Майкъл Харви
Свидетелят от влака (38)

38

Рейчъл лежеше на дъното на дълбок кладенец и усещаше по кожата си хладен полъх на вятър. В този момент имаше едно-единствено желание: да заспи, да си почива, да се отпусне в мамещия мрак, който я обгръщаше и притискаше отвсякъде. Но постепенно мракът започна да примигва и избледнява. Тихото бръмчене над главата й се превърна в различими звуци, в гласове, и Рейчъл отвори очи. Първото нещо, което видя, бе тухлата, с която я бяха ударили — лежеше на пода на две педи от главата й. Зад нея — празното лице на младежа, който бе нанесъл удара. Беше полегнал на една страна с широко отворени очи и прерязано гърло. Очите му потрепнаха, от ъгъла на устата му потече кървава слюнка, въздухът от дробовете му излезе с гъргорене. После умря. Рейчъл се дръпна назад от разширяващата се локва кръв, която не се знаеше на кого е. Вляво беше фенерчето на момчето, което хвърляше размазано светло петно на стената над нея. Някъде отдясно се чу шум от боричкане. Миг след това още един труп се строполи на пода. Беше на другото момче; появи се внезапно от тъмнината и я озари с мъртвешката си усмивка, преди нечия ръка да го сграбчи за рамото и да го запокити отново към сенките. Мъжът, който я бе довел на това място, вдигна фенерчето от пода и го насочи към лицето й.

— Гадни копелета! Сигурно са разбили бравата на вратата.

Мъжът прекара ръка по хълбоците й, сякаш беше изоставено куче, за да провери дали има някъде счупено.

— Ама як бой са ти дръпнали! — Той се изплю на пода и откопча белезниците, с които я бе приковал за тръбата.

Рейчъл се загърна, доколкото можа, с разкъсаните си дрехи, после се огледа за други поражения. Ударът с тухлата не се бе оказал толкова силен и само я бе зашеметил. Едната й буза беше натъртена, не виждаше добре с лявото си око и долната й челюст скърцаше по особен начин. Тя се опита да сгъне лявата си ръка и констатира, че поне два от пръстите й са счупени. После погледна към двамата младежи, които за малко не я бяха изнасилили, единият все още със смъкнат до коленете панталон. Бяха просто деца. Но ако беше имала нож или друго оръжие, тя самата щеше да ги убие.

— Добре ли си?

Гласът му беше груб, но звучеше като музика в ушите й. Рейчъл кимна и се опита да стане на крака. Стаята около нея се люлееше и накланяше ту насам, ту натам. Тя рухна на пода и повърна върху стената.

— По-полека — каза мъжът, без да поглежда към нея; в ръцете си държеше дълга черна пушка, която оглеждаше внимателно от всички страни.

Тя обърса с треперещи ръце кръвта от лицето си и изведнъж си даде сметка, че плаче. После се дръпна към радиатора и застана неподвижно, превита на две. Мъжът й говореше нещо, но гласът му сякаш идваше много отдалеч.

— Разбираш ли какво ти приказвам? — Той се бе приближил. Рейчъл поклати глава. — Нищо, няма значение.

Мъжът приклекна до нея и отново я прикова с белезниците за тръбата. После излезе от стаята и като се върна, държеше в ръцете си видеокамера с триножник.

— Имаме план за изпълнение, Рейчъл, така че не си играй игрички с мен.

Мъжът знаеше името й и я бе допуснал да види лицето му, което означаваше, че смята да я убие или очаква самият той да загине, или и двете. Рейчъл още се опитваше да смели тази информация, когато той вдигна завесата от прозореца вдясно от нея. Лъч светлина проникна в стаята и за пръв път тя видя къде се намира. Вратата на помещението се падаше точно зад камерата. Вляво имаше стена с голяма дупка, пробита в зидарията; дупката водеше към друго помещение и през нея се виждаше нова стена, без дупка. Тя и преди беше виждала такива дупки. Полицаите им викаха „пчелни пити“ — тунели, които уличните банди бяха издълбали, за да свързват по няколко апартамента в многоетажните общински жилищни сгради. В Чикаго не бяха останали много такива, като повечето бяха изоставени. Ако наистина се намираше в такава сграда, двамата хлапаци бяха прави: и да викаше, никой нямаше да я чуе.

— Сега ще направим видеозапис — каза мъжът и премести камерата между нея и прозореца. После тикна лист хартия в ръката й. — Искам да кажеш това. Ако се бъзикаш с мен, ще свършиш като тия приятели на пода. Ако направиш точно каквото ти кажа, може и да си тръгнеш жива от тук. Разбира се, това до голяма степен зависи и от гаджето ти.

За пръв път тя забеляза в ясносините му очи да проблясва нещо като искрица; после изчезна. Мъжът се обърна с гръб към нея и започна да настройва камерата. Тя погледна часовника на ръката си, който сякаш беше чужд. За голямо нейно учудване той работеше и цифрите на дисплея показваха седем сутринта. Сякаш по даден знак някъде наблизо се обади църковна камбана и започна да отброява седемте удара. Самотна сирена заприпява жално, докато заглъхна из лабиринта от улици някъде долу. Над рамото на мъжа Рейчъл зърна силуетите на сгради, очертани на небосклона в бледи сутрешни нюанси. И тогава разбра точно къде се намираше. Нямаше съмнение — това бе мястото!

— Мисля, че отново ще повърна — каза тя, като опипваше с ръка челюстта си и с учудване разбра, че все още може да говори.

Мъжът отново й обърна гръб.

— По-добре недей! — каза той.

Сирената отново се обади, по-ясно и по-близо отпреди. Гласът й беше метален и неумолим.

— Ако искаш да свършим с това, побързай — каза тя и наведе глава.

— Хайде, готово! — Мъжът застана зад камерата. — Запомни: чети само написаното на листа. Нищо друго.

Червената лампичка над обектива светна с последния удар на черковната камбана. Сирената също се отдалечаваше, търсейки произшествия някъде другаде. Рейчъл постави длани от двете страни на отеклото си лице и леко потърка здравото си око. После погледна към камерата. Мъжът чакаше. Рейчъл постоя неподвижно пет секунди, после сведе поглед надолу и зачете от листа в ръката си.