Майкъл Харви
Свидетелят от влака (45)

45

Петнайсететажната сграда беше единствената останала на един опразнен терен в близост до кръстовището на „Дивижън“ и „Холстед“. Външните й балкони бяха покрити с решетки, бетонната й фасада — издраскана с графити. Прозорците на всички етажи без последните два бяха заковани, а най-горе наместо прозорци зееха огромни черни дупки.

Двамата с Родригес се приближихме откъм „Дивижън“. Неколцина хлапаци ни гледаха от един пасаж отсреща през улицата, после се обърнаха и изчезнаха в най-близката сграда.

— Уличните банди обикновено пробиват тунели между апартаментите на последните два-три етажа — обясни Родригес. — Предлагам да започнем от там и да караме надолу.

— Тоя блок не е ли празен? — попитах аз.

Полицаят вдигна рамене.

— Не разчитай на това.

Влязохме през задния вход. Шперплатовите плоскости, с които беше преграден входът, бяха разковани и ние се провряхме през цепнатината. Вътре ни посрещна полумрак и топъл въздух. Жилищният блок беше празна черупка, но общината все още го отопляваше и снабдяваше с електричество. Ние си проправихме път през фоайето, преградено на няколко места с издраскани плексигласови стени. На едната стена бяха наредени метални пощенски кутии, надупчени от куршуми, а линолеумът на пода беше осеян с парчета стъкло и спринцовки.

Родригес посочи нагоре и тръгна напред. Заизкачвахме се по стълбището един зад друг, с извадени оръжия. На четвъртия етаж вратата на асансьора зееше отворена. Погледнах в черната дупка. Отвътре чифт очи се ококориха насреща ми.

— К’во, бе? — От дупката се подаде глава, ръцете вече бяха отзад на тила, очите не изпускаха дулото на пистолета ми. — Вие к’во, ченгета ли сте?

Родригес издърпа младежа от асансьорната шахта и го блъсна към стената. Беше не повече от петнайсетгодишен, с длъгнеста глава, която едва се крепеше на дълъг врат. Облечен беше с торбести джинси и яке с емблемата на „Чикаго Булс“, с няколко номера по-голямо от мярката му.

— Как се казваш? — попита Родригес.

— Шишо. Вие ченгета ли сте или к’во?

— Млъкни. — Родригес извади електрическо фенерче и освети отвътре шахтата. Със своите има-няма четирийсет кила „Шишо“ си бе свил гнезденце върху покрива на асансьорната кабина, която беше заседнала на около метър по-надолу.

— От колко време си тук? — попитах го аз.

— Идвам по един-два пъти седмично. Колкото да се постопля, да дремна…

— Виждал ли си някой да се навърта наоколо?

— К’во точно разбираш под „някой“? — извиси писклив глас Шишо, внезапно обнадежден от възможността да разполага с ценна информация, която да продаде изгодно.

— Някой, на когото да не му е тук мястото, — казах аз. — Заедно с една жена.

Шишо поклати глава.

— Няма жени тука. Видях някакъв бял мъж, май че вчера беше. Той като че ли не ме видя, слизаше отгоре.

— Успя ли да го огледаш добре?

Шишо се ухили.

— На мен всички бели ми изглеждате еднакво, братле!

Родригес сграбчи хлапака за яката. Аз му хвърлих предупредителен поглед и той го пусна. Шишо направи крачка назад, като ни наблюдаваше внимателно.

— Имаш ли представа от кой етаж може да е слизал белият? — попитах аз.

— Ми сигурно от последния. Там няма никой друг, бас държа.

— Защо? — попита Родригес.

— Няма дъски на прозорците. Такъв клинчарник е, че да ти замръзне лайното.

Родригес кимна към стълбището.

— Искам от теб да слезеш долу във фоайето и да чакаш там. Ако те няма, като се върна, ще тръгна да те търся. А намеря ли те, лошо ти се пише.

