Майкъл Харви
Свидетелят от влака (3)

3

След половин час Робълс се намираше на три километра от станцията на метрото при Саутпорт Авеню. Беше се преоблякъл в широк суичър с логото на „Найки“. Нахлузил качулката си ниско над лицето, той гледаше през прозореца на автобус № 136, който в този момент излезе на Лейк Шор Драйв по посока към центъра. Снегът бе престанал така внезапно, както бе завалял, и зимното слънце обливаше града със студена светлина. Някаква жена в „Хонда Сивик“ караше близо до автобуса. С рамо притискаше към ухото си мобилен телефон и същевременно се оглеждаше в огледалото за обратно виждане. Робълс видя как предното колело на хондата настъпи осевата линия, а десният й калник едва не се отри в автобуса. Шофьорът наду клаксона. Жената откъсна поглед от отражението си, колкото да изправи волана, и размаха среден пръст по адрес на всички ползватели на градския транспорт. Доволна, тя затвори мобилния телефон и отново се вторачи в огледалото.

Робълс усети как го обзема ярост, но успя да се овладее. Извади от джоба си карта на Чикаго и огледа центъра. Познаваше добре карето, което го интересуваше, но може би за стотен път очерта с пръст маршрута си. Обичаше да обмисля нещата докрай. По този начин, като дойдеше моментът за действие, не губеше време в умуване. Всичко при него се развиваше като на видеозапис: натискаш бутона и филмът започва.

Робълс изчака, докато автобусът зави по „Уекър“, после тръгна към задната врата, придържайки се за перилото над главата си. Някаква старица седеше до вратата, потропваше с крак по пода и ругаеше под носа си. Отначало Робълс си помисли, че ругатните й са предназначени за него, но после осъзна, че е просто поредната луда, пътуваща с градския транспорт.

Докато се усмихваше на бабичката, той си представи как прерязва гръкляна й. Тя вдигна глава, изгледа го, тропна с крак и продължи да ругае. В предната част на автобуса се чу припукване на радиостанция. Шофьорът я вдигна към ухото си, заслуша се и после каза в микрофона нещо, което Робълс не разбра. Но той така или иначе се досещаше за какво си приказват. Натисна бутона, за да поиска спирка.

Автобусът отби до бордюра, вратата се отвори и Робълс слезе. Тръгна на юг по Стейт Стрийт и след малко зави вляво по „Лейк“. Сградата беше на четири-пет етажа, облицована с грубо издялан варовик от Индиана, почернял от саждения дъх на големия град. Той си сложи ръкавици и влезе във фоайето, където нямаше никой; видя редица метални пощенски кутии и подножието на извитото дървено стълбище. Заизкачва се през стъпало, докато стигна до последния етаж, сви зад ъгъла и закрачи по дълъг тесен коридор, който миришеше на мръсни памперси. В края на коридора имаше малко прозорче и един тъжен слънчев лъч осветяваше дървена врата със сребриста топка. Ключът беше залепен с тиксо под синтетичния оранжев мокет, вляво от вратата. Робълс отключи и влезе.

Апартаментът беше едностаен, с една-единствена лампа в средата на тавана и втора врата, която вероятно водеше към банята. Насреща имаше три прозореца. По-големи от прозорчето в коридора, те гледаха на изток, към един квартал, зад който се простираше езерото. На преден план се виждаше извита конструкция от зеленикави носещи греди и гладък лъскав метал — надземната линия на Централния пръстен, която се извиваше покрай пресечката на „Лейк“ и „Уобаш“.

Робълс отвори единия от прозорците и се надвеси надолу. Откъм улицата повя леден вятър. Един гълъб скочи на перваза и го изгледа ококорено. Робълс се дръпна навътре и спусна щорите на трите прозореца. После се върна в средата на стаята, където беше оставена сивкава метална кутия, покрита с бял чаршаф. В нея се намираше снайперска карабина „Ремингтън 700“ с оптически мерник и кутия .308-калиброви патрони тип „Уинчестър“. Робълс извади карабината и я разглоби на пода. По линията премина влак; прозорците затракаха, подът под коленете му се затресе. Той се усмихна. Още не бяха спрели движението по посока към центъра. Въпреки инцидента на „Саутпорт“. Нямаше нужда. Поне засега.

