Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Майкъл Кели (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The third rail, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 13гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho(2015)
Разпознаване и корекция
Mummu(2015)

Издание:

Майкъл Харви. Свидетелят от влака

Американска. Първо издание

Превел от английски: Боян Дамянов

Редактор: Димитрина Кондева

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

 

Формат 84×108/32. Печатни коли 19

Издателство ОБСИДИАН

Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново

 

Michael Harvey

The Third Rail

Copyright © 2010 by Michael Harvey

All rights reserved.

Превод © Боян Дамянов

Худ. оформление © Николай Пекарев

ОБСИДИАН, София, 2010

ISBN: 978-954-769-234-3

История

  1. —Добавяне

34

Казах на таксито да кара на север. Рейчъл ме бе поканила да остана при нея, но знаех, че след като влезе в дома си, ще се почувства смазана от преживения ужас. Затова й заръчах да се наспи и да ми се обади утре. И аз май имах нужда от сън. Освен това кучето ми сигурно беше гладно. Или пък аз. Във всеки случай едно малко питие преди лягане щеше да постави нещата на местата им.

Наближаваше девет, когато се шмугнах в една ирландска кръчма, проврях се през неголяма групичка посетители, застанали до входа, и се отправих към бара. Няколко маси бяха заети от редовни клиенти, а четири-пет души се изтягаха по канапетата около камината, подредени така, че да създават усещане за домашна обстановка. Аз предпочетох бара, защото, когато съм решил да пия, държа да седя на висок и неудобен стол с права облегалка, заобиколен от себеподобни в същата поза. Ако исках да се изтягам на канапе, щях да си ида право вкъщи.

Към мен с танцова стъпка се приближи барман, когото не бях виждал преди, и плъзна под носа ми подложка за бирена чаша.

— Какво ще обичаш, приятел?

Беше ирландец. Това си личеше от пръв поглед. Рижата му коса беше намазана с гел и стърчеше нагоре на остри кичури с белезникави връхчета. На едната си ръка имаше татуирана мълния и леко се полюляваше, докато се опитваше да стои изправен.

— „Букърс“, чисто.

— Едно „Букърс“, чисто, веднага го получаваш! — Той се пресегна, грабна празна чаша от рафта зад гърба си и отново се извърна към бара. — Е, как е хавата? Какво те води насам? Компания ли си търсиш?

Големите му сини и леко кръвясали очи се извъртяха наляво по посока на двете жени, заели позиции върху високи столчета в края на бара.

— Познавам ги. Майчице! — Той изцвили възторжено като Ал Пачино в „Усещане за жена“, капна малко бърбън в чашата и я побутна към мен. — Ако ще се возиш, по-добре си купи билет, мой човек.

Отпих от бърбъна, докато наблюдавах физиономията си в огледалото. Очевидно ирландецът не очакваше отговор, защото продължи да дърдори:

— Аз съм Дез. Почитаемият Дезмънд Уолш.

Представих му се.

— Цял следобед всички само за оная гадост приказват — каза Дез, като вдигна крак и го постави върху рафта с по-евтините бутилки пред коленете си.

— На Лейк Шор Драйв ли?

Той кимна.

— По едно време дойдоха двама пожарникари. Разправят, че там било мазало.

Отпих от питието си и не казах нищо.

— Чух, че били гръмнали оня педал — каза Дез.

— Наистина ли?

— Ченгетата му пръснали главата. Леко е минал, ако питаш мен.

— Откъде знаеш, че те са го гръмнали?

Дез посочи с глава редицата телевизионни екрани, по които в момента течеше мач на „Чикаго Булс“.

— Кметът щял да се яви по телевизията тази вечер. Да разправи всичко, както е било.

— Бог да пази кмета Уилсън, а?

— Абе, Бог да пази ченгетата. Оня тип никога нямаше да види килия, не и в нашия град.

В този момент го повика една келнерка и Дез се заклатушка към другия край на бара. Ирландецът беше прав. Чикаго искаше кръв, и то веднага. Кметът Уилсън го бе разбрал. Лосън го бе разбрала. Медиите също. И всички заедно бяха дали на народа онова, което той настояваше да получи: малко цирк по местните новини и една глава, побита на кол. Ако аз не желаех да участвам, това си беше мое право. Ала шоуто трябваше да продължи.

Отпих от бърбъна и за пореден път насочих цялото си внимание към огледалото зад бара. От едната страна имаше скица с въглен на Брендън Бийън и илюстрация към негова стихосбирка, на която неизвестен ирландски патриот висеше на бесилка, издигната от англичаните. От другата страна имаше плакат на „Блус Брадърс“ и нещо, което ми заприлича на едновремешно железопътно разписание в евтина кафява рамка.

— Дез!

Вместо да налее поръчаното питие, барманът открито флиртуваше с келнерката. На връщане той грабна бутилката „Букърс“ и доля чашата ми. Това беше третото питие, което го видях да налива гратис през последните десетина минути, и не за пръв път се запитах как ли ирландската кръчма все още не е спуснала кепенците.

— Ей онова там в кафявата рамка — посочих с пръст към железопътното разписание, — може ли да го разгледам?

