Майкъл Харви
Свидетелят от влака (41)

41

Наричаха я Къщата с 19-те комина. Помислих си да ги преброя, но се отказах — не исках да осквернявам легендата с прозаични факти. Слязох от колата си и се отправих към сградата на Норт Стейт Паркуей, която служеше за резиденция на кардинала на Чикаго.

За два часа Родригес бе успял да ми издейства покана за аудиенция — в което нямаше нищо чудно предвид отчаяната нужда на Църквата да потули един потенциален скандал, клокочещ между белосаните й стени. Тъкмо посегнах да потропам на входната врата с тежкото бронзово чукче, когато телефонът ми иззвъня. Върнах се на тротоара. Беше отново Родригес.

— Влезе ли?

— На прага съм.

— Току-що проведохме няколко полеви теста в „Име Господне“.

— Брей, много бързо!

— Нашите хора влязоха вътре, преоблечени като чистачи. Първоначалните проби дават позитивен резултат за иприт. Оня мизерник го е сипал в светената вода.

Не че бях толкова изненадан, но по гърба ми полазиха тръпки.

— От епархията знаят ли? — попитах аз.

— Още не. Лосън нареди да запечатат купелите и смята да направи още няколко теста, така че ти си трай.

— Няма проблем.

— Наистина ли смяташ, че нашият човек като дете е бил жертва на насилие?

Погледнах нагоре към резиденцията на кардинала; можех да се закълна, че една от завесите помръдна, и за миг се пренесох при ирландците в Саут Сайд.

— Мисля, че това си струва да се обсъди.

— Във всеки случай няма да ни навреди.

— Ами медиите? — казах аз.

— Какво медиите? Те нищо не подозират нито за писмото, нито за „Име Господне“.

— А Алварес?

— Алварес ще бъде нашият рупор. Чрез нея ще пуснем историята, когато си пожелаем. А пък тя ще получи своето ексклузивно интервю.

— Значи, за всичко си се погрижил?

— Ти дръж кардинала, Кели. Остави Алварес на мен. Когато свършиш, ми се обади.

— Окей.

— И още нещо, Кели.

— Какво?

— Не ми се прави на интересен.

Затворих телефона и пак застанах на прага на кардинала. Този път тъкмо стиснах в ръка месинговото чукче, и вратата се отвори. Подаде се една монахиня, облечена изцяло в бяло, и ме изгледа с превъзходство. Зад нея се бяха скупчили още три монахини с ръце, пъхнати дълбоко в колосаните ръкави, и мрачни лица. Първата се дръпна встрани, без да каже дума, и аз влязох. Духовният пастир на двата милиона католици в Чикаго се зададе иззад ъгъла на коридора с широка усмивка и протегната за здрависване десница.

— Мистър Кели!

Макар и вече на седемдесет и три, кардинал Джани беше нещо като рок звезда. На седемдесетия му рожден ден списание „Нюзуик“ бе излязло със статия, в която атлетичният смугъл италианец бе наречен „Американският папа“. Можех само да гадая как това бе прозвучало в Рим, но и днес Джани си беше на мястото, усмихнат както винаги и доколкото можех да преценя, в добро здраве. Той ме покани да вляза в една стая, която вероятно беше частният му кабинет, и ми посочи тапицираното с червен плюш кресло.

— Моля, седнете.

Като всеки жител на Чикаго, и аз бях минавал безброй пъти с колата си покрай резиденцията на кардинала и се бях питал как ли изглежда отвътре тази елегантна сграда от червени тухли и варовиков камък. Оказа се такава, каквато си я представях. Стаи с полиран паркет и коридори с полиран мрамор. Обширни помещения, натъпкани с мебели, които никой не ползваше, и картини на светци, които никой не познаваше. Букети цветя — кървавочервени и млечнобели — изпълваха и най-отдалечения ъгъл и изсмукваха кислорода от стаите. Накъдето и да се обърнех — лавици до тавана, пълни с книги. Вероятно повечето от тях бяха различни издания на Библията.