След двайсетина минути Робълс сглоби пушката и постави отдолу пълнител с пет патрона. Постла под прозорците едно килимче, повдигна щората на средния до половина, а стъклото — на около една педя. Откакто бе влязъл в апартамента, по линията бяха минали четири влака — средно по един на пет минути. На вътрешния перваз пред очите му беше поставено разписанието на метрото. След минута и половина щеше да мине следващият влак. Робълс плъзна цевта на пушката навън и погледна през оптическия мерник. Образът беше размазан и той го фокусира върху един билборд, призоваващ гражданите на Чикаго да подкрепят баскетболния си отбор. В зрителното му поле се появи образът на Дерик Роуз, звездата на „Чикаго Булс“, и Робълс донагласи фокуса си върху мъжествените му черти. След малко се чу глух тътен — към завоя приближаваше влак. Робълс постави пръст на спусъка и подпря здраво приклада върху рамото си. След това отметна глава назад и се заслуша.

Почукването по вратата беше тихо, но звукът идваше отблизо и звучеше напълно реално. Той изчака с надеждата, че който и да беше застанал отвън, ще се откаже и ще си иде. Почукването стана по-силно, прерасна в отривисто тропане и Робълс си каза, че така е решила съдбата.

Той постави пушката в кутията и я покри с чаршафа. Дръпна надолу щората на прозореца, свали ръкавиците си и отвори вратата тъкмо когато влакът преминаваше с грохот покрай сградата. Насреща си видя старческо лице, забито между две костеливи прегърбени рамена и изкривено в неподвижна гримаса на гняв и огорчение от несправедливата съдба. В момента на Робълс не му беше до отвратени от живота старци. Това изкривено, злобно лице му пречеше. Трябваше да го разкара.

— Много съжалявам — каза Робълс. — Бях в кенефа. Какво обичате?

— Казвам се Джим Холтър. Аз съм домоуправителят.

Той се усмихна, разкривайки два реда едри зъби, които приличаха на немити лакти. Черните му очички шареха чевръсто, проникваха в стаята, жадни да видят какво има вътре — малолетно момиче, чувал с дрога, може би пачки банкноти. Робълс се изви на една страна, за да даде възможност на домоуправителя да огледа по-добре.

— Приятно ми е, Джим. Ще влезеш ли за минута?

Холтър вдигна костелива длан пред лицето си. Ноктите му бяха деформирани от гъбички, а по ръката му имаше кафяви петна.

— Не, не! — каза той, но пристъпи неуверено през прага. — Исках само да проверя дали си се настанил удобно.

— Супер даже! — каза Робълс и блъсна вратата, която се затвори шумно.

Като чу затръшването зад гърба си, Холтър се стресна за миг. И тогава забеляза покрития с бял чаршаф предмет на пода. Чевръстите му очички се разшириха, от устата му се подаде пъргаво езиче и овлажни устните с цвят на черен дроб.

— В имейла пишеше, че пристигаш днес — каза той. — Да ти кажа право, леко се притеснявах да ти оставя така ключа. Но виждам, че си се оправил.

— Оправих се екстра — отвърна Робълс, като вдигна ключа нагоре и му го показа.

Холтър кимна и пристъпи още една крачка навътре в стаята. Робълс го следваше по петите. Адамовата ябълка на домоуправителя подскачаше нагоре-надолу в гънките на шията му. Робълс прибра ключа в джоба си.

— Иначе с какво се занимаваш? Ако не възразяваш, че те питам, де.

Докато говореше, Холтър приближаваше педя по педя като една голяма опърпана нощна пеперуда към неустоимо примамливия пламък, който положително трепкаше под този загадъчен бял чаршаф. Робълс го остави да се приближи, стиснал в дланта си ловджийския нож с петнайсетсантиметрово острие, докато усети в гърлото си познатия спазъм. Мокра поръчка, както би казал Нелсън. Робълс пое дълбоко въздух, за да овладее пулса си. Мокра да бъде — щом се налага, помисли си той.

— Питам те — продължаваше да дърдори домоуправителят, — защото имам голям опит и връзки в района.

— Вярно ли?

— Ами да! — Старецът понечи да се извърне към Робълс, готов да се пазари и изгарящ от нетърпение да открие какво се крие под онзи чаршаф.

Успя да направи движението наполовина, когато Робълс го хвана за брадичката и повдигна главата му нагоре. Срезът беше като от опитен хирург. Холтър се свлече на пода; гърлото му изхърка и загъргори като водна помпа, която е засмукала въздух. Робълс се дръпна крачка назад. Домоуправителят лежеше, облян в кръв; тялото му се тресеше в конвулсии. От прерязаното му гърло се изтръгна глух стон, очите му се превъртяха в орбитите си.

