Майкъл Харви
Свидетелят от влака (52)

52

Срещата на Лосън беше в един бар-енд-грил в центъра. Тя бе подранила, но мъжът вече беше в сепарето в дъното, отпиваше от чаша минерална вода и преглеждаше „Ню Йорк Таймс“.

— Даниелсън?

Човекът от Агенцията за вътрешна сигурност вдигна очи от вестника си и произведе една насилена усмивка.

— Агент Лосън!

Даниелсън си даде вид, че се опитва да се изправи, но Лосън му махна с ръка и той остана на мястото си, докато тя се настани на пейката срещу него.

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем толкова спешно — каза той.

— Няма проблем. С какво мога да ви бъда от полза?

— За начало можете да ми кажете защо се мотаехте около тунела на метрото днес следобед.

Лосън не трепна; отговорът й беше сякаш прочетен от наръчника на Бюрото:

— Работя по няколко случая паралелно, мистър Даниелсън. Всичките са тежки углавни престъпления. Така че къде ходя и какво върша, било то над или под земята, си е моя работа.

Даниелсън вдигна добре поддържаните си ръце в отбранителен жест.

— Спокойно! Аз съм на ваша страна.

— А, така ли?

— Да. Един от моите хора случайно е бил в района, за да огледа някои последни подробности по случая „Дохърти“. Видял ви е да влизате през аварийната врата при „Десплейнс“ и ви е заснел.

Даниелсън й подхвърли снимката през масата. Лосън я вдигна и се престори, че я разглежда внимателно. После я плъзна обратно с такъв замах, че тя падна в скута на мъжа.

— Случаят „Дохърти“, както му викате, е мой случай, на Бюрото.

Даниелсън поклати глава и старателно сгъна вестника си няколко пъти.

— Не е нужно да стигаме дотам, агент Лосън.

— Сериозно?

— Да. Допускам, че сте хвърлили поглед в папката, която е била при Дохърти в деня на смъртта му.

— Прибрах я от мястото на произшествието. И, разбира се, я прегледах.

— И сте видели бележките му?

Лосън вдигна рамене, но не отговори.

— Освен това подозирам — продължи Даниелсън, — че именно по тази причина днес сте били в тунела на метрото?

Човекът от Вътрешна сигурност зачака отговора със самодоволна усмивка.

— Не съм убедена, че този разговор ще ни изведе нанякъде, мистър Даниелсън.

— Антракс за бактериологични оръжия, агент Лосън. Зареден в електрически крушки, поставени на ключови места в чикагското метро. Това ли ви интересуваше? Според вас с какво се бе захванал мистър Дохърти?

— От това, което знам…

— Това, което знаете, агент Лосън, няма никакво значение. Разгледахме внимателно възможните сценарии, повдигнати от мистър Дохърти и съдържащи се в доклада „Тероризъм 2000“. Обсъдихме ги с вашите началници. И нямаме никакво основание да подозираме възможни заплахи.

— А запознахте ли се със съучастника на Дохърти?

— Робълс. Робърт Робълс. Уволнен на общо основание от Американската армия през 1998 г. Преди това служил две години във Форт Детрик, седалище на една от основните лаборатории, разработващи биологични оръжия в САЩ. Да, познаваме мистър Робълс и разговаряхме с лабораторията. Той никога не е имал оторизиран достъп до материали за производство на оръжия.

— И това е всичко, така ли?

Даниелсън разпери ръце с дланите нагоре.

— Що се отнася до нас, да, това е всичко.

Лосън измъкна от чантата си изрезка от вестник. Беше от „Болтимор Сън“, с дата 10 февруари 2009 г. Заглавието гласеше:

Лаборатория за биооръжия инвентаризира смъртоносни проби. Идентифицирането на всички вируси и бактерии, съхранявани във Форт Детрик, може да отнеме месеци.

— Сигурно сте виждали това, мистър Даниелсън. Директорът на лабораторията във Форт Детрик се опитва да го представи едва ли не като битов проблем, но обърнете внимание на петия абзац, където той намеква, че вероятността да бъдат констатирани „несъответствия“ при инвентаризацията на биологичните оръжия в лабораторията е, цитирам, „голяма“. След което научаваме, че в Детрик използват компютри за вписване и следене на наличностите едва от 2005 година. Преди това всичко е било на хартия с химикалка.

— Какво точно искате да кажете, агент Лосън?

— Искам да кажа следното: ако някой като Робълс действително е изнесъл две-три крушки, заредени с антракс, дали лабораторията в Детрик изобщо е имала начин да засече това?

— От Детрик ни уверяват, че няма заплаха.

— Звучите ми някак уплашен.

— Загрижен, може би, но не по причините, които вие подозирате. Ако подобни налудничави слухове излязат в публичното пространство, потенциалните вреди биха били огромни. За нас. За Министерството на отбраната. По дяволите, а замисляли ли сте се за самия Чикаго? Ако туристите макар и за миг заподозрат, че зад всеки ъгъл ги дебне облак антракс, градът ще се опразни!

Даниелсън отпи глътка вода.

— Засега съумяваме да запазим в тайна заразяването на светената вода в „Име Господне“. И то едва. Последното нещо, което ни трябва, е някой неуправляем агент на ФБР да почне да сее паника с теории за края на света.

— Значи, вие ми казвате да зарежа всичко?

— Казвам ви, че сте нагазили в много по-дълбоки води, отколкото предполагате.

— Заплашвате ли ме, мистър Даниелсън?

— Така ли ви се струва? — Този път бе ред на Даниелсън да се поозъби и Лосън се размърда нервно на стола. — Истината е, че вие нямате нито официално разрешение, нито нужната квалификация, за да водите този разговор с мен. Така че приключихме с този въпрос. Ако желаете да приемете думите ми като заплаха, това си е ваше право. Всъщност във ваш интерес е да ги приемете така. А сега искам от вас още нещо, агент Лосън.

— И какво е то?

— Да ми кажете всичко, което знаете, за един частен детектив на име Майкъл Кели.