ти подейства като катализатор. От този момент нататък ти започна да проявяваш интерес към разследванията на Хюбърт Ръсел, да разпитваш докъде е стигнал. Когато Хюбърт ти изпрати записките си, ти се убеди колко е добър този хлапак, колко е непримирим и как неизбежно аферата с „Транско“ ще се разкрие и Църквата ще бъде разобличена. А ти не би допуснала такова нещо. Не би позволила да ти заколят гъската със златните яйца. Нали, Катрин?

— Наистина си ненормален.

— Затова решаваш да убиеш Хюбърт. Не знам дали някой от страна на Църквата е бил в течение на това. Или си решила на своя глава да си защитиш инвестицията. Така или иначе, не си успяла да го планираш докрай. Не си имала време. Когато Родригес ти дава адреса на Хюбърт и ти казва, че е потенциална жертва, ти виждаш възможност за действие. Ако Дохърти междувременно е убил Хюбърт, толкова по-добре. Ако ли пък не, ти сама можеш да го направиш, като го припишеш на Дохърти. Вдигаш се, отиваш в апартамента на Хюбърт и го заварваш жив и здрав. Показваш му значката си и той те пуска да влезеш, без да се замисли.

Помълчах няколко секунди и продължих:

— Междувременно решаваш, че и Дохърти трябва да умре. За предпочитане, преди да ми е казал какво знае за Църквата. Преди да ме е убедил, че просто няма как той да е убил приятеля ми. Ти си знаела, че съм при Дохърти, за да го хвана на тясно. Затова веднага след като си приключила с Хюбърт, си тръгнала натам. Имаше късмет да ни свариш, както седяхме един срещу друг, и го застреля на място.

— Това ли е? — попита тя.

— Имам един въпрос. Защо го обеси?

По очите й видях как мозъкът й работи трескаво, претегля всяка възможност, преценява следващия ход срещу мен. Можех да й кажа да не си хаби времето.

— Предполагам, че си носила само служебния си пистолет и не е било желателно да ползваш него. — Вдигнах рамене. — Ако впоследствие се окажеше невъзможно да го припишеш на Дохърти, винаги можеше да го изкараш самоубийство. Хюбърт беше млад, психически неукрепнал. Едно самоубийство би ти свършило добра работа като резервен вариант.

— Наистина ли смяташ, че можеш да докажеш каквото и да било? — каза тя.

— Ако онзи, който ти е плащал, реши да проговори, това не би било проблем. Но пък си казвам, че за някои хора истинската плячка е Църквата и за да се доберат до нея, биха сключили сделка с теб. — Вдигнах пистолета. — А аз не бих допуснал това, Катрин.

По лицето й видях как най-после проумя действителността и тя я срази. Изведнъж някак си се спихна, тялото й се приведе напред, сякаш под огромна тежест. Чертите на лицето й се размиха и изчезнаха една по една, засмукани в черната дупка на страха. Страх не от бедност или самота; страх от смъртта. Тя вече се виждаше мъртва, просната в саждите и мръсотията на чикагското метро.

Прочетох всичко това по лицето й. После тя погледна зад пистолета, към човека, който го държеше. И тогава Катрин Лосън се окопити за една последна игра на нерви.

— Не можеш да го направиш — каза по-скоро на себе си. — Та ти не събра кураж да гръмнеш Дохърти! Нито пък Робълс. Защо си мислиш, че сега ще се справиш? — попита тя и се усмихна. Което беше грешка.

Наведох дулото на пистолета и я прострелях в бедрото. Изстрелът отекна между бетонните стени, гилзата издрънча върху коравия под. Катрин залитна към металните шкафчета, хвана се за пейката и падна, разпръсвайки документи и снимки наоколо. Аз пристъпих към нея и напипах бронежилетката под якето й.

— Знаех си, че ще носиш жилетка. Затова си казах, че трябва да се целя в главата.

Тя притискаше с длани раната на бедрото си и скърцаше със зъби от болка. Но събра сили да ме погледне в очите и поклати глава.

— И все пак не ти стиска, Майкъл. Страх те е. Винаги те е било страх.

Притиснах дулото към слепоочието й и я оставих да размисли. После замахнах с пистолета и стоварих дръжката върху черепа й. Тя се свлече назад към стената. Беше в безсъзнание. Проверих пулса й, прегледах раната в бедрото. Щеше да оживее. Извадих белезниците от колана й и я закопчах към вратата на едно шкафче. После пъхнах в джоба си мобилния й телефон, събрах документите за Си Ем Ти, които бях донесъл, и си тръгнах.

Катрин Лосън не би могла да бъде по-далеч от истината. Много лесно ми беше да я застрелям. Твърде лесно дори. Виж, да прибера пистолета и да си тръгна — за това вече се искаше кураж.