Майкъл Харви
Свидетелят от влака (57)

57

Трябваше да се досетя, когато не чух скимтенето на Маги зад входната врата. Но умът ми беше другаде, потънал в бездънните, усукани бездни на Си Ем Ти Холдинг и под въздействието на една конкретна снимка от аутопсията на моя приятел. Бях вече по средата на хола, когато вдигнах поглед и я видях, размахала опашка, удобно настанена в скута на самия кмет на нашия славен град, почитаемия Джон Уилсън.

— Хубаво кученце, Кели. На твое място бих си го пазил повече. — Кметът почеса Маги зад ушите и я пусна на пода. После посочи двамата мъже, седнали от двете му страни. — Това са федерални агенти. Искат да ти зададат няколко въпроса.

Седнах на единствения останал свободен стол в стаята и огледах двата костюма: един черен и един син. И двамата едва ли имаха общо сто килограма телесно тегло. Истинската мускулна маса беше застанала зад тях — някакъв тип с вид на полузащитник от футболен отбор, изтупан с кашмирено палто, черни кожени ръкавици и черни очила, които покриваха и слепоочията му.

— А какво прави Терминатора отзад? — попитах аз.

Няколко секунди никой не отговори и накрая Уилсън отново взе думата:

— Казах им, че си разумен човек, но те решиха да действат предпазливо. Все пак имаш пистолет и тъй нататък.

— А пък вие дойдохте просто за компания, а?

Уилсън разтегна дебелите си бърни в тънка усмивчица.

— Дойдох, за да защитя интересите на този град, Кели. А може би и твоите.

— Слушам внимателно — казах аз.

Синият костюм постави върху холната ми масичка дипломатическо куфарче и щракна ключалките. Вътре видях нещо да се червенее и се досетих какво може да е. Междувременно костюмът отвори уста и потвърди предположенията ми:

— Мистър Кели, казвам се Лио Ноулън. Това тук е доктор Матю Даниелсън. И двамата сме от Агенцията за вътрешна сигурност.

Ноулън не ми показа служебна карта, нито пък аз му я поисках.

— Знаем, че сте участвали в залавянето и ликвидирането на Джим Дохърти — продължи Ноулън. — Знаем също, че той е говорил с вас за определена червена папка, която се е намирала у него в момента, когато е бил застрелян.

— Така и не можах да видя какво съдържа тази папка — казах аз. — Агент Лосън я взе със себе си от мястото на инцидента.

Ноулън кимна.

— Въпреки това имаме основания да мислим, че въпросната папка и естеството на нейното съдържание продължават да ви интересуват.

— А вие откъде бихте могли да знаете това, мистър Ноулън?

Ноулън бръкна в куфарчето си и извади някакви книжа.

— Работим по една федерална директива, наречена „Кибер инициатива“. Това ни дава право наред с останалото да следим интернет трафика и други дейности, които биха могли да представляват заплаха за нашата национална сигурност.

Погледнах към кмета, който повдигна едновременно вежди и рамене.

— И на мен ми казаха същото, Кели. Може би ти ще обясниш останалото.

Обърнах се към Ноулън.

— Червената папка, за която говорите, съдържа доклад на Пентагона, излязъл през 1998 година под заглавие „Тероризъм 2000“. Да, видях заглавието в къщата на Дохърти. И после наистина потърсих това-онова в интернет.

— Защо? — попита Ноулън.

— А защо не, по дяволите? Ако човек като Дохърти разнася нещо такова насам-натам, това предизвиква вниманието ми. А с вас не е ли така?

Ноулън вдигна с два пръста някакво микроскопично мъхче от панталона си.

— Мистър Дохърти отправял ли е някакви конкретни заплахи?

— В това му беше силата.

— Конкретни заплахи срещу град Чикаго?

Погледнах към черния костюм, който се казваше Даниелсън.

— Този човек отваря ли си някога устата?