Дез го свали от стената.

— Железопътна компания „Уобаш“, 1923-та — каза той. Да пукна, ако знам какво е това.

Той се изхили като смахнат и отново се отправи към келнерката, цъкайки с език на глупостите, които тия задръстени янки окачват по стените си. Разгледах отблизо старото разписание. Вниманието ми привлече логото Железопътна компания „Уобаш“ със старинни букви на жълт фон и отдолу черен влак, който бълваше дим. Сцената не беше идентична с изрязаната от картон фигурка, която някой бе оставил на прага ми, но не беше и толкова различна. Извадих телефона от джоба си и набрах един номер.

— Как сте, мистър Кели?

— Добре съм, Хюбърт. Нещо ново?

— По новините казаха, че тази сутрин някой е стрелял на Лейк Шор Драйв. След което полицията го гръмнала.

— И ти смяташ, че случаят е приключен?

— А не е ли?

— Продължавай да търсиш, Хюбърт. Лошите са поне двама и от тях само единият е мъртъв.

— Сигурен ли сте?

— Да. Как върви иначе?

— Бавно. Обработвам някои данни във връзка със сегашното разследване. Всичко се проверява за връзка с персоналната ви биография.

— А папките на Джим Дохърти?

— Преди няколко часа приключих с тях. Тук-там изскочи по нещо.

— Какво по-точно?

— Нищо особено.

— Казвай какво си изровил, Хюбърт!

— Най-вече обща информация. Някои неща сякаш по странен начин са свързани с вашия случай. Например знаехте ли, че навремето е имало още две железопътни катастрофи, почти идентични с вашата? Едната в Демойн през 1978-ма. Другата близо до Сейнт Луис, само три месеца преди чикагската?

— С пътнически влакове ли?

— Не, и в двата случая са били товарни. Няма пострадали, но обстоятелствата са много подобни. Влакът се врязва в друг и след първоначалния сблъсък се ускорява.

— Доста произволна асоциация.

— Това не е всичко. И двата случая са били разследвани от Националната агенция за железопътна безопасност. Установило се е, че блокиращото устройство на локомотива, произвеждано от някаква стара фирма на име „Транско“, било излязло от строя, при което влакът внезапно ускорил от само себе си в аварийната ситуация. И при двата случая дребен инцидент е довел до сериозна катастрофа.

— Така и не виждам връзката с чикагския случай.

— Изчакайте малко — каза Хюбърт. — Прегледах чертежите на влака, в който сте пътували. Намерих ги в една от папките, които ви е дал Дохърти. Абсолютно същото блокиращо устройство е било поставено на него.

— Произведено от „Транско“?

— Абсолютно същото, едно към едно.

— И никой не е направил връзката с чикагския случай?

— Така изглежда.

Отпих глътка бърбън и си спомних за смачкания като хармоника вагон онази нощ и за странните тласъци, които се предаваха от пода по маратонките на едно деветгодишно дете.

— А „Транско“ я няма вече, така ли?

— Фирмата отдавна не съществува.

— Чия собственост е била навремето?

— Историята е доста мътна.

— Не се съмнявам. Продължавай да търсиш и не забравяй какво ти казах. Мисли нестандартно. — Завъртях с ръка рамкираното железопътно разписание върху плота на бара. — Между другото изникна още нещо, което искам да провериш. Спомняш ли си жълто-черното лого, което ти бях дал?

— Пуснах търсачка в няколко бази данни, но досега не съм открил съвпадение.

— Добре, момче. Сега искам да провериш една стара железопътна компания на име „Уобаш“.

— „Уобаш“ ли?

— Да, като улицата. Според рекламните им материали през 20-те години притежавали най-дългата електрифицирана железопътна линия в света, която свързвала Питсбърг и Толидо с река Мисисипи, минавайки през Чикаго.

— И какво да търся?

— Тяхното лого много прилича на онова, което ти бях дал. Какво пък, и оттам може да излезе нещо.

След кратко мълчание Хюбърт каза в слушалката:

— Ретро надпис на английски и черен влак на жълт фон, това ли е?

— Свалил си го от нета?

— Да, на екрана пред очите ми е. Прав сте. Много прилича.

— Поразрови се малко около тази компания „Уобаш“. Провери какво са вършили, с кого са работили. Може и „Транско“ да се появи отнякъде.

— Дадено, мистър Кели. — След кратка пауза: — Може ли да ви задам един въпрос?

— Казвай!

— Всичко това има ли някаква връзка с убийствата през последните дни?

Усмихнах се и пресуших бърбъна в чашата си.

— Още не знам със сигурност, Хюбърт. Но запомни, че винаги може да изскочи още нещо.

— Значи, да продължавам да ровя?

— Да. Продължавай.

Изключих телефона и хвърлих няколко банкноти върху бара. В този момент Шести канал прекъсна предаването си и на екрана се появи надпис: „Пресконференция на кмета на живо от сградата на общината“. Оркестърът свири туш. Влизат клоуните. Вдигнах якето си от облегалката на стола и излязох. Имах по-смислени неща за вършене. Например да си нахраня кучето и да се наспя като човек.