Майкъл Харви
Свидетелят от влака (55)

55

— Кое те кара да смяташ, че не бих ти разрешила да хвърлиш един поглед?

Мардж Конъли ме изгледа изпитателно през очилата си за четене и посегна към чашата с кафе. Беше седнала зад бюрото си, облечена със синя лекарска престилка; пред нея имаше цяла купчина папки.

— Защо да ми разрешаваш?

Конъли изду бузи, докато останалата част от лицето й се намръщи.

— Агент Лосън, не ви познавам кой знае колко добре, но ще си позволя да ви задам един въпрос.

— Всичко остава между тези четири стени — отвърна Лосън. — Имате думата ми.

Съдебната лекарка въздъхна и издърпа една папка от купчината пред себе си.

— Притеснява ме отношението към тази папка. — Тя я отвори. — Ако се досещате какво имам предвид.

— Мисля, че се досещам — отвърна Лосън. — Но кажете все пак.

— В течение на ден-два случаят предизвиква обичайния интерес. Звънят ми от кметството, разни шефове от отдел „Убийства“, дори и от Бюрото. — Конъли погледна към Лосън, която кръстоса крака и постави ръце в скута си. Конъли продължи: — И така, ние правим спешна аутопсия, кръвни проби, всичко, както си е по програма. Но когато вече имаме резултати и започваме да звъним на всички… нищо.

— Как така „нищо“?

— Ами така. От кметството се правят на разсеяни. Федералните дори не ми вдигат телефона. — Тя отново погледна към Лосън. — От „Убийства“ ми казват да изпратя резултатите, когато имам възможност. И ето, аз ги опаковам и им ги пращам.

— От нашата служба изпратихме запитване — каза Лосън, — но го оттеглихме, като видяхме каква е ситуацията.

Мардж Конъли се наведе напред.

— И каква точно е ситуацията, агент Лосън?

— С първоначалното разследване на случая се занимава чикагската полиция — каза Лосън. — И доколкото знам, заключението им е, че Джим Дохърти е виновен за смъртта на Хюбърт.

Конъли се облегна назад.

— Как така?

— Не е нещо, за което има информация в медиите — каза Лосън, — но Хюбърт е бил привлечен да работи по случая „Дохърти“.

Конъли вдигна папката на Хюбърт.

— Този хлапак е работил по онзи случай?! Как се е стигнало дотам?

— Помагаше на мен, Мардж — обадих се аз.

— Ти си бил натоварен със случая? — Конъли поклати глава, но си замълча. — И какво точно търсиш сега?

— Не знам — отвърнах аз. — А ти какво откри?

Конъли измъкна от папката една страница със заключения.

— Хематоми по шията, каквито се получават при обесване. Въжето е било най-обикновено. Може да се купи от всяка железария. Най-прост самозатягащ се възел. Обикновено се използва от самоубийци, но може да свърши работа и при убийство. — Конъли погледна над очилата си. — Но сега идва ред на китките.

— Какво му е на китките? — попитах аз.

— При огледа открих едва забележими следи по двете китки на трупа. Не мога да бъда стопроцентово сигурна, но е възможно да са от белезници. — Конъли остави листа със заключенията върху бюрото си.

— Имаш ли снимки от аутопсията?

Конъли измъкна снимки от папката и плъзна няколко към мен. Кожата на Хюбърт изглеждаше синкава под лампите. Y-образният срез от раменете през гръдната кост към корема му беше грубо зашит с бели конци. Подадох снимките на Лосън.

— Това са хематомите — каза Конъли, като ми подаде следващата партида снимки. — А тук са белезите по китките.

Хематомът беше всъщност един — плътна лилаво-черна линия, обгръщаща три четвърти от шията на Хюбърт. Лосън вдигна от бюрото снимка на дясната китка.

— Може ли и аз да я видя? — попитах. Лосън ми хвърли бърз поглед и бутна снимката към мен.

— Възможни следи от белезници тук и тук — каза Конъли, като посочи с върха на писалката си едва забележимите вдлъбнатини по кожата. — Имаме ги и увеличени, но не са достатъчни за категорично заключение.

— Друго? — попитах аз.

Конъли вдигна рамене.

— Кръвната проба е чиста. Няма следи от каквито и да било наркотични вещества в кръвоносната система.

Взрях се отблизо в хематома на шията, после в следите по двете китки. Лосън се размърда на стола си.

— Майкъл, имам две срещи тази сутрин.

Вдигнах очи към нея.

— Време е да тръгваш ли?

Тя кимна. Погледнах Конъли.

— Имаш ли нещо против да поостана и още малко да поровя из тия папки?

Съдебната лекарка вдигна рамене.

— Аз лично нямам. Доколкото виждам, никой друг не се интересува от тях.

Обърнах се към Лосън. Погледът й премина по лицето ми. Конъли се изправи иззад бюрото.

