Майкъл Харви
Свидетелят от влака (47)

47

Двамата с Родригес стигнахме до един и същ извод: този човек от самото начало ни следеше на всяка крачка и това трябваше да престане. Никакви разговори по мобилни телефони. Никакви мейли. Родригес действа съгласувано с Лосън и поема „Кабрини-Грийн“. Аз тръгвам за Саут Сайд и каквото ме очаква там. Някъде в хода на операцията единият от нас трябваше да открие Рейчъл. И то жива!

Погледнах часовника си. Беше минал близо час. Обиколих още веднъж околните улици. Огледах отвън къщата на Джим Дохърти. После тази на Пег и Дени Макнаб. И двете изглеждаха празни и заключени.

Паркирах през две преки и слязох от колата. Източният вятър свиреше в голите клони на дърветата, блъскаше външните водоустойчиви врати на къщите и разнасяше празни найлонови торбички по уличното платно. Промъкнах се през няколко съседни дворчета. Беше се стъмнило, но аз познавах терена и не издадох никакъв звук. След десет минути прескочих една оградка и се озовах в задния двор на семейство Макнаб. За по-малко от две минути отключих вратата към мазето. Донякъде очаквах да чуя над главата си звуците на включен телевизор, но в къщата цареше пълна тишина. Извадих от джоба си пистолета, който ми бе дал Родригес, и се изкачих по стълбите от мазето в кухнята.

И двамата лежаха по корем на пода с вързани на гърба ръце. В последния момент Дени бе успял да хване Пег за малкото пръстче на ръката — така ги открих. И двамата имаха по една кръгла дупка от куршум в тила.

Проверих на горния етаж, но с изключение на двата трупа къщата беше празна. После седнах в кухнята при възрастната двойка и погледах светлините от преминаващи коли, които танцуваха по фасадата на съседната къща. Зад едно перде се мярна човешка сянка. Или може би така ми се стори, понеже го исках. За секунда прескочих оградата и се озовах зад къщата на Джим Дохърти, притиснат до стената. На задната врата с тиксо беше залепена снимка, която потрепваше от вятъра в тъмното. Изображението беше същото, които Хюбърт ми бе пратил на мобилния телефон.

Отлепих снимката от вратата, натиснах бравата и влязох. Пенсионираният полицай седеше зад кухненската маса и държеше двуцевна пушка, насочена в гърдите ми.

— Изненадан ли си? — каза той.

Погледнах още веднъж снимката. Беше от церемонията по завършване на Полицейската академия и на нея се виждаше Джим Нелсън Дохърти — усмихнат, горд и щастлив от произвеждането си в полицейски ранг през 1982 г.

— Един умен приятел ми я изпрати днес.

— Досетил се е, а?

— Ти си полицай едва от осемдесет и втора. Две години след катастрофата.

— Това значи, че няма как да съм бил униформен на перона при дерайлирането на влака. Което си е самата истина. Хвърли пистолета.

На масата пред себе си Дохърти бе поставил червена пипка, надписана с черни букви, а до нея — черно куфарче. На пода в краката му имаше компютър, който той обърна към мен с върха на обувката си. На екрана се виждаше Рейчъл, вързана за стол и с превръзка на очите. На метър и половина от нея върху статив беше поставена гладкоцевна пушка, насочена в главата й. Поставих пистолета си на пода.

— Къде е тя, Джим?

— Допускам, че си бил в „Кабрини“. Това беше умно изпипано. Жената си я бива. Но нека не хабим малкото ценно време, с което разполагаме, за странични теми.

— Това включва и двамата ти мъртви съседи, а?

— Те бяха много стари, пък и умряха заедно. Ти дори не можеш да си представиш какво облекчение е това.

— Да бе, направо им завиждам.

— Млъквай, Майкъл! И сядай.

Млъкнах и седнах.

— Още нищо ли не схващаш? — каза Дохърти. — Може би искаш да ти попълня празнотите?

Вдигнах снимката.

— Ти си бил във влака.

— Помощ!