— Ах, мамка му! — Робълс се дръпна още крачка назад. Холтър кървеше обилно, тялото му се гърчеше, съпротивляваше се с последни сили на смъртта. Робълс го покри с чаршафа. След минута и нещо спазмите престанаха, но белият плат бе станал тъмночервен. Робълс избърса ножа с крайчеца на чаршафа и огледа пораженията по себе си. Имаше пръски от кръв по панталона и обувките. Почисти ги, доколкото можа, после избърса топката на вратата. Това трябваше да е достатъчно.

Погледна часовника си. Не бяха минали и пет минути. Няма проблем, каза си той. Отново нахлузи ръкавиците, вдигна пушката от пода и се върна до прозореца. Намести килимчето, седна и положи пушката напряко в скута си. Затвори очи и изчака пулсът му да се успокои. След минута и половина ги отвори, пое дълбоко дъх и бавно издиша. Почувства се отново във форма. Повдигна щората на средния прозорец и постави пушката на перваза така, че цевта й да се подава половин педя навън. Бе имал смътно предчувствие, че някой като Холтър ще се появи изневиделица, и сега усещаше едва ли не облекчение, че и това изпитание е преминало. Вече можеше да концентрира изцяло вниманието си върху зрителното поле на оптическия мерник. Огледа линията и зачака.

Не бяха минали и двайсетина секунди, когато сребристият влак на метрото се зададе иззад завоя, спря и зачака сигнала на семафора, преди да навлезе в станцията. Робълс напълни наполовина дробовете си с въздух и го задържа. Показалецът му се сгъна около спусъка. През оптическия мерник откри жена на средна възраст с бледа кожа на лицето и воднисти очи, която говореше по мобилен телефон и гледаше през прозореца надолу към улицата. В следващия прозорец видя бял хлапак с мазна уста и дебели пръсти, с които бъркаше в станиолова кесия с чипс и се тъпчеше лакомо. Робълс насочи карабината към предната част на влака и улови на фокус машиниста — чернокож мъж с едри черти на лицето, вперил поглед напред, към още поне две десетилетия, които щеше да прекара в кандилкане по тези релси, преди да излезе в пенсия. За всеки от тримата едно натискане на спусъка би било едва ли не акт на милосърдие. Бог да пази Америка!

Влакът се затресе и потегли отново — бавно, точно както трябваше. Робълс обходи с оптическия мерник прозорците на първия вагон, после на втория. Това беше един процес на селекция — кой да живее и кой да умре. Процес, от който мозъкът му понякога изключваше. Изведнъж цевта се спря от само себе си. Загърната в дебело палто, жената седеше в задната част на втория вагон, зад предпоследния прозорец. Той нагласи фокуса с ръка и я проследи през мерника. Беше млада, с пуерторикански черти, дълга коса и канелен цвят на кожата, навела деликатно глава надолу, сякаш зачетена в нещо — може би в книга, която държеше в скута си. Лицето й сякаш светеше през оптическия мерник; около главата си имаше нещо като ореол, който подчертаваше нежния й профил. Тя вдигна очи и погледна приветливо към него; белите й зъби проблеснаха през оптиката.

Перфектно.

Докато показалецът му обираше спусъка, той направи усилие да запечата образа й в съзнанието си, сякаш я снимаше с фотоапарат. Движението му бе плавно, механизмът на пушката беше прецизен и гладък като коприна. Изстреля един куршум, който разби прозореца на вагона, след което дръпна затвора, постави нов патрон в цевта и секунда по-късно стреля втори път — за всеки случай, ако отвъд стъклото бе останало нещо. Не видя как главата на жената експлодира. Нямаше време за това. Пет секунди след втория изстрел цевта на пушката бе вече издърпана навътре, прозорецът затворен, щората спусната. Трийсет секунди и оръжието бе прибрано в кутията. След което Робълс излезе от апартамента, мина по коридора, слезе по стълбите и през вратата на мазето излезе на страничната уличка. Пусна кутията с карабината в контейнера за боклук и закрачи по тротоара. Стигна до ъгъла и се смеси с тълпата по „Уекър“. При търговския център „Мърчъндайз Март“ хвана последния влак по Кафявата линия, преди транспортните власти да бяха спрели движението за деня.

На път за центъра видя през прозореца на вагона дивашкия танц от светлини на полицейски коли, линейки и пожарни, притичващи се на помощ на една жена, която вече не се нуждаеше от нищо. От високата си наблюдателна позиция във влака на метрото различи оператора и тонтехника, които се подготвяха за снимки, докато зад тях се издигаше телескопичната антена на първата подвижна телевизионна станция. За трети път днес, помисли си Робълс и се усмихна. После се намести удобно на седалката си и зарея поглед над покривите на къщите, докато влакът потракваше равномерно по релсите, отнасяйки го на север.