Шишо погледна към шахтата на асансьора.

— Партакешите ми останаха там.

— Майната им на партакешите ти — сопна се Родригес. — А сега се измитай, преди да съм те закопчал.

Явно партакешите на Шишо не му бяха чак толкова важни. Той не помръдна от мястото си.

— Ако ще се качвате нагоре, баровци, да дойда и аз с вас, а? Познавам терена.

— Какъв терен?

— Ми блока. Аз съм чернилка, мога да се вра където си ща и никой не ми обръща внимание. Ще фърля едно око и ако вашият човек е там, ще се върна да ви кажа. А? Как ви звучи?

Допрях дулото до брадичката на Шишо и усмивката замръзна на лицето му.

— Искаш да помагаш, така ли? — попитах го.

Той не отделяше очи от пистолета. Приех това за утвърдителен отговор.

— Прави каквото ти кажем и не говори, ако не те питаме. Става ли?

Шишо кимна.

— Хайде! — казах аз. — Тръгвай след нас и ни следвай.

След което всички млъкнахме и отново се заизкачвахме нагоре, през кръговете на Дантевия ад, известен още като общинските жилища на Чикаго. На два пъти се чу сподавен стон, веднъж задъхан шепот и стъпки. Всеки път Шишо хукваше като куче по посока на звука, но след малко се връщаше и ни кимаше да продължаваме напред. След още единайсет етажа стигнахме до върха на сградата.

— К’во ви казах аз? — обади се момчето, приклекнало в стълбищната клетка. — Няма отопление. Единственото безопасно място за бял човек.

Аз подадох главата си зад ъгъла и огледах коридора. Нашият гид се оказа прав. Вятърът свиреше през избитите прозорци, а температурата вътре беше като отвън. Вляво от мен имаше само два апартамента. И двата без врати. Дръпнах се обратно в стълбищната клетка.

— Има ли на този етаж апартаменти с врати? — попитах го аз.

Шишо поклати глава.

— Едва ли.

— Ще идеш ли да провериш? — попита Родригес.

— Разбира се.

— Хайде — казах аз. — Иди до края на коридора и се върни. Полека, без да бързаш. Ние ще те гледаме.

Дръпнах се крачка назад и му направих знак с дулото на пистолета. Шишо се промъкна покрай нас и сви зад ъгъла. След трийсет секунди се върна.

— Знам точно къде е вашият човек.

Усетих как сърцето ми заби бързо, а пръстите ме засърбяха.

— Откъде знаеш? — попита Родригес.

— Последният апартамент вдясно — каза Шишо. — Има врата, даже с ключалка. Вашият човек сигурно е там.

— Дали има избит тунел към съседния? — попитах аз.

— Всичките имат тунели — отвърна Шишо.

— Стой тук! — каза Родригес.

Завих полека зад ъгъла и запристъпвах на пръсти по коридора, а Родригес ме следваше неотлъчно. Шишо беше прав. Нито един от апартаментите нямаше врата с изключение на последния. Двамата заехме позиции от двете й страни. Поех си дълбоко дъх и кимнах. Родригес вдигна крак и ритна вратата с ботуша си. Влязох пръв, приклекнах и запълзях покрай стената. Вътре беше по-топло; подът беше нашарен от светли петна — слънчеви лъчи се процеждаха през завесите на прозорците. Съзрях на земята тъмен силует и тръгнах към него. Някъде зад гърба ми Родригес извика: „Полиция!“ Преобърнах трупа и видях чернокож младеж с широко отворени очи, изстинал. Наблизо лежеше още един. Също мъртъв. По пръстите ми полепна кръв, в този момент Родригес дръпна завесата на покрития с полиетиленово фолио прозорец. Северната стена на апартамента беше закована с дъски, изолирайки го от останалите апартаменти на етажа. В отсрещната стена обаче зееше огромна дупка. Родригес се шмугна през нея и след миг подаде глава през дупката.

