Майкъл Харви
Свидетелят от влака (54)

54

Когато се събудих на другата сутрин, имах остра нужда от чаша кафе и от една услуга. Първото си го осигурих от „Старбъкс“, второто — от Катрин Лосън.

— Къде отиваме? — попита тя, като запали колата си.

— Трябва ми значката ти, Катрин.

Тя отпи от кафето си.

— Ммм, хубаво е. За какво ти трябва?

— За да прегледам няколко папки в съдебномедицинската служба.

Лосън въздъхна.

— Позволи ми да отгатна: Хюбърт Ръсел?

Кимнах. Лосън се взря в лицето ми.

— Снощи да не си се бил с някого?

Усмихнах се.

— Да, с бутилка уиски.

Лосън може би ми се чувстваше задължена, след като бях поел върху себе си онази история с Дохърти. Или пък й беше мъчно за мен заради Рейчъл. Или просто си й беше мъчно за мен. Каквато и да беше причината, тя подкара напред.

— Случаят с Хюбърт бе възложен на чикагската полиция, Майкъл. И доколкото разбирам, вече е приключен.

— Това не го вярвам.

— Защо?

— Има разминаване във времето.

— Дохърти е разполагал с достатъчно време, за да убие Хюбърт и да се върне вкъщи. Не много, но достатъчно.

Не ми звучеше правдоподобно. Мисля, че и на Лосън. На нея просто й бе нужна причина.

— Помисли, Катрин! Цялата идея с този видеозапис на Рейчъл е била Дохърти да ме подмами в Саут Сайд, за да си играе смахнатите игрички.

— И в крайна сметка е успял.

— Успя наистина, но като ми даде фалшив избор.

— Какво имаш предвид?

— Планът на Дохърти можеше да сработи само при условие, че се бях обадил на Хюбърт и го бях заварил жив. След това, ако се опитах да позвъня на Дохърти, но не го откриех на телефона, щях да тръгна към Саут Сайд. Ако вместо това тръгнех към „Кабрини-Грийн“, снимката на семейство Макнаб щеше отново да ме изпрати на юг. Цялото нещо беше игра за наивници. Фалшив избор с един-единствен резултат. Но за да се получи този резултат, Хюбърт трябваше да е жив.

Лосън даде мигач и ускори по „Кенеди“.

— И все пак Хюбърт се оказа мъртъв. Как се вписва това? Поредно съвпадение?

Беше права. Не бях погледнал на въпроса от тази страна. Усещайки колебанието ми, тя продължи да излага аргументите си.

— Кой друг би могъл да бъде, Майкъл? Кой друг искаше Хюбърт Ръсел мъртъв?

— Не знам.

— Именно. Не знаеш. Защото друг просто няма. Освен Дохърти. Той те мразеше по някаква си своя извратена причина и може би е убил приятеля ти, за да ти отмъсти. Сам знаеш не по-зле от мен, че Дохърти би убил и Рейчъл, стига да имаше тази възможност.

— Но ти не му я даде, нали така?

— Не търся благодарност, Майкъл.

— И все пак трябва да ти благодаря.

— Виж, хайде да идем в съдебномедицинската служба. Задай си въпросите, но ако нищо не изскочи от там, направо се откажи. — Погледна ме, докато шофираше. — Става ли?

— Става.

Известно време пътувахме мълчаливо. Лосън пусна един диск на Алиша Кийс.

— Как е Рейчъл? — попита тя.

— Не е добре.

Отново ми хвърли кос поглед.

— Не ти ли се говори за това?

— Не.

— Добре. — Тя продължи да шофира мълчаливо, докато не извадих записките си.

— Може ли да те попитам нещо друго? — казах аз.

— Разбира се.

— Онази папка, която открихме в къщата на Дохърти…

— Коя папка?

— Знаеш коя. Онази, червената. Беше я сложил пред себе си. Като че ли се канеше да ми покаже нещо.

— Точно когато го застрелях?

— Именно. След което ти я грабна и я отнесе, преди да й бях хвърлил поне един поглед.

Лосън клатеше глава. Устните й помръднаха, сякаш се канеше да каже нещо. После се отказа, пресегна се и усили музиката. Аз я намалих.

— Не ти се говори за папката, така ли?

— Защо ти е нужно да знаеш?

— Какво има за знаене?

— Именно, Майкъл. Какво има за знаене? Конкретно за теб, нищо.

— Ето че сега вече възбуди любопитството ми.

— Глупости. Любопитството ти е възбудено от момента, в който си я видял. Пък си мисля, че може и да си надникнал вътре.

— Няма ли да ми кажеш какво има в нея?

Тя отново усили музиката. Аз забих нос в записките си.

— Какво е това? — попита тя, сочейки с пръст една папка, на която бях поставил етикет Транско.

— Една от възможните версии, по които работеше Хюбърт във връзка с онази стара железопътна катастрофа — отвърнах аз. — Повечето от информацията се намира в онези файлове, които ти беше изпратил.

— Това на съдебния лекар ли го носиш?

— Може би. Искаш ли да чуеш за какво става въпрос?

— Чакай малко. — Лосън зави наляво по Харисън Стрийт и вкара колата в едно свободно място на паркинга пред моргата на окръг Кук.

Аз й подадох папката.

— Е, слушам те — каза тя, прелиствайки записките на Хюбърт.

Обясних й как едно дефектно устройство, произведено от „Транско“, по всяка вероятност е предизвикало дерайлиране на влак преди трийсет години, убивайки девет души.

— Кой е бил собственик на „Транско“? — попита тя с присвити очи, приковани в страниците.

— Една стара холдингова компания на име Си Ем Ти. — Подадох й още няколко листа. — Хюбърт така и не е открил физическите собственици, но според мен си струва да се поразровим още малко.

Лосън затвори папката и ми я върна.

— Защо?

— Защото имам усещането, че въпросните хора, които и да са те, не желаят да бъдат открити.

— А на теб ти се иска да разбереш кои са?

— Аз не вярвам, че Дохърти е убил Хюбърт. — Отворих вратата, за да сляза. — А пък тези типове крият нещо. Така че, да, искам да разбера кои са. Хайде, да вървим.