Майкъл Харви
Свидетелят от влака (48)

48

Катрин Лосън излезе от мрака на мазето и гнусливо побутна Дохърти с върха на обувката си.

— Мръсна гнида.

След като се убеди, че е мъртъв, тя отпусна ръката с пистолета до хълбока си.

— Добре ли си?

Погледът ми беше прикован в лаптопа на убиеца и в дистанционното, изпаднало от ръката му. Картината от екрана беше изчезнала.

— Нищо ми няма — отвърнах.

— Рейчъл е в безопасност — каза Лосън, като ме спря с ръка, докато посягах към телефона си. — Родригес каза да ти предам, че Шишо е свършил добра работа.

Посочих лаптопа.

— Ами видеозаписът?

— Каза, че после ще ти обясни всичко. — Тя седна на масата. — А сега защо не ми изложиш нещата от твоя гледна точка, преди да повикаме останалите?

 

 

Разказах й за флашката. След това й показах снимката на Джим Дохърти от 1982-ра.

— Нямаше много време — казах аз. — Дохърти очакваше да тръгна сам за Саут Сайд. Казах си, че докато се занимава с мен, вие може би ще откриете Рейчъл.

— Глупости. Не си вярвал, че федералните ще се справят. Но си казал на Родригес да ме изпрати, за да те прикривам.

— Не беше въпрос на недоверие.

— Не само на недоверие, ами и на амбиция тази работа да я свършиш сам. — Тя посочи с ръка трупа на Дохърти.

— Мислиш, че съм искал да го убия ли? — попитах аз.

— Да, след като осигуриш безопасността на Рейчъл.

— Също както застрелях онзи в езерото.

— Ако не си имал намерение да го убиваш, защо цялата тази тайнственост? А ако си тръгнал по този път, не си искал някой да ти потърси сметка впоследствие.

Погледнах към пистолета, който още стискаше с облечената си в ръкавица ръка.

— Все пак ти застреля Дохърти.

— Нищо подобно. Ти си го застрелял. — Тя се наведе над трупа и вкара дръжката на пистолета в дясната му ръка. После ми го подаде. — Избил си пистолета от ръката му и в суматохата си го застрелял. Това е единственият начин да е станало. Ти си герой. Аз съм пристигнала по-късно, само за аплодисментите.

— Как се добра до тук?

— Дойдох сама с колата си, след като Родригес ми разказа подробностите. Реших, че малко неофициално подкрепление ще ти дойде добре.

— Май и ти не си ми имала особено доверие?

— Не обичам да бъда пренебрегвана.

— А сега искаш да поема това върху себе си?

— Така би било най-добре.

Станах от стола. Катрин протегна ръка.

— Приемаш ли моята версия?

— Ако толкова държиш аз да съм го застрелял, няма проблем. Да вървим.

 

 

— Къде е тя? — Седях в колата на ФБР и разговарях по телефона с Родригес.

— Отведоха я в болницата „Нортуестърн“. Беше я скрил в склад на Дивижън Стрийт. Един от приятелите на Шишо ни светна. Спомни си, че я бил виждал, и позна Дохърти по снимката.

— Много ли е зле? — Езикът ми сякаш беше надебелял и думите излизаха с мъка от устата ми.

— Ами не е добре, Майкъл. Нито физически, нито психически.

Помислих няколко секунди върху чутото, после го изтласках от съзнанието си.

— Някой пази ли я?

— Тя беше напълно дрогирана, към главата й бяха насочени две пушки, вързани с въже за вратата. Но вероятно е разчитал никой да не я открие.

— Как се справихте с видеокамерата?

— Поразузнахме малко, преди да влезе екипът, видяхме камерата и измислихме как да я прецакаме. Екипът засне около минута клип с Рейчъл от същата гледна точка, после го програмирахме да се повтаря до безкрайност и го свързахме с предавателя на Дохърти. Ти всъщност си виждал този запис. Беше рисковано, но пък той през цялото време е бил залисан с теб и не е забелязал.

В съзнанието ми изплува лицето на Дохърти, стиснал в едната ръка пушката и поставил другата върху червената папка.

— Той искаше да видя как умира любим човек. Точно като него навремето.

— Майната му на Дохърти. Той е мъртъв, а Рейчъл е жива. Това е важното.

— А какво ще правим с Църквата?

— Мисля, че вече разбрахме какво става в „Име Господне“. Като се върнем, ще ти разправя.

Погледнах през предното стъкло на колата. Междувременно бяха пристигнали цял взвод федерални агенти и оглеждаха мястото на произшествието. Катрин беше застанала в светлината на един от прожекторите и разговаряше с двама криминолози. Държеше под мишница папката на Дохърти.

— Слушай, Родригес, трябва да говоря с Хюбърт.

В слушалката настъпи кратко мълчание.

— Честно казано, не го знам къде е — каза накрая полицаят. — Федералните трябваше да го вземат от дома му.

Лосън се отдалечаваше към вана на криминологичния екип.

— Ще ти позвъня след малко, Винс.

Набрах номера на Хюбърт, но отново попаднах на гласова поща. Докато набирах повторно, и аз тръгнах към вана. Хюбърт и този път не вдигна. Заварих Лосън на задната седалка, поставяше етикети на нещата, намерени в къщата.

— Хюбърт Ръсел? — успях да кажа само аз, понеже сърцето ми биеше в гърлото.

Лосън се облещи насреща ми и почука с химикалка върху бележника си.

— Какво Хюбърт Ръсел? — попита тя.

— Къде е?