Майкъл Харви
Свидетелят от влака (44)

44

Треперещ от нерви, седях в най-крайното сепаре в дъното на една закусвалня на име „Порцелановата кукла“, докато Родригес гледаше видеозаписа върху екрана на лаптопа ми. Рейчъл, насинена и подута от бой, беше вперила поглед в обектива на камерата; очите й ми казваха къде е, докато сърцето й се питаше кога ли ще отида да я прибера.

— Какво мислиш? — попита полицаят, след като видя каквото му беше нужно.

— Казах на Хюбърт да се заключи в апартамента и да не мърда от там.

— Ами Дохърти?

— Търсих го и на домашния, и на мобилния. Не отговаря.

— Смяташ, че той е набелязаната жертва?

Кимнах.

— Мога да пратя отряд полицаи до десет минути — каза Родригес.

— Ако Дохърти е още жив, всякакво друго движение на хора около къщата му освен мен, при това сам, ще го убие незабавно. А и Рейчъл с него. — Посочих с глава екрана. — От друга страна, нашият човек не е предвидил това.

— Какво имаш предвид?

Върнах записа и го пуснах отначало. На екрана се появи Рейчъл, подпряла глава на длани; пръстите й закриваха отчасти лицето.

— Виждаш ли това? — казах аз и спрях кадъра.

— Какво да виждам?

— Тя не започва да говори веднага.

— Е, и?

— Заслушай се в звуците наоколо.

Натиснах бутона Старт. Откачало на записа се чуваше само дишането й. После някъде далеч отекна черковна камбана.

— А сега погледни ръцете й — казах аз и спрях записа. — Показва ни часовника си.

Родригес погледна отблизо цифрите на дигиталния дисплей.

— Седем сутринта! Брей, дявол да го вземе!

— Умно момиче. И това не е всичко.

Натиснах отново Старт. Рейчъл заговори. Наред с думите й се чуваше сирена, която ту отслабваше, ту се засилваше, приближаваше се и се отдалечаваше, докато изведнъж прозвуча толкова силно и наблизо, че тя трябваше да повиши глас, за да я надвика.

— Пожарна кола — каза Родригес. Аз кимнах.

Той извади телефона от джоба си. След пет минути разполагахме със списък, от който започнахме да отсяваме по-малко вероятните инциденти.

— Зададох времева рамка от десет минути преди и след седем — обясни Родригес, като ми показа списъка си. — През този интервал е имало три обаждания до пожарната служба. Едното е било в централния район, другото в северозападните квартали, третото в близкия северен район.

Поставих пръст върху третия адрес.

— Това е на половин пряка от „Кабрини“.

Родригес кимна.

— Някъде тук е била отвлечена и Мария Джаксън. Я да видим още веднъж клипа.

Той го пусна на бърза скорост, докато стигна до кадъра, който го интересуваше. Беше в по-общ план и зад гърба на Рейчъл се виждаше част от стаята.

— Погледни стената зад нея. — Родригес посочи с пръст разкъртената стена. — Виждаш ли дупката в самия край на кадъра?

Погледнах отблизо. Полицаят беше прав.

— Тунели — казах аз. — Мислиш, че се намира в някой от високите блокове ли?

— Ако е така, в „Кабрини“ има останал само един.

Знаех, че е редно да поискаме подкрепления. Знаех, че трябваше да съгласуваме действията си с работната група. Знаех също така обаче, че в този момент Рейчъл се намира на по-малко от километър и половина от нас.

— Дай ми един час и тогава повикай момчетата.

Родригес поклати глава.

— Майната ти, Кели! Да вървим, преди да съм решил друго.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Как действаме, след като проникнем вътре?

— Ако оня е там, умира.

— Така си и помислих. — Родригес измъкна отнякъде револвер с къса цев и го постави на масата. — Вземи и това за всеки случай.

Сложих си кожени ръкавици. После вдигнах револвера и го пъхнах в джоба си.

— Е, да вървим.