Майкъл Харви
Свидетелят от влака (31)

31

Тя ме закара с колата си до един бар през три преки. Допреди двайсетина години той беше популярен като място за запознанства между емоционално необвързани мъже и жени, населяващи района около Линкълн Парк. Някогашните посетители бяха поостарели, в което нямаше нищо лошо, само дето бяха забравили да си тръгнат. Сега атмосферата в заведението се оживяваше главно от прашасали спомени за доброто старо време — една тема, която се превърташе до втръсване в монолозите на постоянните клиенти, преди да се унесяха в дрямка след третото питие.

В пет часа следобед имаше шестима посетители. Всичките бяха скупчени около големия телевизор с плосък екран, гледаха новините и обсъждаха стрелбата на Лейк Шор Драйв. Намерихме си маса в ъгъла. Лосън ме предупреди да не пия алкохол с лекарствата, които ми бяха дали. Благодарих й за съвета и си взех една наливна белгийска бира. Тя поклати неодобрително глава и поръча за себе си „Абсолют“ с капка лимон. Отпих голяма глътка от половинлитровата чаша и няколко мига се наслаждавах на приятното усещане, че съм жив.

— Какво намерихте в каяка? — попитах.

— Трийсет и осем калибров револвер с къса цев, с който току-що бе стреляно.

— Ами карабината?

— Засега липсва, но ще я открием. Онзи е имал ключ от навеса за лодки край лагуната. Предполагаме, че е стрелял по теб, след което си е отключил и е задигнал лодката.

— И какво? Щеше да ви се измъкне под носа…

Лосън вдигна рамене.

— Възможно е. Честно да ти кажа, не сме се оглеждали за човек с каяк.

— Идентифицирахте ли трупа?

— В момента проверяваме пръстовите му отпечатъци.

— И смятате, че с това историята приключва?

— А ти как смяташ?

— Кой го застреля, агент Лосън?

Тя повдигна вежди.

— Допусках, че ти имаш известни предположения по въпроса.

— Мислиш, че бях аз? Господи! — В този момент телефонът ми иззвъня и аз го отворих: — Да?

— Браво, Кели! Страхотно изпълнение!

Вдигнах предупредително пръст пред лицето на Лосън и през задната врата излязох на Кливланд Стрийт. Някакъв пияница спеше отвън на студа. Докато кметът ме поздравяваше за куража да вляза едновременно в ролята на съдия, съдебни заседатели и екзекутор, пияният се чешеше по корема и сумтеше насън.

— Ти се погрижи да доведеш работата докрай. Без излишни увъртания. Помогна на своя град.

— Господин кмете…

— Това са неща, които не забравям, Кели. Можеш да бъдеш сигурен.

— Господин кмете, аз изобщо не съм стрелял.

— Разбирам, синко.

— Прицелих се, но не дръпнах спусъка.

— Не казвай нищо повече. Говорим по открита линия. Нямаш проблем, приятелю. Каквото и да става оттук нататък, теб не те засяга. Никой няма да ти сложи примка на шията. Нали ме разбираш? Между другото къде си сега?

— В един бар.

— Сам? Искаш ли да ти пратя някого за компания?

— Не, с агент Лосън съм.

— Онази от ФБР ли?

От разстояние усетих как либидото на кмета се събуди и изпълзя с изплезен език от тъмната си, задушна бърлога. Образът не беше никак приятен на фона на и без това неприятния разговор. Но не можех да направя нищо по въпроса.

— Същата, господин кмете.

— Майчице, как ми се ще да я опъна! Ти смяташ ли да я изчукаш?

Не отговорих. Разбира се, за кмета това беше потвърждение.

— Ах ти, палавнико! Супер, заслужи си я. Наистина си я заслужи. Няма как да го кажа публично заради трагедията на Лейк Шор Драйв, но нещата можеха да са и много по-зле. Много, много по-зле, майка му стара! И ти го казвам с всичкото дължимо уважение и с болка в сърцето. Ти си герой, Кели. Истински герой! Хайде, трябва да бягам. Довечера правим пресконференция. Виж какво, отпусни се, удари едно-две питиета за сметка на кметството. Отпразнувай смъртта на тоя боклук. И… Кели?

— Да, господин кмете?

— Заври й го веднъж отзад и заради мен.

В ухото ми кметът избухна в гръмогласен смях, после се задави и го пресече на налудничаво, пискливо кикотене. Прекъснах връзката и се върнах в бара.

— Много поздрави от кмета.

— Наистина ли? — попита Лосън.

— Да. Кметът е истински джентълмен.

— Той е един гнусен боклук.

— Да, и това също.

— Дръпна ли ти една бащинска реч? Нещо в смисъл: и не забравяй да изчукаш оная чанта от ФБР?

— Трябва ли за говорим за това?

— Прав си. Няма да позволим на една сексистка свиня да ни развали празничното настроение. — Лосън вдигна чашата си. — Е, да пием за Кели. Героят, който не прощава на лошите.

Поклатих глава.