Ноулън премигна зад очилата си.

— Отговорете на въпроса, мистър Кели.

— Не, не ми е посочвал конкретно какво планира. Мисля, че беше на път да го направи, когато нещата излязоха извън контрол.

Ноулън се наведе напред.

— И вие го застреляхте?

Кимнах.

— Каквото и да бе намислил Джим Дохърти, подробностите умряха заедно с него. Мисля обаче, че имам известна идея.

Даниелсън се размърда на стола си и най-после проговори:

— Нас не ни интересуват тъпите ви идеи, мистър Кели. Ние сме тук за черното куфарче, което сте взели от дома на Дохърти. Дайте ни го и този разговор приключва. Или продължавайте да се инатите глупаво и ще преминем към следващата фаза.

— Не знам нищо за никакво куфарче — казах аз и погледнах към килера, където твърдото черно куфарче от кухнята на Дохърти си лежеше кротко на една лавица.

Даниелсън завъртя очи към Ноулън, който на свой ред погледна кмета. Уилсън потърка с пръст устните си.

— Господа, бихте ли ни оставили насаме за малко?

На Даниелсън тази идея явно не му хареса, но Ноулън го дръпна настрани и зашепна нещо в ухото му. Накрая Даниелсън отстъпи и вдигна ръка с пет разперени пръста.

— Пет минути, господин кмете!

Двамата с Ноулън си взеха балтоните и излязоха да се поразтъпчат. Горилата с кашмиреното палто се изниза след тях. Забелязах, че влачи левия си крак и се надявах да го боли зверски. Уилсън изчака, докато вратата се затвори, и се обърна към мен:

— Какво искаш, Кели?

— Откъде знаете, че искам нещо?

— Колко пъти съм говорил с теб, без да поискаш нещо?

— Имам усещането, че знаете за тия типове толкова малко, колкото и аз.

— Агенцията за вътрешна сигурност?

Кимнах. Кметът отново вдигна Маги от пода и я погали по темето. Очите й веднага започнаха да се затварят от блаженство.

— Знаеш ли колко често ме викат за съвещания с тия тъпанари? — каза Уилсън. — Първият път беше малко след единайсети септември, когато на всички ни се беше дръпнало лайното от страх. Те седяха насреща ни, два часа ни занимаваха с глупости, но не обелиха дума какво всъщност се е случило. Оттогава все си измислят разни дивотии: ту питейната вода била отровена, ту някой поръсил някаква гадост в центъра на града, ту друг качил атомна бомба в куфарче на върха на Сиърс Тауър… Кой знае всъщност какво става! И да ти кажа ли до какъв извод стигнах един ден? Че не ми пука.

— Не ви вярвам, господин кмете.

Уилсън вдигна ръка.

— Изслушай ме! Разбира се, че ми пука. Искам да кажа: какво можем да направим ние по въпроса? Ако някой реши да се самовзриви във Водната кула днес следобед, какво може да направи чикагската полиция, за да го спре? Нищо, освен да разчисти после улицата, за да минат линейките. Ние не разполагаме нито с професионалните познания, нито с живата сила, а съм сигурен и че федералните едва ли ще ни светнат навреме, за да се подготвим, ако ни се гласи нещо. Та ти ме питаш какво искам да ти кажа с всичко това, нали така?

Кимнах.

— Искам да ти кажа нещо, което аз самият знам отдавна. Когато ни се изсипят на главата хора от Агенцията за вътрешна сигурност, ние им се усмихваме и гледаме да не ги дразним. Изслушваме им учтиво дивотиите, проявяваме подходяща загриженост и ги отпращаме по живо, по здраво. Ако ли пък успеят да пипнат лошите, толкова по-добре.

— Ами ако не ги пипнат?

— Това е хубавото в тази работа. Досега не е имало случай да не ги пипнат, както викаш, просто защото не е имало кого да пипнат. Поне в тоя град, да чукаме на дърво. Но като се замислиш, това е единственото, което ние можем да направим. Както и да управляваме риска.

