Майкъл Харви
Свидетелят от влака (37)

37

— Може пък да си го застрелял, без сам да разбереш?

— Майната ти, Родригес!

Полицаят се ухили и вдигна крака върху масата. Беше 6:30 ч. сутринта, двамата бяхме в съвещателната зала на Трето полицейско управление, което се намира в северната част на Чикаго. Телевизорът в ъгъла предаваше резюме от снощната пресконференция на кмета Уилсън. Разсеяно потърсих с поглед Катрин Лосън, но не можах да я открия сред клакьорите, скупчени около негова светлост.

— Какво искаш от мен? — попита Родригес и сплете пръсти зад тила си. — Аз сам не знам кой го е убил.

— Въпросът е: искаш ли да знаеш?

— Федералните са я свършили, Кели. Освен това имам цял куп нови убийства на главата си и шансовете ми да ги разкрия намаляват с всяка минута. — Родригес посочи с жест телевизора. — Ако кметът твърди, че един от нас го е премахнал, кой съм аз, та да споря с него?

— Какво друго успя да научиш?

— Случаят е приключен, Кели. Злодеят е застрелян в главата.

— Какво още знаеш?

Родригес въздъхна и свали краката си от масата. После отвори една папка, която бе донесъл със себе си, и надяна очила на носа си.

— Ти пък откога носиш очила?

— Абе, я плувай! — Той тикна някакъв рапорт под носа ми. — Онзи тип се е казвал Робърт Робълс. Роден в Чикаго. По-точно в тоалетната на старата автогара. Майка му го оставила там да го намерят чистачките.

— Не е най-добрият начин да се появиш на този свят.

— Именно. От Службата за изоставени деца го подмятали с години насам-натам. Има няколко ареста като малолетен, но нищо сериозно. После навършва осемнайсет и решава да види свят. Служи две години в Сомалия с осемдесет и втори полк.

Прелистих досието, като се загледах в снимката на Робълс с парадна униформа и накривена на една страна барета. Устните му бяха полуразтворени, погледът с усилие се опитваше да представи убиеца за войник.

— Поне да стреля умееше — казах аз и обърнах снимката с лицето надолу.

— Да! След като се върнал в Щатите, служил още две години в армията. По всичко личало, че ще остане на свръхсрочна служба. И изведнъж онези взели, че го уволнили на общо основание. Така и не се разбрало защо.

— А след като напуснал?

— Нямам представа. Доколкото знаем, няма семейство. В трудовото му досие пише, че шест месеца е работил на строеж в Сиатъл. След което просто изчезва.

— Докато внезапно се появява в Чикаго и почва да стреля по хора?

— Нещо такова.

— Не познавам такъв човек, Родригес.

— И аз така си помислих.

— Защо тогава се интересува той от мен?

Полицаят вдигна рамене.

— Какво друго знаеш? — попитах.

— Открихме карабината. „Реминтгън 700“, същата като онази, с която е стреляно по влака. Захвърлил я е заедно с един фотоапарат и разни други вещи в сак недалеч от мястото на престъплението. — Родригес тикна още един лист под носа ми. — От военен склад край Хамънд преди две седмици са били задигнати петдесет броя карабини „Ремингтън 700“. Тези са първите две, които излизат на бял свят.

— Искаш да кажеш, че крадецът има още четирийсет и осем? — подхвърлих аз.

— Ти си неизлечим оптимист, Кели. Снощи федералните изпратиха там екип да разследва. Местните ченгета били получили сигнал за заподозрян, но сигналът не бил особено надежден, та решили да си траят. Лосън ги посъветвала да се поразмърдат.

Родригес се пресегна, извади една снимка от папката си и я обърна към мен. На снимката се виждаше мъж на средна възраст, приличащ на руснак, със сплеснат нос, изпъкнало над очите чело и черен език, увиснал под брадичката.

— Открили са го, провесен на метално въже от кука в килера. Трупът бил доста вмирисан.

— Робълс не е обичал да оставя следи, а?

— Явно не.

— Друго? — попитах аз.

Родригес плъзна още една тънка папка по бюрото.

— Някакъв работник по поддръжката я намерил вчера сутринта, захвърлена край аварийния коловоз в метрото.

Отворих папката и полека вдигнах най-горната снимка, направена на мястото на инцидента. Жената, която бях видял, увита в найлони, се казваше Мария Джаксън. Беше чернокожа, може би малко над трийсет, и гърлото й беше прерязано до костта. Оставих снимката и хвърлих един поглед на полицейския рапорт.

— Положително има връзка — каза Родригес. — Според съдебния лекар смъртта е настъпила преди шест до осем часа.

Погледнах още веднъж снимката. Очите бяха изцъклени, раната под брадичката зееше като налудничава усмивка.

— Значи Робълс или неговият съучастник е прерязал гърлото й някъде другаде и я е захвърлил в тунела?

