Майкъл Харви
Свидетелят от влака (39)

39

Когато влязохме, Рита Алварес стана, ръкува се и с двама ни, широко усмихната, но лицето й беше обърнато към Родригес, който изпревари въпроса й и каза:

— Това е Майкъл Кели, частен детектив, прикрепен към работната група. Ако не възразявате, ще присъства на срещата ни.

Алварес кимна. Името й ми беше непознато, но бях виждал лицето й някъде — сред тълпите от репортери на мястото на стрелбата по линията на Централния пръстен. Още тогава си бях помислил, че изглежда доста отракана и интелигентна. Сега имах възможност да проверя точността на наблюденията си.

— Знам кой е мистър Кели — каза Алварес. — И, разбира се, не само не възразявам, а държа той да присъства.

Тримата седнахме. Намирахме се в неголямо помещение, което се използваше от полицията за разпит на заподозрени и потенциални свидетели. Вътре имаше маса с четири стола, в единия ъгъл компютър и това беше, кажи-речи, всичко. Алварес държеше в ръка кафеникава папчица. Когато заговори, ръцете й със сплетени пръсти бяха поставени върху папката.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете толкова рано сутринта, при това без предизвестие.

Родригес не отговори. Като печен полицай, опитващ се да изкопчи информация, той бе решил да остави Алварес да говори през повечето време.

— Както ви казах по телефона, има някои неща, които бих желала да обсъдя с вас в контекста на неотдавнашните атаки на снайпериста. — Репортерката сведе очи към папката пред себе си и почеса със зъби долната си устна. — В хода на работата си се натъкнах на определена информация, която може да има отношение по случая. Ще ми се да я споделя с вас, преди да дам материала за печат. Държа да чуя вашето мнение. Но първо искам да получа известни уверения.

Алварес млъкна и зачака. Родригес мълчеше и изчакваше. Аз мълчах и изчаквах. Накрая пръв заговори Родригес:

— Не е наша работа да даваме уверения комуто и да било, мис Алварес.

— Може да ми казвате Рита.

— Добре, Рита. Бих могъл да се обадя на някого от окръжната прокуратура, ако държите. Но при положение че разполагате с актуална информация по случая, бих ви предложил…

— Спестете си го, инспектор Родригес.

Тайничко се усмихнах на себе си. Тази Рита ми харесваше.

— Ако не желаете да говорите, неофициално и извън протокола, ще си тръгна и ще ползвам това, с което разполагам. След което вие може да се обадите на окръжния прокурор, да ми връчите призовка и да правите каквото сметнете за необходимо. Но информацията вече ще е станала публична…

Аз се размърдах на стола си. Сякаш по даден знак Алварес се обърна към мен.

— А на нас това може и да не ни хареса, така ли? — казах аз.

Алварес остави въпроса без отговор, после насочи вниманието си обратно към полицая.

— Какви уверения имате предвид? — попита Родригес.

— Искам ексклузивни права да отразявам инцидента. Ексклузивно интервю с член на работната група. Искам достъп до основните играчи. Искам да бъда информирана преди конкуренцията за всякакви нови моменти в разследването, както и още едно ексклузивно интервю след приключване на случая.

— Случаят вече е приключен — каза Родригес.

— Може би, преди да кажете още нещо необмислено, е редно да видите с какво разполагам.

Последните й думи предизвикаха раздразнена гримаса на лицето му и той каза с неохота:

— Е, хубаво, да видим с какво разполагате.

Алварес измъкна лист хартия от папката си и го плъзна по масата с лицето надолу. Родригес изобщо не го докосна.

— Колко души са в течение на това, каквото и да е то?

— Аз и отговорният редактор знаем съдържанието на писмото. Това тук е копие. Оригиналът и пликът, в който пристигна, се съхраняват на сигурно място. — Алварес вдигна рамене. — Получило се е вчера по някое време. Ние научихме за него снощи. Няма марка, няма пощенско клеймо, не знаем дори как е доставено на адреса. След като разбрахме какво съдържа, го пипахме само с ръкавици. Въпреки това по него ще откриете, като минимум, мои отпечатъци и може би отпечатъци от хората, които сортират пощата в редакцията.

