Майкъл Харви
Свидетелят от влака (29)

29

Първият куршум одраска плочника на две педи вляво от мен. Вторият ме събори на земята. Знаех, че съм улучен, и видях пистолета си в локва вода на метър от главата ми. Изправих се с мъка на крака и се вмъкнах в тясното пространство между една от стоманените опори на моста и кофа за боклук. Дясната ръка не ме слушаше, затова се пресегнах с лявата да вдигна пистолета. После зачаках да попремине болката. Въздухът под моста беше влажен и студен. По стените се стичаше вода и се събираше на локви върху напукания цимент под краката ми. Пъхнах ръка под жилетката. Когато я извадих, дланта ми беше червена, но раната не изглеждаше особено сериозна. Изчаках десетина секунди и отново се подадох полека навън. Пътеката беше пуста. Който и да бе стрелял по мен, вече го нямаше.

Отидох до самия бряг на езерото, приклекнах в буренаците и се загледах напред към лагуната. Две патици отвърнаха на погледа ми. После разпериха криле и отлетяха. Високо в небето се рееше друга птица. Полицейски хеликоптер, който оглеждаше всеки метър от бреговата ивица. Махнах му с ръка, но той не ме видя и си продължи по пътя. Водата беше спокойна, тук-там плуваха едри късове лед. Иззад една извивка на брега внезапно изскочи лодка — едноместен каяк, вероятно излязъл от навеса в Линкълн Парк — и се насочи към вътрешността на езерото. Гребецът беше със скиорска шапка, ръкавици и тъмен суичър. Струваше ми се леко странно като облекло за гребане, но пък аз самият никога не бях излизал да греба в чикагската зима.

Навлязох малко по-навътре в храсталаците и продължих да наблюдавам. Мъжът в лодката едва се оправяше с греблото, лявата и дясната му ръка си пречеха. След още двайсетина метра сякаш му хвана цаката и загреба по-равномерно. Аз се проснах по корем и се притиснах към земята. Мъжът сякаш усети движението ми, защото спря да гребе и се наведе напред. За момент видях силуета на револвер, ясно очертан на фона на зимната сивота. После оръжието изчезна на дъното на лодката.

Вдигнах деветмилиметровия пистолет с двете си ръце, изпънати докрай напред. От раната отстрани на тялото ми течеше кръв, но болката беше поутихнала и главата ми бе започнала да се прояснява. Каякът пак се движеше; беше на петдесетина метра от мен. Знаех, че това е пределната дистанция за пистолета ми, затова лежах неподвижно и го наблюдавах, примижал над мерника. С приближаването на лодката ставаше все по-лесно да стрелям. Преместих мерника си от слепоочието върху долната челюст и после върху торса на гребеца. В съзнанието ми изплува лицето на кмета. До него бе застанал федерален агент, със значка и многозначителна усмивка. Пръстът ми обра мекия спусък. После издишах въздуха от дробовете си и се дръпнах назад в буренаците.

Устата ми сякаш беше пълна с пясък, когато се обадих по радиото, за да съобщя на Родригес за лодката. За момент ритмичното пулсиране на ротора над главата ми сякаш отслабна, но после се засили. Хеликоптерът се беше отклонил малко на север, но пилотите разполагаха с достатъчно време, за да се върнат и да преградят пътя на каяка. Междувременно той продължаваше да пълзи бавно през лагуната. Отново вдигнах пистолета и го взех на мушка. Този път само на шега. Мъжът се беше привел напред и гребеше с всички сили — още малко несръчно, но все по-равномерно. Веднъж обърна лице настрани, сякаш бе усетил нечие присъствие, и профилът му се очерта на фона на отблясъците от водата. Свалих оръжието. В този момент се чу сух пукот и гръдният кош на гребеца избухна в облак от кървави пръски и парчета тъкан.

Робълс чу изстрела и усети как нещо го сграбчи за гърлото. Изведнъж се озова на дъното на лодката с очи, изцъклени към небето, потънал в локва от собствената си кръв. Сети се за младата жена от предната нощ. Бе му доставило удоволствие да я убие. Тази сутрин на Лейк Шор Драйв насладата му беше още по-пълна. Припомни си и останалите: уплашени жени, които се съпротивляваха на тъмнината… деца, приели съдбата си… малките им гробчета в гората. Това бяха личните му богатства. Съкровените му тайни. Докато днес бе денят, в който щеше да се прослави.

Картината в съзнанието му избледня и на нейно място изгря летен ден. Той беше дете, излязло да лови риба. Слънцето галеше, лодката се полюшваше под тежестта на мъжа, който се наместваше на носа с цигара в едната ръка и въдица в другата. Робълс си спомни пъстървата, която мъжът бе хванал този ден — сребристорозова върху мръсното, очукано дъно на лодката. Мъжът я хвана за хрилете, с корема надолу, и два пъти я халоса със заоблената дръжка на ножа. После я метна в ръждясалия трюм, пълен с вода. Робълс се видя отново, наведен над люка; отдолу го гледаше кръгло черно око. Мъжът се върна при носа и скоро задряма. Момчето остана на мястото си, дишайки тихо, загледано в спокойната вода, която се движеше полека покрай лодката.

Това си мислеше Робълс, докато гледаше небето над себе си, а дробовете му се пълнеха с кръв. Стори му се, че чува шум от полицейски хеликоптер, но накрая всичко утихна.