Обърнах се по посока на звука, идващ откъм вратата на изтърбушения вагон. Лицето на Джим Дохърти изплува в едно от разкъсаните петна светлина, която се процеждаше отнякъде. Кожата му беше бяла като тебешир, а очите му — сини стъклени топчета — се въртяха безумно в орбитите, докато накрая се спряха върху мен.

На метър и половина по-нататък жената със зеления шал и благата усмивка беше запокитена към задната врата на вагона. Огънатият като хармоника метал бе смачкал краката и надробил костите й. Сякаш това не беше достатъчно, а и едно парче желязо се бе забило под ребрата й. Беше прекършена стоманена греда, част от носещата конструкция на моста, която бе пробила вратата при силния удар. Тъмнозелено, покрито с ръжда и кръв, желязото се плъзгаше напред-назад в гръдния й кош с всяко вдишване и издишване, които ставаха все по-редки. Жената с миловидното лице умираше. Това беше повече от очевидно дори и за едно дете като мен.

— Не те бях познал, докато не видях снимката — казах аз.

— Понякога животът си взема своя кръвен данък от хората още на крехка възраст. — Дохърти се изсмя гърлено; в смеха му се долавяха нотки на лудост. — Но аз те познах, Кели. Още в мига, когато влезе в участъка като новобранец. Същото жълтеникаво лице, каквото имаше и като дете. Все така се оглеждаше за баща си.

Пропълзях до Дохърти и двамата задърпахме топлия ръждив метал. През цялото време той мълвеше молитви и веднъж целуна жената по лицето; пазеше я да не се унесе в сън. Мина повече от минута, а тя не бе помръднала. От задната част на вагона се чу шум. Над главите ни проблеснаха червени светлини. Отнякъде се появи кондукторска шапка, а под нея — лицето на баща ми, очертано на фона на мрака.

— Тате, моля те! — казах аз.

По лицето му пробяга нещо като жалост; за момент си помислих, че може би ще се опита да я спаси. После нещата си дойдоха на мястото. Баща ми ме сграбчи за яката и ме хвърли към задната част на вагона и отворената свързваща врата. Ударих се в някакъв ръб и се свлякох през прага; усетих нощния въздух върху лицето си. Погледнах към линията на метрото, надвиснала над главата ми; иззад ръба й се подаваха пожарникарски шлемове.

— Излизай през вратата! — изрева баща ми и се опита да ме последва навън, към безопасността.

Дохърти се пресегна и го сграбчи за глезена. Баща ми го ритна с обувката си в лицето и го запрати към стената на вагона. Няколко мига усещах само тихото трептене на металната конструкция, което се предаваше по върховете на пръстите ми. После вагонът се хлъзна надолу и се наклони още по-силно на една страна. Стоновете се извисиха в писъци. Стоманата изохка, изплющяха скъсани нитове. Жената с миловидното лице изстена от болка, когато още нещо се заби в тялото й. Дохърти посегна да я улови, но дланите му бяха хлъзгави от кръв и тя му се изплъзна. Той я видя как се изхлузи навън и на мястото й повя студен вятър. Крясъците на Дохърти изпълниха вагона, изляха се през зеещата дупка и дълго отекваха по празния тротоар под нас.

— Той я уби — каза Дохърти.

Поклатих глава.

— Тя щеше да умре така или иначе. Докторите ни го казаха.

— Искаш да кажеш, съдебните лекари, на които плаща общината. Баща ти беше страхливец. Той я уби. И двамата я убихте.

Усещах върху себе си погледа на Дохърти, който проникваше дълбоко в душата ми, откривайки най-тъмните й гънки, където чувството за вина се подхранваше от детски съмнения, където отекваше болката на смъртно ранената жена. Разтърсих глава, за да ги прогоня, но мъжът с пушката бе видял достатъчно и се усмихна.