— Какво означава това?

— Добър въпрос, мамка му! Ти даваш ли си сметка какви ще бъдат човешките жертви при една такава терористична атака?

Поклатих глава.

— Сто хиляди, минимум. А пък ако тия лайнари изкарат късмет, могат и милион да очистят като едното нищо. — Уилсън се изхили гърлено на купищата трупове, които рисуваше въображението му. — При биологична атака няма да смогваме да погребем умрелите. Ще трябва да ги горим на клади. На клади, Кели! Хората няма да понесат такъв ужас. Така че хватката е да обърнем посланието. Да го направим позитивно. Да изглеждаме сериозни и концентрирани, но не прекалено уплашени. Там е хватката.

— Искате да кажете, че представата за Второто пришествие е много по-страшна от реалността?

— Именно. Вземи например оня тъпак Дохърти. Той нямаше никакво оръжие за масово унищожение, братле! През цялото време те е будалкал!

— Ами „Име Господне“?

— Какво толкова е станало? Той заплашваше да зарази всички църкви, разправяше, че щели да измрат хора, бла-бла-бла-бла… И какво направи накрая? Сипа малко амоняк в светената вода, това направи.

— Трябва да е било нещо повече от амоняк.

— Добре, де, добре. Специален амоняк. Въпросът е: колко души загинаха? Колко са още в болница? Николко. Тоя мизерник знаеше само да лае, като цялата им останали пасмина. Това по принцип не го казвам пред никого, но ония на единайсети септември извадиха голям късмет. Невероятен късмет! А пък ние през следващите сто години ще похарчим милиарди долари в очакване да падне и другата обувка.

— Която така и няма да падне?

— Не и докато аз съм тук. Така че ти не се вайкай толкова за тоя Дохърти. Ако е могъл да подпали града, щеше да го е направил. Човекът просто искаше да се избудалка с нас и най-вече с теб. И накрая да ти убие гаджето, а ти да гледаш отстрани как го прави. Слава Богу, че не успя.

— Какво искате от мен?

— Дай им куфарчето и да забравим цялата тази история.

— Смятате, че е у мен?

— Знаем, че е у теб. Лосън го споменава в рапорта си. Пише, че едва ли било кой знае колко важно, но го видяла в кухнята на Дохърти. Следователно ти си го взел. А тези типове са дочули това и сега са настръхнали.

— Искате ли да знаете какво има вътре?

— Не особено.

— Няма нищо. Само някакви стиропорени гнезда, в които е имало нещо.

— Виждаш ли, пак нищо. Дай им куфарчето, Кели. Ти може да се мислиш за Джон Уейн, а може и наистина да си като него. Но федералните пет пари не дават за това. Ще те прегазят, без да им мигне окото.

Уилсън притвори очи, наведе се и целуна Маги по темето.

— Добро кученце, Кели. И явно й харесва при теб.

Помислих малко за черното куфарче. За разговора ми с Мардж Конъли. За това как нещата да станат най-добре.

— Искам нещо в замяна.

— Изнудвач такъв! — Кметът се размърда на стола си и Маги вдигна очи нагоре.

— Нещо, което да си остане между нас двамата — казах аз. — Всъщност това може и да ви зарадва.

Уилсън постави внимателно палето на пода и се наведе напред. Ноздрите му потрепериха, сякаш се опитваше да надуши нещо.

— Изнудвач. Гаден, нагъл изнудвач. Казвай какво има.

И аз му казах. Не всичко, но достатъчно. Той облиза устни и се ухили.

— Империята на злото, а? Ах, мамка му! Честно да ти кажа, Кели, впечатлен съм.

Черното куфарче бе забравено, поне за момент, докато излагах останалата част от предложението си пред кмета. В общи линии то го зарадва, както и бях очаквал.