Майкъл Харви
Свидетелят от влака (40)

40

Хюбърт Ръсел живееше в едностаен апартамент на Дивижън Стрийт, на запад от Деймън Авеню. Кварталът беше доста обновен, навсякъде никнеха нови ресторанти и барове, някои от които дори изпускаха приятна миризма. Засега обаче оживлението се ограничаваше главно до приземните етажи и тепърва трябваше да се изкачи по-нагоре, към маломерните апартаментчета в древните тухлени жилищни сгради, заемащи голяма част от карето.

— Хубаво жилище! — казах аз и настъпих с крак хлебарка с размерите на малък плъх. Тя подаде глава изпод подметката ми и ме изгледа презрително, сякаш искаше да каже: „Толкова ли можеш?“ Аз я затиснах с тока на обувката и се отпуснах с цялата си тежест отгоре й, докато накрая чух мощно хрущене и усетих предсмъртен гърч. Едно на нула за добрите.

— Скапан коптор, мистър Кели. Но засега толкова мога да си позволя.

Седнах на ръба на един кухненски стол. Хюбърт зае мястото си зад бюрото. Над главите ни бавно се въртеше старовремски вентилатор с дървени перки. С двама души вътре стаята беше толкова претъпкана, че едва се дишаше.

— Прочете ли писмото, което ти пратих?

Хюбърт кимна.

— Може би имам нещичко за вас.

Приближих се. Хюбърт беше свързал външен монитор към лаптопа си. Отстрани до монитора бе поставил флакон с хапчета. Обезболяващи, за раната на лицето му. Той започна да отваря някакви документи.

— След като се обадихте, започнах да свалям от мрежата данни за всички спешни случаи, приети тези дни в болниците на Чикаго. След това прекарах данните през една програма, която пресява цялата информация в търсене на закономерности. Всъщност програмата разполага с двайсет и седем отделни филтъра…

Прекъснах го.

— Хюбърт, може да е спешно!

— Добре де, добре. Питате ме какво съм открил, така ли? Хубаво. Значи, през последните дванайсет часа в спешните отделения на града са приети шестнайсет души, които се оплакват от възпаления на кожата, мехури и… — Хюбърт погледна монитора — сълзящи открити рани. Състоянието им варира от сериозно, но стабилно до критично.

— Е, и?

— Програмата прави връзка между симптомите и типологичните особености на разни видове потенциални заплахи. Всички тези пациенти, всички до един, се вписват в схемата на химическа атака в начален стадий. По-конкретно, става дума за препарат на основата на иприт.

— Иприт, значи?

— Някаква версия на иприта. След това разширих времевия обхват на търсенето до двайсет и четири часа. Открих още четири случая.

Облещих се срещу екрана.

— Колко надеждно е това, което ми казваш?

— Получих писмото ви преди по-малко от час, мистър Кели.

— Значи, всичко това са само догадки?

— Далеч не само.

— Разпечатай ми списъка на пациентите — казах аз.

Хюбърт натисна един клавиш на лаптопа и някъде наблизо забръмча принтер.

— Е, какво мислите? — попита той.

— Какво мисля ли? Мисля, че сме с двата крака в лайната.

Извадих телефона си и набрах номера на Родригес, но Хюбърт не беше свършил.

— Има още, мистър Кели.

Прекъснах връзката.

— Карай нататък.

— Свалих информация за двайсетте жертви. Започнах от болничните формуляри за приемане и продължих нататък, като се съсредоточих върху вероизповеданията им.

По екрана пробягаха редове текст — главно цифри, които нищо не ми говореха. Хюбърт се спря на един конкретен ред и го освети с мишката.

— Осемнайсет от двайсетте жертви определят себе си като християни католици. Половината от тях са енориаши на катедралата „Име Господне“.

Усетих как по гръбнака ми премина ледена тръпка.

— А към коя църква се числят останалите?

Хюбърт махна неопределено с ръка.

— Към най-различни из целия град. И все пак положението е доста интересно.

— А онези, които не са енориаши на „Име Господне“, къде работят?

Хюбърт натисна няколко клавиша и екранът се смени.