Пожарникарите ме изтеглиха с въже на линията. Хвърлих един поглед надолу към уличното платно, но тя вече беше покрита с чаршаф. Опитаха се да ме увещаят да се кача в линейката, но аз се изскубнах, избягах по-далеч от влака и се върнах вкъщи, като изминах пеша двайсет преки. Тази нощ баща ми изпи цяла бутилка бърбън. След полунощ ме извика при себе си в кухнята, за да ме пита какво съм видял във влака. Не му отговорих. Той ме преби с юмруци, като с всеки удар ми задаваше същия въпрос. Аз мълчах, защото не знаех какъв отговор предпочита да чуе. Правилен отговор нямаше. Пък и от никакъв побой нямаше да ме заболи повече, отколкото от съзнанието какво представлява баща ми. Всеки път когато ме погледнеше, той виждаше собственото си малодушие, отразено в очите ми. И ме намразваше все повече.

— Ако го бях открил, щях да го убия. — Дохърти се наведе напред върху масата и приближи цевите на пушката до лицето ми. — И това може би щеше да е достатъчно. Щеше да е по-добре и за двама ни.

— Коя беше тя, Джим?

— Казваше се Клер.

— Жена ти?

— Бяхме сгодени.

Размърдах се на стола си, като полека се приближих до пистолета на пода.

— Баща ми почина. Онази нощ направих каквото можах. Също и полицията. И докторите.

Цевите на пушката в ръцете на Дохърти потрепериха. Сигурно отново виждаше локвата кръв, лицата на пожарникарите, когато вдигаха трупа от улицата. После гневът го обзе изцяло, изтривайки всичко останало, изпълвайки съзнанието му с черен мрак.

— Късно беше за това, Майкъл. — Той стисна здраво пушката и плъзна поглед към образа на екрана. — Решил съм да си отмъстя и така ще бъде.

В лявата си ръка държеше малка кутийка и я вдигна, за да ми я покаже.

— Прилича на дистанционно за телевизор, а? — Кимна към лаптопа. — Обаче е свързано с пушката, която виждаш ей там. Само да натисна това копче, и ще продухам черепа на съдийката.

— Това няма да ти върне Клер. Нищо не може да я съживи.

Пистолетът ми беше на две педи вдясно от мен. Аз го приближих с крак.

— Недей! — Дохърти скочи от стола и ритна оръжието в другия край на стаята. Повдигна брадичката ми с дулото на пушката си. Видях как пръстът му потрепна над дистанционното. После се върна и седна на мястото си. Реших да печеля време.

— Разправи ми за Робълс.

— Какво за Робълс?

— Защо ти беше нужно да го застреляш?

Дохърти сякаш се поуспокои — въпросът явно му достави удоволствие.

— И аз съм изучавал класиците. Не като теб, но навремето всички ги четяхме малко или много.

— „Илиада“?

Той кимна.

— Разправих на Робълс за избора, пред който е бил изправен Ахил. Да доживее дълбока старост като обикновен човек или да умре млад, но прославен.

— Позволи ми да отгатна — казах аз. — При Лейк Шор Драйв са били неговите петнайсет минути слава.

— Ахил е избрал славата и ранната смърт. Робълс постъпи по същия начин. Това беше неговата съдба и той й се отдаде докрай.

— Ти и такива като теб обичате да говорите за съдба и призвание. Особено когато примката не е на вашата шия.

— Не вярваш, че ще си платя цената ли?

— Не вярвам. Бъди така добър и ме опровергай.

Дохърти отново повдигна тежката двуцевка.

— Още не. Нека първо всичко да свърши.

— Това включва ли и Църквата?

— И не само нея, Майкъл! — Гласът му омекна, в съзнанието му отново изплуваха мрачните спомени, които ни свързваха. Очите му се местеха между образа на Рейчъл и червената папка на масата между нас. — Работата е много по-дебела. Но си прав да се сещаш за свещениците, защото с тях започна всичко.

Последните думи заседнаха на гърлото му; куршумът го бе улучил в шията. Той примигна и се опита да преглътне. Още три куршума се забиха в гръдния му кош. След което Дохърти политна назад със стола си и падна по гръб. Беше мъртъв.