Майкъл Харви
Свидетелят от влака (56)

56

Лица и факти се смесваха и преливаха в калейдоскоп от цветове и звуци. Джим Дохърти, с изпито лице и хищни черти, подхранващ омразата си в мрачна гробница в подземията на града. Един стрелец на име Робълс, със сиви воднисти очи, сеещ смърт с карабината си на брега на езерото. Тясна, задънена уличка, която се разклоняваше от Милуоки Авеню, и един младеж с въже на шията. Рейчъл, вторачена в тъмните кътчета на съзнанието си, наблюдаваща как миналото нарязва настоящето й на ситни късчета. Катрин Лосън и усещането за допира на ръката й върху лицето ми. Кметът Джон Уилсън. Някаква компания на име „Транско“ и някаква папка с материали от аутопсия. Друга папка, или по-скоро класьор, червен на цвят.

Парчетата от този случай, а може би от два-три случая бяха свързани помежду си с възможно най-тънката нишка — съвпадащи обстоятелства и допускания, основаващи се на верни, но непълни факти. Останалото плуваше и се преобръщаше в мрака, като от време на време излизаше за миг на повърхността и се самопредлагаше като парченца от мозайката, но без никакъв намек откъде и защо.

Въздъхнах и отворих очи. Ама че идиотска история! Слязох от колата, повървях по Бродуей и изкачих няколкото стъпала. В антрето на кантората ми се беше натрупала цяла купчина поща, която подпираше отвътре вратата. Най-отгоре имаше дебел кафяв плик. Адресът на подателя беше написан на ръка с черен флумастер:

Сол Бърнстайн-шадши

Сътър Стрийт 110

Сан Франциско, Калифорния

По дяволите! Добрах се до бюрото си, вдигнах щорите и разрязах плика. После прочетох писмото на мистър Бърнстайн на отслабващата светлина, която влизаше през прозореца в късния следобед.

Уважаеми мистър Кели,

Надявам се настоящото да Ви завари в добро здраве и разположение. Както вероятно знаете, Вашият сътрудник Хюбърт Ръсел се свърза с мен във връзка с едно търговско дружество на име „Транско“ и неговата фирма майка Си Ем Ти Холдинг. Моят покоен баща сътрудничеше на Си Ем Ти преди много години в качеството си на техен адвокат по редица въпроси, както и на техен оторизиран представител. Моля да ме извините, че не се свързах пряко с мистър Ръсел, но — с риск думите ми да прозвучат надменно — по телефона той ми се стори твърде млад, макар и явно способен. Дано да ме разберете и Ви моля да предадете моите извинения и най-добри пожелания на Вашия колега.

Що се отнася до „Транско“ и Си Ем Ти, след дълъг размисъл по въпроса реших, че Вашето запитване е една добра възможност някои минали неща да бъдат изяснени веднъж завинаги. Предлагам на вниманието Ви подборка от документи, които открих в архива на баща ми. Мисля, че те не се нуждаят от каквито и да било обяснения. Прилагам и телефонен номер, в случай че желаете да се свържете с мен, но настойчиво Ви моля да не го правите. Дискретността е от жизнена важност за мен, доколкото също като баща ми и аз съм адвокат с частна практика, която бих желал да запазя далеч от полезрението на общественото внимание. Смятах да отнеса тази информация пряко към властите, но колеги в Чикаго ме увериха, че Вие имате значителен опит с подобни дела и че може да се разчита на вас да подходите по въпроса експедитивно и с нужната конфиденциалност. Надявам се, че съм взел разумно решение.

Искрено Ваш:

Сол Бърнстайн-младши

Претеглих пакета върху дланта си и го отворих. Най-отгоре имаше няколко инженерни доклада от периода 1974–1979 г., в които подробно се описваха технически проблеми с техни изделия, включително като се предлагаше изтегляне от пазара на блокиращите им устройства за локомотиви. Прегледах ги и ги оставих настрана. Отдолу имаше стари договори, защипани с кламер, удостоверения за притежавани акционерни дялове, както и лична кореспонденция. Зачетох се в материалите, без да бързам, като си водех бележки. Когато приключих, се облегнах назад и се загледах в тавана. На лист хартия бях начертал схема на мрежата от компании, притежавани от Си Ем Ти, между които „Транско“ и „Уобаш Рейлуей“, както и разни свързани дружества и имоти, някои от които датиращи отпреди деветдесет години. Най-отдолу на листа написах името на юридическото лице, което ги контролираше — същото, което носеше вина за железопътната катастрофа на 4 февруари 1980 г.

Извадих от архива си черно-жълтото лого, което Хюбърт бе идентифицирал като търговска марка на Си Ем Ти, и надписа „Уобаш Рейлуей“ със съответния ретро шрифт. Направи ми впечатление нещо, което не бях забелязал преди: влакът на Си Ем Ти имаше върху предницата на локомотива си странен знак, подобен на буквата t. Погледнах отблизо надписа на „Уобаш“. Буквата l от „Рейлуей“ беше пресечена с чертичка, в резултат от което също приличаше на t. Или може би и в двата случая това не бяха букви, а малки кръстчета? По дяволите!

След още четирийсет минути аз бях все така заровен в старите книжа, когато телефонът ми иззвъня. Мардж Конъли бе направила чудото със снимката от аутопсията. Свалих файловете, които ми бе изпратила, и прекарах следващия един час на телефона със съдебната лекарка. Накрая й благодарих и прекъснах разговора.

Затворих очи и си представих всички тези късчета от мозайката, които плуваха в мрака. Постепенно едно, после второ, после трето престанаха да се въртят във всички посоки, застинаха неподвижно пред очите ми и се сглобиха едно с друго. Картината се изясни, ясно се очерта конкретно лице. Принтирах снимките, които ми бе изпратила Мардж, прибрах документите от Сол Бърнстайн и заключих кантората след себе си.