— Според федералните няма съучастник.

Погледнах го над ръба на папката.

— Коя е тя?

Робълс бутна към мен снимка от полицейското досие на жертвата. Гърлото й си беше цяло, тялото — топло, кръвта течеше свободно по вените.

— Проститутка. От нравствената полиция казват, че обикновено заставала на един ъгъл близо до „Кабрини-Грийн“. Или до това, което е останало от комплекса.

Родригес бутна още някаква хартия под носа ми. Беше карта на улиците около „Полк“ и „Десплейнс“ в Саут Сайд.

— Според нас убиецът е влязъл в метрото през една аварийна врата ето тук. — Той почука с пръст вратата, от която вече имах ключ. — Намира се на километър и половина от мястото, където е открит трупът, но няма откъде другаде да е минал. Това е най-близкият вход за достъп.

— Някой в квартала видял ли е нещо?

— Наоколо са само фабрики. Ако е захвърлил трупа през нощта, наоколо е било пусто като в гробища. Нашите хора са открили следи от кръв около вратата. Според предварителните тестове съвпада с кръвта на жертвата.

Родригес затвори със замах папките, постави часовника на ръката си и допи кафето си.

— Разбира се, нищо от казаното дотук няма особено значение. Ние елиминирахме убиеца на Мария Джаксън. Или, ако трябва да бъда по-точен, ти го елиминира. — Той се усмихна, вдигна ръка с изпънат напред показалец и ме гръмна.

— Какво ще правиш сега? — попитах аз.

— Смятам да се отърва от теб. Защо питаш?

— Казах на Хюбърт Ръсел, че днес към обед ще се видя с него. Той работи върху материалите, които му подадох.

— Тъкмо ми попадна един рапорт за него. — Родригес зарови ръце в хартиите пред себе си.

— Рапорт ли? За Хюбърт?

Родригес намери каквото търсеше и бутна съответната папка под носа ми.

— Миналата седмица младежът си тръгвал от парти в Бойзтаун. Някаква кола го проследила по улицата. Двама мъже слезли от нея и го натикали в пресечката.

— Доста ячки, а? — Отворих папката и се зачетох.

— Според свидетелите колата била зелено камаро. Мъжете слезли от нея с нещо, което приличало на бейзболна бухалка. Собственик на колата е един непрокопсаник на име Лари Дженингс. Два пъти осъждан за подобни нападения.

— Твоите хора имат ли номера?

— Виж в първоначалния рапорт.

Прелистих папката до началото и видях номера на колата заедно с телефона на въпросния Дженингс и адреса му.

— Че защо тогава не са го прибрали? — попитах.

— Хюбърт е отказал да даде показания. Твърдял, че не познава нападателите си. Бил се спънал и паднал на път за вкъщи. Според колегите, които са работили по случая, това изобщо не било необичайно. Младежът просто не е искал да си усложнява живота.

— Или пък да види името си във вестниците.

Родригес вдигна рамене.

— Може би и това.

Въздъхнах и затворих папката.

— Позволяваш ли да задържа това?

Полицаят махна с ръка в знак на съгласие.

— И по какво работи хлапакът сега? А, сетих се: по онази твоя катастрофа от седемдесетте.

— От осемдесетте.

— Все тая.

— Искаш ли да дойдеш с мен малко по-късно? Да видим какво е открил?

— Имаме ли време за закуска?

— Казах му, че ще намина около десет.

Точно в този момент телефонът на Родригес иззвъня. Той го вдигна и изръмжа. Излязох за кафе. Когато се върнах, полицаят подръпваше нервно вратовръзката си.

— Отпред имаме посетител. Рита Алварес.

— Коя е пък тази?

Родригес повдигна вежда.

— Кели, ти вестници не четеш ли?

— Чета, разбира се.

Родригес приглади реверите на сакото си.

— Журналистка е в „Дейли Хералд“. Между другото доста е умна.

— Допускам, че е и приятна на вид.

— Правилно допускаш.

— Много рано идва за репортер. Какво иска?

— Не знам. Да пита нещо по случая.

— Май и тя не вярва, че той е приключен. Имаш ли нещо против да поостана?

Родригес вдигна рамене и ме поведе по един къс коридор, след който започваше лабиринт от бюра с ниски прегради между тях. Докато вървяхме, набрах номера на Рейчъл.

— Ах, мамка му!

— Какво има?

— Тази сутрин на два пъти се опитвам да се свържа с Рейчъл.

— И не отговаря?

— Не.

— Часът е едва седем. Може пък да спи. След вчерашния ден не бих се учудил.

— Да, но обикновено вдига телефона.

Полицаят спря и се обърна.

— Притесняваш ли се?

— Яд ме е, че не останах при нея снощи.

— А защо не остана?

— Защото съм глупак!

Родригес поклати глава.

— Ако не внимаваш, ще я загубиш. Жена като нея… Хайде, оттук.