— Ще пиете ли кафе, мистър Кели?

— Благодаря, Ваше Високопреосвещенство. С удоволствие.

Джани вдигна показалец, без да извръща главата си. Някъде зад гърба му усетих движение. Някоя невидима монахиня бе тръгнала да изпълнява поръчката му.

— Ние тук вече обядвахме. Но ако сте гладен, сестрите биха се радвали…

— Не, благодаря — казах аз. Джани кимна и зачака, кръстосал крак върху крак; смуглото му лице беше гладко, спокойно и напълно безизразно.

— Предполагам, че се питате защо съм тук? — казах аз.

Джани разпери ръце с дланите нагоре.

— Прекарах почти цяла сутрин в разговори по телефона с кмета и с ФБР. Те ме помолиха да прекарам следобеда в разговор с вас и кой съм аз, че да им откажа!

Двамата си разменихме фалшиви усмивки. Във въздуха се усещаше напрежение. Той стана и пристъпи до един витринен прозорец, през който се виждаха поне два декара с голи дървета и ливада.

— Толкова по въпроса за конфиденциалността — каза кардиналът.

Проследих погледа му през прозореца. Един репортерски ван току-що бе паркирал пред резиденцията. От него слезе оператор с камера и започна да снима. Толкова и по въпроса за ексклузивните права на Рита Алварес.

— Познавам добре този град, Ваше Високопреосвещенство. Тук нищо не може да се запази дълго в тайна.

— Не сме молили никого да пази тайна, мистър Кели. Разчитахме просто на малко дискретност.

Навремето Джани бе играл ръгби и още му личеше — по мускулестия раменен пояс и малките, но дълбоки белези около очите, когато се намръщеше.

— И така, какво ще стане оттук нататък? — попита кардиналът.

— В момента правим пълен оглед на катедралата „Име Господне“. В зависимост от това, което ще открием вътре, ще разработим план за проверка на всички останали ваши църкви.

— Давате ли си сметка колко енории включва тази епархия?

Поклатих глава.

— Двеста петдесет и девет. Всичките ли смятате да проверите?

— Не знам, отче. Но ще се опитаме колкото е възможно по-малко да разстройваме дейността ви.

Джани се изсмя едва ли не подигравателно.

— Ние не сме търговско предприятие, мистър Кели. Хората гледат на църквата си като убежище. Място, където се чувстват в безопасност.

— Аха.

Кардиналът повдигна вежда и се дръпна от прозореца.

— Не сте май почитател на Църквата. — Негово високопреосвещенство подуши от другия край на стаята неосъществения католик в мен.

— С цялото ми уважение, отче, каква безопасност са намерили вашите енориаши в „Име Господне“ тази седмица? В каква безопасност ще бъдат идната седмица, ако продължим да крием истината от тях?

От сенките изплува движеща се статуя на монахиня, понесла сребърен сервиз за кафе; само появата й ме спаси от вечно проклятие. Джани си седна на стола и наля кафе и за двама ни. Монахинята изчезна така тихо, както се бе появила.

— С какво мога да ви бъда от полза, мистър Кели?

Поех си дълбоко дъх и заговорих по същество:

— Бихме желали да получим определена информация. Относно някои твърдения за сексуално насилие в миналото.

Джани прокара палец по долната си устна.

— Моля, продължавайте.

— Това е част от естествения ход на разследването, Ваше Високопреосвещенство. Някой си отмъщава на Църквата за страдания, които е понесъл като дете.

Кардиналът погледна над рамото ми към църковната версия на Първородния грях — една история, за която нямаше леко изкупление, нито лесен начин за изчистване на петното.

— Разбирам логиката на въпроса ви. При това твърде добре. Имате ли заподозрян?

— Не.

— А ако имахте, щяхте ли да ми кажете?

— Може би.

— И вие смятате, че сегашният взрив от насилие може да е пряко свързан със секс скандала?