Родригес обърна страницата с лицето нагоре. На нея имаше само няколко реда, изписани с печатни букви:

Рита,

Аз извърших убийството на Саутпорт и другото. Аз и никой друг. Използвах 40-кал. пистолет и Рем.-700. Ето ти още нещо, ако това не ти се струва убедително.

Майната му на кмета. Майната им на ФБР. Наред са кардиналските шапки. Кметството също. ХЯБО

— Прегледах бележките си и всичко от телеграфните агенции — каза Алварес. — Никъде, при нито един от атентатите, не се споменава калибърът на оръжията. Ако това тук е лъжа, просто ми кажете, че някой се бъзика с мен, и ще забравя всичко.

Родригес вдигна поглед от писмото.

— Какво значи „ето ти още нещо“?

Алварес измъкна други два листа и ги побутна към нас.

— Бяха в плика заедно с писмото.

На единия лист имаше план на района около кръстовището на „Полк“ и „Десплейнс“. Вторият беше точно копие на картата, оставена на прага ми. Мястото, където бе открит трупът на Мария Джаксън, беше отбелязано с X, а отстрани с разкривени букви, със същия син флумастер, беше написано „труп“.

— Прилича ми на участък от линия на метрото — каза Родригес. — Сигурен съм, че от Чикагското управление на обществения транспорт могат да ви кажат точно къде да търсите.

Репортерката се взираше в лицата ни, като с усилие потискаше усмивката си.

— Освен ако и двамата вече знаете всичко онова, което ви казвам.

Родригес побутна страниците към мен.

— Ах, мамка му!

Алварес се ухили.

— Знаех си аз!

Родригес се наведе напред.

— Разбрахме се нещо, Рита. Не се бъзикай с мен!

— Нали аз дойдох при теб, Родригес?

— Да бе, да. Не се самонавивай толкова. Нервираш ме. И така, посоченият калибър на оръжията е верен.

— А картите?

Думите излизаха с неохота от устата му. Но накрая го изрече:

— През последните двайсет и четири часа открихме труп на обозначеното място.

— Което означава… — Алварес не довърши изречението си.

— … че тоя тип има съучастник — отвърнах аз. — Който е жив и няма никакво намерение да ни остави на мира.

Родригес придърпа страниците обратно към себе си и се загледа в тях.

— Кардиналските шапки. Дали няма предвид епархията?

Вдигнах рамене.

— Вероятно.

— А това накрая какво ли е? — Родригес погледна въпросително репортерката. — ХЯБО?

— Вероятно съкратено име на някаква християнска организация.

Родригес кимна.

— Смятате, че тя е някоя от поредните му мишени?

— Може да значи и друго — казах аз и отидох до компютъра в ъгъла.

Докато Родригес и репортерката надничаха зад рамото ми, влязох в Гугъл и написах: Акроним ХЯБО. Появи се официален термин, създаден и използван от Пентагона: Химически, ядрени и биологични оръжия. Оръжия, не друго.

Алварес подсвирна тихо.

— И това пасва.

— Предлагам да се обадим на Лосън — каза Родригес и посегна към телефона, после върна слушалката на мястото й. — А какво ще правим с нея? — посочи той с пръст Алварес, която изведнъж бе станала излишна.

Репортерката извади от чантата си найлонов плик, в който имаше някакви листове и пощенски плик.

— Аха, оригиналите! — каза Родригес.

Алварес кимна.

— Може да успеете да свалите отпечатъци. Евентуално и ДНК от слюнка при залепването на плика.

— Държиш да останеш в играта, а, Рита? Е, добре, с какво още разполагаш?

— Мисля, че тази част от разговора вече я минахме, инспектор Родригес.

Родригес обичаше да го притискат или поне нямаше нищо против.

— Знаеш ли какво? Ние ще изпълним нашата част от уговорката. Но засега е по-добре да те държим някъде наблизо. Само че не точно тук.

— Федералните няма да допуснат да присъствам, така ли?

