Майкъл Харви
Свидетелят от влака (27)

27

Родригес навлезе в кръстовището на „Белмонт“ и „Расин“ с включени полицейски светлини и сирена, настъпил докрай газта. Докато шофираше, пръстите на едната му ръка тракаха по клавишите на компютъра, вграден в конзолата между седалките. Аз тъкмо бях затворил телефона на Рейчъл и си записвах всичко, което ми бе казала. Родригес приключи с компютъра и погледна към мен.

— Какво ти каза?

— Че бил облечен с тъмен суичър и нещо като долнище на анцуг. Скрит бил на малко тревисто хълмче край Лейк Шор Драйв.

Родригес беше вдигнал сто и се носеше на изток по „Белмонт“.

— И тя смята, че това е нашият човек?

— Бил с черен сак и се отдалечавал тичешком.

— Чакай малко.

Родригес натрака още няколко реда на компютъра си. После отново вдигна поглед към мен.

— Нямаш нищо против, нали?

Рейчъл ми бе казала, че е добре. Във всеки случай не звучеше зле по телефона. Освен това ми бе дала да разговарям с един от хората наоколо, който също ме бе уверил, че й няма нищо. Затова я бях оставил да ми разкаже за мъжа на хълмчето. Да ме убеди да го гоня.

— Нищо против.

— Отцепили сме района на изток от Холстед Стрийт и по протежение на брега, от „Адисън“ до Норт Авеню. Включват се няколко хеликоптера, разпратено е описание. Ако не се е качил на кола, все още имаме шанс да го хванем.

— Колко души е убил?

Родригес вдигна рамене.

— Не знам. Но нещата не звучат никак добре.

Със свирене на гуми полицаят сви наляво от „Шеридън“ и даде газ по „Дайвърси“, която в тази посока беше затворена за транзитно движение и свършваше в заграден паркинг за коли. Бяха минали по-малко от пет минути след последния изстрел. На паркинга имаше общо три автомобила. Всичките бяха празни. Двамата с Родригес извадихме пистолетите си и се отправихме към футболните игрища от другата страна.

— Участъкът, който тя описва, е веднага зад онзи хълм — каза Родригес. — Аз ще тръгна напред. Ти заобиколи откъм южната страна. Ако е още пеша, не е изключено да е тръгнал нататък.

Родригес беше прав. Ако стрелецът бе тръгнал на север или запад, щеше да му се наложи да измине близо осемстотин метра по открит терен. Паркингът се падаше на юг. Зад него имаше прикритие — виещи се алеи, дървета, няколко подлеза.

— Съобщи за мен на полицията, че да не ме гръмне някой — казах аз.

Родригес кимна.

— Съобщил съм. Само не се преобличай в други дрехи. Ето ти и радио.

Той ми хвърли една портативна радиостанция и пое към хълма. Намалих докрай силата на звука и тръгнах със забързана крачка на юг по алеята, която заобикаляше покрай яхтеното пристанище и лагуната на Линкълн Парк. След две минути, през които бях изминал двеста метра, видях едно куче, застанало на върха на хълмче, което махаше с опашка без видима причина. Разбирах малко от кучета. Съвсем малко, но достатъчно. Например моето никога не махаше безпричинно с опашка; обикновено правеше това, когато видеше нещо или някого. Тръгнах нагоре по склона.

— Какво има, приятелю? — Наведох се и почесах кучето зад ушите. То замаха още по-усърдно с опашка. Пътеката се спускаше наляво и завиваше под моста на Фулъртън Авеню. Аз запристъпвах предпазливо към черната дупка под моста. Кучето остана на мястото си. Умно куче.