— На този етап, отче, това е само една от работните версии.

— Разбирам. — Кардиналът се облегна назад, след като сложи захар и сметана в кафето си. После отпи и продължи: — Както знаете, нашата политика е пределно ясна. Никаква част от архива на епархията не може да се разкрива публично освен тази, която вече подлежи на разкриване в изпълнение на съдебна заповед или извънсъдебно споразумение. Ако сметнем, че опасността не е преминала, сами ще се обърнем към властите с информация. Ако полицията се насочи към конкретен заподозрян, ние ще окажем пълно съдействие по отношение на въпросното лице. За съжаление онова, което вие предлагате, ми прилича повече на хвърляне на въдица в мътна вода. И ако правилно съм разбрал молбата ви, то може да доведе и до разкриване на имената на потенциални жертви.

— Попитахте ме дали някога съм бил католик. Поне така разбрах въпроса ви.

— Да.

— Не съм стъпвал по своя воля в църква повече от десет години. Искате ли да ви кажа защо?

Чертите на кардинала се изостриха; пръстите на едната му ръка нервно потриха плюшената тапицерия на подлакътника.

— Естествено, мистър Кели.

— Защото не вярвам във вашата Църква, която едно време беше и моя. Мисля, че тя е повече институция, отколкото църква. Загубила е всякакъв досег с хората. Съставя правила и се крие зад тях.

— Тези правила, както ги наричате, са темелите на Църквата. Без тях нямаше да имаме онази котва, която ни пази да не ни отнесе течението; онази основа, върху която да градим своята вяра. Колкото по-дълбоки и по-силни са подводните течения, колкото повече се разместват и променят формата си земните пластове под краката ни, толкова повече откриваме, че няма вяра без правила.

Докато Джани говореше, долових познато парване от детството си — жилещия камшик на католическата арогантност. Усетих го в ясната, гладко течаща мисъл, тихия глас и надменния тон. Това не беше дискусия между равни, а лекция. Облечена в добронамереност и разбиране, но все пак лекция. Само дето отдавна не бях на десет години, а тъкмо в този момент не бях и в настроение.

— С цялото ми уважение, Ваше Високопреосвещенство, ако това са правилата, според които една жена не е годна да бъде свещеник, или мъж, който никога не е бил женен, съветва семейни двойки относно несгодите на брака, то аз виждам проблем.

— Това са принципи на църковната доктрина, мистър Кели.

— Ами изначалната греховност на презерватива, Ваше Високопреосвещенство?

Кардиналът изръмжа и се надигна от стола си.

— Мисля, че доведохме разговора до граници, които не бива да се преминават, мистър Кели.

Сетих се за Родригес, който разчиташе на богатия ми репертоар от начини да се правя на пълен лайнар. Трябваше да играя следващата си карта, и то веднага.

— Знаете ли, отче, спомням си, че когато бях дете, учехме, че хитонът на Исус няма шевове и не може да се раздели. Така проповядваше отец Бернардин.

Това позоваване на етичната, религиозна и политическа идеология на кардинал Бернардин ми спечели още няколко ценни мига от вниманието на Джани. Едрото му тяло се отпусна в креслото. Аз продължих да говоря:

— Идеята е, че на човешкия живот се придава най-висока възможна стойност във всеки морален диспут, когато се определя кое е добро и кое зло. Ако човешкият живот е мярата, по която подреждате приоритетите си, той ще ви служи като безпогрешен компас и винаги ще ви изведе на верния път.

Черните мигли на Джани потрепнаха.

— Запознат съм с неговата идеология, мистър Кели.

— Вие спомогнахте за нейното популяризиране, Ваше Високопреосвещенство. Това беше първото сериозно стъпало в кариерата ви на богослов.

Джани мълчеше и чакаше.