— С моя пистолет изобщо не е произведен изстрел, Катрин. И ти прекрасно го знаеш. С какво съм го застрелял според теб?

Тя вдигна рамене.

— Знам ли? Но ако не си ти, тогава кой го е застрелял?

— Именно това се опитвам да кажа. Ако не е и някой от твоите агенти, трябва да е трето лице.

— Смяташ, че е имал съучастник?

— Да, точно това смятам.

— Съучастникът, за когото никой не вярва, че съществува…

— Сега това ли разправят?

Лосън се наведе напред и почука с пръст по опакото на ръката ми.

— Те го разправят още от самото начало, Кели. Виж, няма нищо страшно в това да гръмнеш един такъв тип. Та той уби четирима души и рани пети, който е в критично състояние. И то само днес на Лейк Шор Драйв. Между нас да си остане, но смъртта му е дар от Бога.

— Не съм го застрелял аз, Катрин!

Тя се облегна назад и въздъхна.

— Не ми изпортвай случая. Така всичко е чисто и изпипано. Да го забравим и да гледаме напред.

— Не и ако е имал съучастник.

— Да, ама няма.

— А кой тогава го гръмна?

— Искаш ли да чуеш моята хипотеза?

— Да, много бих искал.

— Ти си го застрелял, после си хвърлил оръжието в езерото. Защо, това не знам. Всъщност знам: той не е представлявал непосредствена заплаха за теб, при това така или иначе е щял да бъде арестуван, следователно ти по никой начин не би могъл да оправдаеш пред съда убийството му.

— Значи съм използвал друго оръжие и после съм се отървал от него.

— Това ти дава възможност да отричаш в случай на разговор като сегашния. Дори е нещо като застраховка.

— Като преди това елиминирам някого, когото и ти, и кметът искате да е мъртъв.

— И аз, и кметът, и всички останали от тук до Вашингтон. За бога, Кели, този разговор вече го водихме!

— Ти насочи разговора натам, но нещата не стоят така. Траекторията на куршума и ъгълът на раната ще потвърдят думите ми.

— При условие, че такива тестове изобщо бъдат проведени.

Лосън загриза една солета в очакване реотанът ми да загрее: действителността е нещо относително и нещата са се случили така, както е изгодно на Бюрото.

— Довечера ще присъствам на пресконференцията на кмета — каза тя. — Утре ще излезем с прессъобщение, в което ще потвърдим, че убитият мъж е стрелецът от влака. Загинал е от куршум на неидентифициран служител на реда, докато се е съпротивлявал на арестуването си.

— Ти самата не го вярваш — казах аз.

— Това, което вярвам, е, че някой иска всичко да свърши, и самата аз нямам нищо против. Ако по-нататък отнякъде се появи съучастник, вече ще се занимавам с нещо друго и проблемът няма да е мой.

— Ти ще си се отчела, нали така, Катрин?

— Бил си полицай в този град и знаеш как стават нещата.

Вдигнах чашата до устните си и я пресуших на един дъх. Студената бира мина като балсам през гърлото ми и аз стоварих празната чаша със звън върху масата.

— Още по едно? — попитах Лосън.

Тя поклати глава.

— Не. Снощи изпих две.

— Е, и?

— Три питиета седмично, толкова ми е лимитът. — Лосън измъкна смачкан пакет цигари от джоба си и запали една.

— На бармана това няма да му хареса — отбелязах аз. Лосън вдигна рамене и плъзна полицейската си значка по масата.

— Аз не съм алкохоличка, Кели.

— Не съм казал, че си.

Тя издиша дима в равномерна синкава струя над главата ми.

— Нямам дори наченки на проблем с пиенето.

— Разбира се.

— Майната ти!

Един от редовните клиенти направи знак на бармана и той тръгна към нас. После видя значката на масата и се оттегли обратно при кранчетата за бира.

— Защо не ми разправиш историята си? — казах аз.

— Каква история?

Разперих ръце с дланите нагоре. Лосън неохотно се усмихна.

— Всяко ченге си има история, така ли?

— За себе си знам, че имам — отвърнах аз. — Чакай да си взема още една бира.

Отидох до бара. Шестимата пред телевизора вече знаеха кои сме и се досещаха какво правим в квартала им. Докато барманът точеше бирата ми, усещах погледите им върху себе си. Накрая някакъв дядка, седнал на ъгъла на извития бар, заговори:

— Ти участваше ли в оная история долу край езерото?

Гласът му беше на дългогодишен пушач и алкохолик, жива реклама на емфизем. На мен този глас ми подейства успокояващо.

— Участвах — отвърнах аз.

Старецът изкашля малко храчка в гърлото си и почука с кокалчета по дървения плот. После отново натопи нос в питието си. Казах на бармана да му налее още едно от мен и понесох пълната си чаша към ъгловата маса.

— Местните са влюбени в нас — подхвърлих аз, като седнах.

— Мислиш ли? — отвърна тя.

— Мисля. — Отпих малка глътка от втората си бира. — А сега ще ми разкажеш ли историята си?