— Имам едно-две неща, които трябва да свърша. Майкъл, можеш да прегледаш материалите тук. Агент Лосън, беше ми приятно да се запознаем.

Двете жени се здрависаха и Мардж Конъли си излезе, като затвори вратата след себе си.

— Смяташ ли, че има някаква полза от това, Майкъл?

Свих рамене и казах:

— Е, и вреда няма. — Придърпах към себе си папката с материалите от аутопсията на Хюбърт Ръсел.

Катрин Лосън плъзна ръка върху моята.

— Остави тази папка и ме погледни.

Подчиних се с разтуптяно сърце. Усещах пулса в слепоочията си.

— Нямаш вина за Хюбърт.

Понечих да кажа нещо, но тя поклати глава и продължи:

— Ти имаше всички основания да си мислиш, че ще бъде в безопасност в апартамента си. Аз можех и трябваше да се погрижа хората ми да стигнат там по-бързо. Истината е, че Хюбърт бе предаден от много хора. Но чуй какво ще ти кажа, Майкъл. Ти не си сред тях.

— Мислиш, че си губя времето тук ли?

— Мисля, че гониш призраци.

Аз се изсмях.

— Същото ми го каза и Джим Дохърти, когато поисках от него онези стари папки.

— Така доникъде няма да стигнеш, Майкъл. Дохърти уби Хюбърт. Ти го знаеш и аз го знам. Време е да забравиш този случай. Да оставиш раните ти да зараснат.

Изведнъж Катрин Лосън се наведе и ме целуна. Съвсем леко. Върховете на пръстите й докоснаха бузата ми, оставяйки след себе си нежност, която не можех да си позволя.

— Трябва да го направя — казах аз.

Тя се изправи от стола и ме стисна за лакътя.

— Ако мога с нещо да ти помогна, само кажи.

После се обърна и излезе.

Разтворих папката с материалите за Хюбърт и отново се зарових в нея. След час, когато бях прегледал няколкостотин снимки от аутопсията, забелязах нещо, което ме озадачи. Открих Мардж Конъли в момента, когато отрязваше горната част на черепа на някакъв труп. Изчаках я да свърши.

— Какво има?

— Ще ти кажа, като се освободиш за миг.

— Важно ли е?

— Може и да е.

Тя се дръпна от масата. Един от асистентите й пое циркуляра. Конъли свали със замах ръкавиците и ме последва към кабинета си.

 

 

— Какво има, Кели? Между другото вие двамата с тази агентка май… а? — Тя повдигна дискретно вежда.

— Не позна — отвърнах аз и вдигнах една снимка от аутопсията. — Я виж това тук. Лявата китка на Хюбърт.

Конъли надяна очилата и присви очи.

— Снимката е на гърба на китката.

Измъкнах още една снимка.

— А това е дясната китка. Снимката е практически една и съща.

— Е, и какво?

— Ето тук — посочих с пръст лявата китка. — На около два и половина сантиметра под вдлъбнатината, за която казваш, че може да е следа от белезници. Има още една лека промяна в цвета на кожата, като много бледа синина.

Мардж се наведе и погледна отблизо снимката. После се пресегна и включи компютъра.

— Всички тия снимки ги имаме в електронен вид. Чакай да увелича въпросната част.

Мардж откри снимката и се залови за работа. Наблюдавах я, докато увеличаваше и постепенно изостряше образа. След две-три минути се облегна назад.

— Повече от това не може.

— Какво мислиш?

Тя докосна с молив екрана.

— Говориш за тази област тук, нали?

— Да. — Определено беше синина, с по-кръгла форма, отколкото ми се бе сторило отначало. — Няма вид да е причинена от белезниците.

— Съгласна съм — каза Мардж. — Кръгла е и кожата изглежда леко вдлъбната. По дяволите, как съм могла да я пропусна!

— Не си я пропуснала. Имаме я документирана. Е, какво мислиш?

— Съдейки по промяната в цвета на кожата, синината определено е причинена във или около момента на смъртта. Повече от това не мога да кажа.

— Предположи нещо!

Загледана в снимката, Мадж почука с молива по зъбите си.

— Чакай да опитам още няколко неща, преди да ти дам отговор.

— Например какво?

— Имаме една програма, която използваме за оглед на следи от ухапване. С нея се определя формата на всякакви вдлъбнатини по кожата на жертвата. Невинаги се приема за доказателство в съда, но иначе е доста ефикасна. — Конъли се облегна назад и няколко секунди остана загледана в снимката. — Нека да я пусна през програмата, пък да видим какво ще излезе.

— Колко време ще ти трябва?

Мардж вдигна рамене.

— Ами може да го направим още днес следобед. Ще ти звънна.

— Супер! Ами ако открием нещо, какво ще стане с доклада ти?

Съдебната лекарка се усмихна.

— Докладът ми е написан, Кели. Случаят е приключен. Точно както го искаше кметът.