— В случая на карта е заложен човешки живот, отче. Става дума за реални хора, които ще умрат. Евентуално за много хора. Но броят им не е важен, нали? Дори един-единствен човешки живот да е в опасност, този живот трябва да бъде претеглен спрямо вашите вътрешни правила, отнасящи се до неприкосновеността на църковните архиви. И животът трябва да надделее. Нима е толкова трудно да се реши това уравнение?

Джани наклони глава на една страна и ме погледна така, сякаш ме виждаше за пръв път.

— Вие сте учили при йезуитите?

— Може би.

Кардиналът се изсмя.

— Знаех си! Е, добре, мистър Кели. Църквата ще ви съдейства с каквото може. Но трябва да бъдем извънредно дискретни при ползване на архива.

— Дискретността е моя втора природа, отче.

Джани направи жест, който си преведох като: „Надявам се.“ После и двамата станахме и тръгнахме към вратата.

— Може би ще сме в състояние да говорим по-конкретно, когато идентифицираме заплахата — казах аз.

— И кога ще стане това, мистър Кели?

— Надявам се, до края на деня.

Кардиналът се спря на място.

— Но вие подозирате, че този индивид е избрал епархията за обект на отмъщение заради секс скандала в миналото?

— Казах, че въпросният скандал е логична версия, която си струва да се провери.

— Но не непременно теория, която самият вие споделяте?

— За момента не споделям никаква теория. Този тип тероризира целия град, не само Църквата. И си мисля, че работата е много по-дълбока, отколкото подозираме.

Джани ме изгледа внимателно, но не отговори. Погледнах през прозореца. Репортерските ванове, паркирани пред резиденцията, бяха станали три, плюс две подвижни телевизионни станции за пряко излъчване.

— Може би ще успея да се измъкна през някой страничен изход, нали?

— Де да беше толкова лесно и за мен, мистър Кели.

— Де да беше, отче…

Кардиналът ми посочи една врата за доставчици и прислуга, която извеждаше на страничната уличка. Излязох на главната улица и намерих колата си на половин пряка от там. Тъкмо се качих в нея, и телефонът ми иззвъня.

— Хюбърт, какво ново?

— Къде сте, мистър Кели? — Гласът на хлапака звучеше леко задъхано.

— Тъкмо излизам от резиденцията на кардинала. Защо?

— Разгледах по-внимателно картите и писмото, които ми изпратихте. После говорих с полицай Родригес и изкопчих малко повече информация за оригиналите.

— Какво има, Хюбърт?

— Картата на квартала около „Полк“ и „Десплейнс“, която ви е изпратил оня тип, е свалена от база данни в интернет.

— Е, и?

— Имам две приятелчета, които работят в картографската фирма. Сървърът й регистрира всички логвания за теглене на информация от базата данни заедно с айпи адреса на съответния юзър.

— Говори на човешки език, Хюбърт!

— Картата, изпратена до „Дейли Хералд“, е била изтеглена от компютър на Норт Стейт Паркуей 1555.

Погледнах нагоре точно в момента, когато огромната входна врата на къщата се открехна няколко сантиметра, после спря.

— Искаш да кажеш, че картата е пристигнала от резиденцията на кардинала?

— Казвам ви това, което е отразено в списъка с айпи адреси на сървъра.

— Какво мислиш, Хюбърт?

— Човекът, с когото си имаме работа, е прекалено хитър, за да направи подобна елементарна грешка. Мисля, че е инсценировка. Някой се опитва да намекне нещо.

— Трябва да прекъсваме, Хюбърт.

Натиснах бутона и обходих с поглед цялото каре, търсейки снайперист. Вратата на резиденцията се отвори докрай. Кардинал Джани излезе под малката арка на входа и разпери широко ръце. Операторите се сборичкаха за по-добра снимачна позиция, а топ репортерите на Чикаго забушуваха като развълнувано море в краката му.

Хвърлих един последен поглед на сградите от двете страни и посегнах към дръжката на вратата. Точно в този момент телефонът иззвъня, само че не беше моят телефон. Звънът идваше изпод предната седалка на колата ми.