Майкъл Харви
Свидетелят от влака (30)

30

— Нищо ми няма — казах аз за четвърти път през последната минута и половина. Устата ми сякаш беше пълна с опърлена козина. Пресегнах се за пластмасовата чашка с вода и с движението си обтегнах системата, поставена във вената ми. Водата се плъзна в гърлото ми, без да утоли жаждата.

— Даваш ли си сметка колко близо беше до смъртта?

Рейчъл бе застанала отстрани до линейката, приведена напред, със скръстени на гърдите ръце. Главата й беше бинтована. Когато се обадих по радиостанцията на Родригес, двамата разговаряли по средата на Лейк Шор Драйв. Малко след това постъпил и рапорт, че съм ранен. Тя се метнала в една от патрулните коли и през цялото време навиквала полицаите. Поне това беше тяхната версия впоследствие.

— Куршумът се е закачил в жилетката ми — казах аз, като й посочих с пръст четирите шева отстрани. — Драскотина, нищо сериозно.

— Въобще не е нищо, мистър Кели — обади се сестрата от екипа за бърза помощ. С намесата си тя никак не ми помагаше, затова реших да не й обръщам внимание.

— Как ти е главата? — попитах.

Рейчъл попипа белия бинт на слепоочието си.

— Главата ми си е добре.

Рейчъл се бе оказала на неподходящо място в неподходящ момент. Дали бе изтеглила лош късмет или невероятно добър, зависеше от гледната точка. Във всеки случай вината не беше моя, както и да изглеждаше отстрани.

— Някой ще те заведе ли да те снимат на рентген? — попитах аз.

Тя кимна.

— Родригес обеща да ме закара.

— Добре ли си?

По лицето й пробяга горчива усмивка.

— Просто съм уморена, Майкъл.

Взех ръката й в своята.

— Ще ти се обадя по-късно.

— Хайде по-добре утре.

— Сигурна ли си?

— Няма да ти е до мен днес, пък и аз имам нужда да се наспя.

Целунах я по бузата, после я изпратих с поглед, докато се отдалечаваше. Родригес, който чакаше до колата си, улови погледа ми. Пресегна се и докосна Рейчъл по рамото. Тя се качи в колата и се облегна назад върху опората за глава. Родригес седна зад волана и потегли.

Извадих системата от вената си и се надигнах. Два полицейски хеликоптера все още кръжаха над лагуната, най-вече за да прогонват летящите телевизионни екипи. До каяка имаше полицейска моторница. Аз тръгнах към брега на езерото.

— Мистър Кели, не може така да си тръгвате! — Сестрата от екипа за бърза помощ подтичваше след мен. — Може да изпаднете в шок, да не говорим за риска от инфекция.

— Какво, не слуша ли?

Катрин Лосън се изкачваше уморено по склона насреща ми. Още трима агенти вървяха по петите й. Лосън свали латексовите си ръкавици и ги пусна в плик с надпис „Опасно“.

— Какво открихте? — попитах аз.

Лосън вдигна пръст и няколко минути двете със сестрата си говориха тихо, но оживено. После тя се върна при мен.

— Можеш да ми благодариш, Кели. Току-що ти издействах да не ходиш в болница.

— Наистина ли?

— Наистина, я. — Тя ми подаде флакон с таблетки. — Вземи четири веднага и после по две на ден, докато свършат. Това е против инфекция.

— Четири още сега?

— Така каза сестрата. Как е раната ти?

— Жилетките ви нищо не струват.

Лосън хвърли поглед към полицейската бронежилетка, сгъната и поставена на пода на линейката.

— Тази не е наша. На чикагската полиция е.

— Ами ако бях с една от вашите?

— Сега сигурно щях да помагам на Рейчъл Суенсън да си избира черна рокля. Между другото как е тя?

— Току-що си тръгна. Леко е контузена в главата от въздушната възглавница, но иначе й няма нищо.

— Тя ми харесва.

— И на мен — казах аз. — Позволи ми да те попитам нещо. Има ли основания да се смята, че може да е била обект на покушението?

— Искаш да кажеш: дали са се целили в Рейчъл, за да уязвят теб?

— Нещо такова.

Лосън поклати глава.

— Малко е вероятно. Ако целта е била да гръмнат нея, за какво им е трябвало да си хабят патроните с всички останали? А тя е единствената, която стрелецът не е успял да улучи.

Лосън се наведе и извади пистолета ми от чантата до краката си.

— Благодаря — казах аз и го затъкнах в колана си. — Значи смяташ, че става дума за чиста случайност?

Тя кимна. Обикновено не обичах да съм на едно мнение с федералните. Този път нямах нищо против. Двамата повървяхме малко, докато стигнахме края на заградения периметър. Отвъд полицейската лента се бе събрала доста голяма тълпа.

— Предполагам, че би желал да се махнеш от тук.

— И ти си дошла да ми помогнеш, така ли?

— Да идем някъде и да поговорим.