Метаданни
Данни
- Серия
- Майкъл Кели (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The third rail, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боян Дамянов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Майкъл Харви. Свидетелят от влака
Американска. Първо издание
Превел от английски: Боян Дамянов
Редактор: Димитрина Кондева
Худ. оформление: Николай Пекарев
Техн. редактор: Людмил Томов
Коректор: Симона Христова
Формат 84×108/32. Печатни коли 19
Издателство ОБСИДИАН
Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново
Michael Harvey
The Third Rail
Copyright © 2010 by Michael Harvey
All rights reserved.
Превод © Боян Дамянов
Худ. оформление © Николай Пекарев
ОБСИДИАН, София, 2010
ISBN: 978-954-769-234-3
История
- —Добавяне
51
Спомних си миризмата на изгорял восък и парфюм, после се отвори някаква врата и студеният въздух ме засмука навън, към тъмния коридор. Озовах се в стая с една-единствена лампа на тавана над проста дървена маса. Мъжът с костюма ми направи знак да седна. Подаде ми лист хартия. Аз се подписах. Той погледна подписа ми и кимна. След това излезе от стаята и като се върна, носеше някакъв съд, направен от черен камък и запечатан с бял восък, който постави на масата. Придърпах го към себе си. Беше тежък и студен на пипане. Замириса ми на смачкани есенни листа и видях тънките безкръвни устни, зашити с копринен конец. После лопата, която се преобърна, и светът потъна в мрак. Вдигнах поглед нагоре. Мъжът с костюма се усмихна насреща ми, показвайки ми прогнилите чукани на зъбите си и подутите жълтеникави венци. Блъснах съда обратно към него и си тръгнах.
Зад гърба ми по коридора се чуха гласове. Усещах пронизващите им погледи, но сграбчих дръжката на вратата и я дръпнах с такава сила, че за малко не я изтръгнах. Бях отново навън, под палещото слънце на Южен Лос Анджелис, а погребалният агент бе застанал на най-горното стъпало пред входа на бюрото си и ми крещеше да се върна, защото не сме били приключили, имало още сметки за плащане. Преметнах сакото си на рамо и си плюх на петите. Дълго крачих по Флорънс Авеню, нажеженият асфалт пареше краката ми, мозъкът ми се пръскаше, напечен от слънцето. Седнах на пейката пред една автобусна спирка и затворих очи. Двама местни почнаха да ме врънкат за пари, но аз ги разкарах. Минаваха автобуси, някой спираха, после продължаваха по пътя си. Изгорелите газове се смесваха с жегата, превръщайки се в рядка тиня, която не можеше да се диша. Накрая слънцето залезе и долината се изпълни с благословена прохлада. Отворих очи и видях фарове на коли и последните лъчи на фона на синкавочерно небе. Взех такси за летището. Ранните полети за Чикаго бяха пълни и аз си купих билет за среднощния. Когато самолетът се издигна във въздуха, се облегнах назад с мисълта, че баща ми е останал веднъж завинаги назад, в миналото. Тогава дори не подозирах колко греша.
Когато погледът ми се избистри, видях над главата си вентилатор, който лениво помахваше с перки на късното следобедно слънце. Сърцето ми блъскаше шумно в гърдите, устата ми беше суха като пергамент.
Домашният ми телефон иззвъня. Погледнах дисплея за номера на повикването, вдигнах слушалката и отново я пуснах върху вилката. После отидох в кухнята и намерих бутилката „Макалън“. Или онова, което бе останало от уискито. Телефонът отново иззвъня. Този път отговорих.
— Какво правиш, дявол да те вземе? — чух гласа на Родригес.
Погледнах към водната чаша със скоч на масата пред себе си.
— Напивам се. А ти?
— Няма те никакъв от ден и половина!
Всъщност това не беше истина. Преди четири дни наблюдавах как спускаха Хюбърт Ръсел в дупката, която собственоръчно му бях изкопал. Следващите три дни прекарах в болницата „Нортуестърн Мемориъл“. През тях ми дадоха да се видя с Рейчъл един-единствен път. Тя плака през цялото време.
— Какво искаш, Родригес?
— Как е тя?
— Няма промяна.
— Ще се опиташ ли пак да я видиш?
— Те казаха, че ще се обадят.
— Искаш ли да пийнем по едно навън?
— Ще те информирам, ако ми свършат запасите.
Родригес изръмжа нещо неразбираемо и ми затвори телефона. Намерих смачкан пакет цигари и запалих една. На Маги това не й хареса и тя се върна нацупена в спалнята. От най-долното чекмедже на бюрото си извадих папка с надпис „Лос Анджелис“ и я отворих. Най-отгоре се виждаше полицейска снимка на баща ми — изстинал и вкочанен в моргата на Южен Лос Анджелис.
Обърнах снимката с лицето надолу и вдигнах телефона. Тя отговори на първото позвъняване.
— Да, Майкъл!
— Нещо ново?
— През последния час? Не, Майкъл, нищо ново няма.
Жената се казваше Хейзъл Уиздъм. Работеше дневна смяна на етажа на Рейчъл. Нощната сестра, с която държах връзка, се казваше Мерилин Бънк.
— Обядва ли? — попитах аз.
— Не знам, Майкъл, но сигурно е обядвала.
— Докторите дойдоха ли да я прегледат?
— Казах ти. Всеки ден идват и я преглеждат.
— Тя разговаря ли с тях?