— Спалня. Чисто!

В средата на дневната имаше празен стол. Вляво от мен видях друга вътрешна врата. Родригес я бутна с крак, вратата се отвори и той се шмугна вътре.

— Сигурно я е преместил. — Гласът на полицая достигна до мен през вратата. Аз стоях и гледах стола, на който само допреди няколко часа бе седяла Рейчъл.

— Кели, чуваш ли?

Ритнах стола и го запратих в ъгъла на стаята.

— Чувам те. Оня е разбрал, че Рейчъл ни дава знаци на видеоклипа. Знаел е, че ще дойдем.

— Не може да я е закарал далеч — каза Родригес, после помълча малко и внезапно каза: — Кели, я ела!

Отидох в третата стая. Родригес беше с гръб към мен и осветяваше с фенерчето си нещо, което приличаше на легло. Застанах зад гърба му и усетих как гърлото ми се свива. Върху матрака имаше голямо кърваво петно.

— Тия петна не са отскоро — каза Родригес. — На пода има още. Сигурно са от Мария Джаксън.

Той се обърна към мен. С два пръста държеше кафяв пощенски плик.

— Какво е това? — попитах аз.

— Беше залепен с тиксо на стената над леглото. Отгоре пише името ти.

Аз още бях с ръкавици. Взех плика и го обърнах. Действително от другата страна с печатни букви беше написано името ми. Вътре имаше една-единствена снимка. Доста стара. На нея се виждаше Дени Макнаб с шапка на „Уайт Сокс“, а до него Пег държеше в ръка отворена бира.

— Кои са тези? — попита Родригес.

— Съседи на Джим Дохърти.

— Някой си играе игрички с нас.

— Да.

Родригес въздъхна и подритна с крак парченцата стъкло на пода. Приклекнах с гръб до стената и заразглеждах снимката.

— Не мога да пазя всичко това в тайна още дълго време — каза той. — Не и с тези два трупа в съседната стая.

— Обади се на Лосън и й кажи да се включи, още сега.

— Сигурен ли си?

Погледнах мобилния телефон в ръката си. Лампичката за получено съобщение мигаше. Беше от Хюбърт Ръсел.

— Сигурен съм. Кажи й да изпрати тук екип. Освен това прати някого да доведе и Хюбърт. Кажи на Лосън, че ми трябват два часа. След това могат да тръгват за Саут Сайд.

— Смяташ ли, че ще се съгласи?

— Тя иска тоя тип мъртъв. И то без да се вдига шум. Хващам се на бас, че ще ми даде време.

— Ами Рейчъл?

Страхът беше парализиращ и не биваше да го допускам. Нямаше как да се притека на помощ на Рейчъл. Не и по начина, който си бях намислил. Вместо това щях да правя каквото искаше той. Поне засега.

— Предлагам да вземеш Шишо и да пообиколите малко квартала. Ако тоя тип я е преместил, това е станало днес. Може пък някой да е видял нещо.

Родригес приклекна до мен така, че очите ни се изравниха.

— Два часа. След което идваме ние. И запомни, не му се церемони на тоя мръсник. Ако можеш, пръсни му черепа.

После полицаят се изправи и мина в дневната. Чух го как говори по телефона. Проведе няколко бързи разговора — трябваше да организира екипа за „Кабрини“. Аз пък трябваше да тръгвам. Отворих телефона си и прочетох първия от мейлите на Хюбърт. Текстът беше от един ред:

Запази това. Следва още, вкл. видео.

Х.

Имаше и прикрепена снимка. Отворих я.

— Винс! — извиках аз. Родригес провря глава през дупката в стената, вдигна пръст да изчакам и привърши разговора си.

— Какво има? — попита накрая той.

Показах му снимката, която Хюбърт ми бе изпратил. Най-важното в нея беше датата, на която бе направена. От този момент нататък всичко се промени.