— Осем от тях работят в Централния пръстен или близо до него. Ето, вижте!

На екрана се появи план на града, в средата на който се намираше катедралата „Име Господне“, а работните места на всички жертви бяха обозначени с малки знаменца. Най-голямото разстояние от катедралата беше шест преки.

— Могли са да идат до там пеша от работа — казах аз. — Което означава, че от двайсетте пострадали осемнайсет са свързани по някакъв начин с катедралата.

Хюбърт кимна.

— И на мен така ми изглежда.

Извадих телефона и набрах повторно номера на Родригес. Той отговори още на първото позвъняване.

— Да?

— Аз съм. Какво ново?

— Лосън и кметът разговаряха по телефона с кардинала. От епархията настояват да изчакаме, докато открием нещо съществено и доказуемо.

— Доколкото схващам, пет пари не дават за енориашите си.

— Това се нарича ограничаване на вредите, Кели.

— Да бе, да. Виж, открих нещо, което би могло да задвижи нещата.

— И какво е то?

— Хюбърт ще ти прати един материал по мейла. Открил е закономерност при новоприетите спешни случаи в болниците през последните ден-два. Накратко казано, в двайсет случая имаме отравяне с иприт. От тях осемнайсет са свързани по един или друг начин с катедралата „Име Господне“.

— Свързани? Как по-точно са свързани?

— По начин, който за мен превръща катедралата в огнище на зараза, инспекторе.

— „Име Господне“, а?

— Всичко пасва, Винс! Спомни си, че в писмото се казваше нещо за кардиналски шапки. В катедралата са изложени шапките на починалите кардинали на Чикаго. Висят от тавана.

— Ах, мамка му! Прати ми материала и веднага ще изпратя там един екип. Чакай! — Кратка пауза, след която отново чух гласа на Родригес: — Лосън иска всичко, което хлапакът е открил до момента, да бъде изпратено и до нейния компютър. Всичко, Кели!

В този момент Хюбърт ме побутна с пръст по рамото и извърна монитора така, че да виждам текста, който бе свалил на екрана. Кимнах му и продължих разговора си с полицая.

— Няма проблем. Искам само още едно нещо. — И аз му обясних точно какво.

— Защо не оставим на федералните да се занимават с това? — попита Родригес.

— Защото се боя, че федералните ще се направят на умрели лисици.

— Докато ти се готвиш да отидеш при тях и да ги нариташ по задниците?

— Готвя се да отида и да им обясня ситуацията на място. След което да получа нужната ми информация.

На Родригес това никак не му хареса, но накрая се съгласи да се обади където трябва.

— Само гледай да не дразниш кардинала излишно.

— Аз ли? Откъде накъде ще го дразня!

— Защо ли не ти вярвам? Е, ти тръгвай нататък, а пък аз ще ти звънна.

Затворих телефона. Текстът, който Хюбърт бе намерил, все още се мъдреше на екрана. Беше вестникарска статия, поместена на 3-та страница от вчерашния „Чикаго Трибюн“. Заглавието гласеше: „Чикагската епархия плаща 12,3 милиона долара за потулване на секс скандал“.

Докато я четях, Хюбърт ме наблюдаваше и като приключих, каза само:

— Мотив.

— Може би. — Пъхнах телефона в джоба си и вдигнах палтото си от облегалката на стола. — Трябва да тръгвам. Изпрати каквото имаш до момента на компютъра на Лосън. Включително всичко за някогашната железопътна катастрофа. После чакай да ти се обадя и не мърдай никъде. — Тръгнах към вратата. — Тук добре ли ти е?

Хюбърт кимна.

— Екстра.

— Справяш се перфектно, Хюбърт. Надуши нещо, което може да се окаже атака с химическо оръжие срещу града и ни предостави много интересна следа.

— Значи сте доволен?

— Доволен е слабо казано. Е, карай в същия дух. Целта е близо. Ще ти се обадя пак до няколко часа.

С тези думи си тръгнах и оставих младежа сам в квартирата му, заровен в тонове информация. Опитваше се да хване акула с рибарска лодка.