— Няма нищо за разказване — въздъхна тя, вперила втренчен поглед в останките от питието на дъното на чашата си. — Близо петнайсет години съм агент, последните пет от които съм разведена. Главно по моя вина. Оставих се работата да ме погълне изцяло и на Кевин му писна да е женен за себе си. Един ден си вдигна багажа и си отиде. Взе ми и дъщеричката.

— Родителските права са дадени на него, така ли?

Тя вдигна колебливо поглед и срещна моя.

— Връзката ни се провали изцяло по моя вина, но разводът си беше негово дело отначало докрай. Когато вече бяхме разделени, Кевин знаеше, че съм затънала до гуша в едно разследване, имах и две углавни дела на главата. Работех по петнайсет часа, а нощем размишлявах какво трябва да свърша на другия ден.

— Освен това пиеше.

— Нали знаеш как става? Цяла вечер се съвещаваме, обсъждаме стратегии, после с колегите се отбиваме в някой бар. Това си е пак един вид работа, но… да, прибирах се посред нощ. Докато един ден Кевин наел частен детектив да ме проследи.

Подсвирнах. Лосън кимна.

— Без майтап. Оня ме заснел на видео в няколко бара по Ръш Стрийт. Докопал се до копия от сметките. Такива ми ти работи. Една вечер адвокатът му ми изпрати целия пакет. Каза, че Кевин бил подал молба за отнемане на родителски права. Двамата щели да ме обрисуват пред съда като алкохоличка, независимо дали съм такава или не.

— И ти клекна?

— Нямах избор. Ако се стигнеше до публично изслушване, от Бюрото щяха да ми бият шута. Особено след като съм жена. Така че аз му дадох всичко, което искаше.

— А дъщеричката?

— Казва се Мелани. — Лосън сви устни, около очите й се образуваха ситни бръчици. Страшно й се пиеше още, но държеше да се покаже волева. — Първите две години я виждах по веднъж в месеца. После Кевин се ожени повторно. Родиха си свое дете. Сега вече не я виждам толкова често. И знаеш ли кое е най-тъжното? Че все по-малко ми пука.

— За последното не ти вярвам.

Лосън почука леко с пръсти по масата.

— Благодаря ти.

— Запитвала ли си се някога дали си струва?

— А ти запитвал ли си се, докато още носеше значка?

Поклатих глава.

— Разбира се, че не си. Никой не се запитва. Работата си е работа и така ще бъде винаги. Важното е да не правиш тъпи грешки. — Лосън вдигна рамене. — Аз допуснах да изпадна в уязвима позиция. И си платих за това.

— Но нямаш намерение да повтаряш грешката си?

За миг очите й проблеснаха, после пак станаха сиви. Поклати глава и превъртя празната чаша между дланите си.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попитах аз.

— Каква?

— Задръж вратата отворена. Само за ден-два.

Тя вдигна поглед.

— Защо?

— Ти сама каза, че убиецът може да е имал и друга причини да ме въвлече в този случай. Някаква друга връзка.

— Слушам те…

Разказах за катастрофата на метрото при „Лейк“ и „Уобаш“. На същото място по линията, на същата дата точно преди трийсет години.

— Съвпадение, Майкъл. И каква е връзката с теб?

— Бях във влака, когато дерайлира.

По лицето й пробяга изненада.

— Та ти си бил дете!

— На девет. Както виждаш, съвпадението не е само в календара.

— И все пак… не разбирам. — Пръстите й късаха замислено крайчеца на салфетката. — Всъщност разбирам какво ми казваш, просто не виждам връзката.

— Изчакай моят човек да завърши с проверката си.

— Хърбърт ли?

— Хюбърт. Хюбърт Ръсел. Дадох му ден-два. Ако нищо не излезе, приключваме случая и караме нататък към по-важни и добри дела.

— Кога имаш среща с него?

— Утре.

— Ти, Хюбърт и Родригес, така ли?

— Вероятно.

— А между другото какво става с Родригес?

— В смисъл?

— Всъщност няма значение. — Лосън се оттласна с ръце от масата и стана. — Благодаря ти, че ме изслуша, Майкъл.

— Както сама каза, всеки от нас си има история.

— Трябва да се връщам в центъра. А ти си върви и се наспи. Имаш нужда.

— А това, за което те помолих?

— Давам ти един ден. Ако нищо не стане, подписваш рапорта и приключваме случая.

Лосън си тръгна, без да каже дума повече. Погледнах към стареца, който все така си седеше на ъгъла на бара. Вдигнах рамене. Наместих се на столчето до него и поръчах и за двама ни по едно „Уайлд Търки“. Дядката ми каза, че Лосън била хубава жена. Отвърнах му, че и така да е, аз си имам по-хубава. И че не става дума само за външен вид. Старецът ме попита в такъв случай защо си губя времето да пия с него. Казах си, че това е уместен въпрос, и си тръгнах от бара в малко по-добро настроение, решен да открия моето момиче.