— Ако се обърнем към тях тази сутрин — каза Родригес, — нямаш никакъв шанс. Ще трябва просто да ми се довериш.

— Ами ако не ти се доверя?

— Тогава ще ти сложа белезници и ще те заключа в някоя стая.

— Върви на майната си! — Алварес се оттласна със стола от бюрото и скочи на крака, като припряно засъбира книжата си.

— Седни си на стола, Рита!

Алварес помисли няколко мига и седна. Полицаят се надвеси напред.

— Аз не съм за два дни в този град. Нито пък ти. Освен това не обичам скрито-покрито. Иначе нямаше да си тук сега. Остани да работиш с мен, помагай ми с каквото можеш, и няма да съжаляваш.

Алварес погледна към мен, но ако се надяваше да прочете нещо по лицето ми, много се лъжеше.

— Искам стая с телефон.

Родригес поклати глава.

— Никакъв телефон, Рита. Нито интернет, нито електронна поща. Първо трябва да решим с кого и какво си имаме работа.

— Искам да получавам актуализирана информация на всеки час. И най-късно утре да мога да подам нещо в редакцията.

Полицаят кимна леко.

— И не се бъзикай с мен, Родригес!

— Няма, Рита. Обещавам.

След което репортерката напусна с апломб стаята за разпити и се отправи към доброволното си заточение. Вярно, тя отстъпи. Но не го направи без борба. А в Чикаго това значи много.

 

 

— Къде е репортерката? — Катрин Лосън плуваше в синя мъгла на компютърния екран. Двамата с Алварес й бяхме предали накратко историята на Рита Алварес, като й бяхме изпратили сканирано копие на писмото и двете карти.

— Скрили сме я на сигурно място — отвърна Родригес.

— А оригиналът на писмото?

— При нас е. — Родригес вдигна найлоновия плик срещу камерата. — Като че ли е доставено на ръка в редакцията, макар никой да не е видял приносителя.

— Чудесно! — каза Лосън. — От криминологичния отдел идват при вас да вземат оригиналите. Ще се наложи да разговаряме с епархията.

— Значи мислиш, че може да е истина? — каза Родригес.

Лосън потърка с длан челото си.

— Не знам какво да мисля, освен че, ако се окаже истина и се стигне до най-лошото, ще изглеждаме като кръгли идиоти.

Тя явно си мислеше за снощната пресконференция и за заслугите, които си бе приписала.

— Ще трябва да говоря с кмета — каза Лосън. — Може да го убедя да се обади на Църквата.

— Сега ли? — попита Родригес.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Междувременно искам да поговоря насаме с Кели.

Лосън изчака, докато вратата се затвори зад гърба на Родригес, и каза:

— Съжалявам, Майкъл.

— За какво?

— Ами че ти наговорих всичко онова снощи в бара. Че уж съм приключила случая, който толкова ми се искаше да оставя зад гърба си.

— Не мисли за това.

— Не мога да не мисля. Излиза, че през цялото време ти си разбирал какво става далеч по-добре от мен. Как го правиш?

— Късмет, предполагам.

— Още ли смяташ да се виждаш с Хюбърт днес?

— Трябва. Защо?

— Искам да се посъветваш с него за това писмо. Може пък да изскочи нещо.

— Сигурна ли си?

— Да. И ме дръж в течение на всичко, което е открил до момента. Включително за някогашната ти катастрофа.

— Значи вярваш, че има връзка?

— Вярвам, че ти си с две крачки пред всички останали, които се занимават с този случай. Ако предимството ти се нарича Хюбърт, бих желала и аз да се възползвам от него, вместо в един момент да се упреквам, че не съм го направила.

— Правилно — казах аз.

— Добре тогава. А сега какво мислиш за днес?

— Все още ли имаш връзки в епархията?

— Имам известно влияние, ако това питаш.

— Точно това питам. Говори с кардинала. Използвай всичкото си влияние, за да го накараш да иде във всяка отделна църква и да я затвори навреме, докато преценим доколко реална е заплахата. И…

— И какво!

— И да се надяваме, че каквото и да ни готвят, не е вече приведено в изпълнение.