Майкъл Харви
Свидетелят от влака (58)

58

Вятърът блъскаше яростно по прозорците ми. Наближаваше седем сутринта, а аз изобщо не бях лягал. Отпих от поредната чаша кафе и надникнах навън. Един врабец отвърна на погледа ми с черните си очи. Перцата му бяха разрошени от ледения повей. Насочих вниманието си към папката върху бюрото. Вътре се намираше всичко, което ми бе нужно за деня. Най-отгоре лежеше пистолетът ми. Пъхнах го в кобура и за последен път прегледах съдържанието на папката.

Бях предал на Агенцията за вътрешна сигурност онова черно куфарче с цялата история, която то имаше да разкаже. След което се бях заловил за работа, за да сглобя от документите, с които разполагах, от интернет и от няколкото проведени телефонни разговора онова, което ми трябваше. Кметът ми се бе обадил към единайсет и после отново в полунощ, като ми бе подал на части информацията, за която го бях помолил. При това не бе задавал излишни въпроси. Нито пък бе поканил някого за свидетел на разговорите ни. Кметът не беше чак такъв глупак.

Затворих папката и отново погледнах през прозореца. Врабецът си беше все там, упорито вкопчен с крачка в опората, на която си бе избрал да кацне. Отпих глътка кафе. Птичката разпери крилца и изчезна, оставяйки зад себе голото, потрепващо от вятъра клонче на дървото.

Телефонът иззвъня. На дисплея беше изписан номерът на Родригес. Обаждаше ми се за трети път тази сутрин. Оставих го да си звъни и влязох в спалнята. Маги ме следваше по петите. Клетката беше до леглото ми заедно с чувалчето й с храна и всичките й играчки. Седнах на леглото, а тя се настани по гръб в скута ми и вирна крачета, за да я почеша по корема. Аз, разбира се, изпълних желанието й.

— Бъди послушна — казах й аз, като я повдигнах на ръце. Тя ме близна по лицето. Подържах я малко, после я поставих в клетката и затворих вратичката.

Натоварих палето, храната и играчките му в колата си и тръгнах на юг по Лейк Шор Драйв. От болницата ми бяха позвънили с молба да донеса от вкъщи нещо — каквото и да било, с което Рейчъл би могла да се чувства по-сигурна и спокойна. Списъкът с възможните й желания беше кратък и определено не включваше мен.

Паркирах пред „Нортуестърн Мемориъл“. Хейзъл Уиздъм ни чакаше във фоайето.

— Ех, че ми се пуши една цигара! — каза тя.

Кимнах и двамата излязохме вън.

— Това са само два дни, Майкъл!

— Няма проблем — отвърнах аз.

Маги задраска по пръчките. Явно клетката не й харесваше. Разбирах я.

— Симпатично кученце — каза Хейзъл.

— Да, много е лесна за гледане. Просто я храниш, когато огладнее, извеждаш я, когато й дойде часът за извеждане, а през останалото време правиш абсолютно всичко, което поиска от теб, и нямаш никакви проблеми.

— Прилича ми на някои от докторите, които познавам.

— Не се и съмнявам.

— Рейчъл се подобрява, Майкъл.

— Както сама казваш, не можем да направим нищо друго, освен да чакаме. — Допуших цигарата си и хвърлих угарката; вятърът я отнесе надалеч. — Така и ще постъпя.

Хейзъл ме прегърна и пое клетката от ръката ми. Маги ме гледаше с големите си очи, докато изчезна през болничната врата. Исках да й помахам, но се почувствах като пълен идиот. Качих се в колата си. Папката с материалите беше на съседната седалка.