— Не съм била там, когато са я преглеждали, но знам, че се подобрява. Просто тия неща отнемат време.
— А дотогава да стоя настрана, а?
— Не съм казала такова нещо. Но тя има нужда от пространство. От малко лично пространство, за да оздравее.
— Не мога да седя и да не правя нищо, Хейзъл!
— Така ли? Нямам такива впечатления.
— Да не пресилваме нещата.
— Та ти вися тук цели три дни, на кафе и десертни блокчета, и спа на пода, когато не гледаше към вратата на стаята й или не досаждаше на всеки доктор и сестра, които излизаха от там.
— Докато накрая болничните власти ме изритаха.
— Ти с нищо не й помагаше, а в случая това е важното. Виж, ако ставаше с магическа пръчка, щях да го направя. Всеки един от нас би го направил. Но при нас тези неща не стават така. Ти самият го знаеш не по-зле от нас, Майкъл!
Тя беше права. Беше ми се налагало да разговарям с много бащи и съпрузи, братя и приятели — самите те жертви, макар и косвени. Повечето кимаха, въздишаха, кършеха ръце, кривяха лица в гримаси на болка, устните им шептяха въпроси, за които никога нямах достатъчно уместен отговор. А сега бях поставен на тяхно място, молех една сестра да се прави на Господ, утре да стане вчера и, ако може, Рейчъл да е пак онова, което беше. Гласът на Хейзъл ме върна към действителността.
— Истината е, че просто трябва да си седнеш на задника и да чакаш. Вероятно тя сама ще попита за теб. Дай й още ден-два, максимум.
Кимнах на празната стая.
— Благодаря ти, че ме търпиш, Хейзъл.
Тя се изсмя.
— Във всеки случай, ако някога се разболея или нараня, бих желала да се случиш до мен.
— Внимавай какво си пожелаваш! Нали ще ми се обадиш, ако…?
— Ако попита за теб ли? А ти как мислиш?
— Чао, Хейзъл.
— До след час, Майкъл!
Затворих телефона и почувствах тишината, която тегнеше около мен. Взех си цигарите и питието и отидох в дневната, за да си пусна някаква музика. Хармониката на Брус Спрингстийн и пианото на Рой Битън се подгониха из стаята. Отпих още една глътка скоч, този път по-малка, седнах на бюрото и включих компютъра. На екрана изскочи лицето на Хюбърт Ръсел. Това беше последният видеоклип, който бе заснел, преди да бъде убит. Разсъжденията му по случая, който го бях помолил да разследва — случая, който накрая му струва живота.
— Вече ви изпратих служебното досие на вашия приятел Джим Дохърти. — Хюбърт намести очилата си пред камерата и заби поглед в бележките пред себе си. — Това може и да не се окаже нищо съществено, но нали споменахте, че е работил по катастрофата от 80-а, а както виждате, е завършил Полицейската академия едва през 1982 година…
Точно така, Хюбърт, едва тогава.
— Както и да е — продължи Хюбърт, — нали ви казах, може и нищо да не е, но реших да ви обърна внимание. Изпратих ви тази снимка от Академията заедно с файла до мобилния телефон. Другият материал, който сега ви изпращам, се отнася до някогашната железопътна катастрофа и фирмата „Транско“.
Наведох се напред и заразглеждах отблизо дигиталния образ на моя приятел. Младежът беше развълнуван — знаеше, че е намерил две парченца от пъзела, които си пасваха.
— Вашето вътрешно чувство не ви е подлъгало, мистър Кели. Оказа се, че „Транско“ и „Уобаш Рейлуей“ са били собственост на една и съща групировка, някаква корпорация на име Си Ем Ти Холдинг.
Извадих бележник и химикалка и написах най-отгоре Си Ем Ти Холдинг, а под него Транско, като ги съединих с къса чертичка. На екрана Хюбърт продължаваше да говори:
— Навремето Си Ем Ти са се занимавали с какво ли не. Железници, сгради и съоръжения, свързани с железопътния транспорт, производствени предприятия. Всички те били притежавани чрез различни дъщерни фирми. Действало се е много дискретно. Оторизиран представител на корпорацията е бил някакъв адвокат на име Сол Бърнстайн. Той е починал, но вероятно синът му знае нещо. Така че ще видим. Между другото открих и логото на Си Ем Ти. — Хюбърт натисна няколко клавиша. — Току-що ви го изпратих на мобилния. Страшно прилича на онова, което ви бяха оставили пред вратата…
Хюбърт млъкна за момент и погледна наляво.
— А, чух отвън някакъв шум. Може пък добрите да са дошли, за да ме отведат на сигурно място, като защитен свидетел. — Той се засмя лукаво на цялата абсурдност на ситуацията. — Не се притеснявайте, мистър Кели. Ако нищо друго не помага, имам кухненски нож, за да се браня. Хайде, ще се чуем по-късно.
С тези думи Хюбърт изчезна. Затворих лаптопа и усилих музиката. Еди Ведър бе заменил Брус и разказваше за някакво хлапе в Тексас на име Джереми. Вдигнах крака на бюрото и се загледах в сенките на здрача, който бавно падаше над жилището ми. Когато допих уискито си, беше почти тъмно. Оставих пистолета си у дома и тръгнах по улицата, за да си хвана такси. Рейчъл може би щеше да се върне, а може би не. Но Хюбърт Ръсел беше мъртъв. И аз трябваше да направя нещо по въпроса.