Майкъл Харви
Свидетелят от влака (25)

25

Станция „Саутпорт“ представляваше дървена барака с две въртящи се бариери, няколко билетни автомата и една будка за контрольорите пред пенсия, усъвършенствали типичната си дейност: да се прозяват и да гледат отегчено. Служителката, която беше на смяна тази сутрин, не правеше изключение.

— Извинете, госпожо — каза Родригес, като разтвори калъфа със значката си. Жената в будката вдигна очи от сутрешния брой на „Чикаго Сън Таймс“.

— В последно време съм се нагледала на такива, миличък. — Тя се усмихна и ми намигна, може би защото не се опитвах да я впечатля с някаква тенекийка. После се пресегна и натисна копчето за малката желязна портичка до въртящата се бариера. Родригес се шмугна пръв и се заизкачва по стълбите за перона.

— Ей сега идвам! — подвикнах след него. Родригес изръмжа нещо и тръгна нагоре. Аз се обърнах към жената, която в този момент тъкмо плюнчеше пръст, за да обърне на криминалната хроника. — Днес май е доста спокойно, а? — Беше девет, тъкмо сутрешният час пик, а на станцията не се виждаше жива душа.

Жената изпръхтя презрително, но не си даде труд да вдигне очи.

— Тук съм от три часа, гълъбче. Обикновено до това време минават поне хиляда души. Още петстотин до обяд. Но днес…

Жената погледна екрана на компютъра пред себе си и натисна няколко клавиша.

— Сто трийсет и пет дотук. Ако не броим полицаите… — Тя погледна в посоката, където бе изчезнал Родригес. — Ами да, при нас полицаите са повече от пътниците! Това поне мога да ти кажа със сигурност.

— Бяхте ли тук вчера?

— Вече казах на колегите ви. Не видях нищо. Само чух единичен гръм и после писъци.

— Страшничко е било, а?

Жената вдигна рамене.

— Аз живея в Саут Сайд, душичко. При нас се стреля всеки ден, от сутрин до вечер.

Тя изви поглед леко встрани. За пръв път видях, че в будката пред нея имаше малък телевизор. На екрана вървяха сутрешните новини по „Фокс“, но звукът беше намален.

— Моята съседка има момиченце — продължи жената. — Миналото лято я улучил куршум, както си седяла на пода в хола и си нареждала пъзел, ей богу! Сега е на десет и ще прекара остатъка от живота си, прикована на легло. Да си чул нещо за това по телевизията?

Поклатих глава. Жената се беше разсънила напълно. Може би повече, отколкото би ми се искало, но нищо не можех да направя по въпроса.

— Не си. А защо не си? Защото това не са го давали по телевизията. Не че, и да го бяха давали, щеше да обърнеш внимание. Виж, мъчно ми е за горката жена, която загина вчера, и за онова момиче в центъра. Моля се за тях и за близките им. Но, дявол да го вземе, заради тях пратиха цяла армия полицаи да патрулират по линиите!

Жената отново обърна очи към екранчето на телевизора. И аз се загледах в него. Някакъв репортер с перука и насилена усмивка беше застанал на ъгъла на Осемнайсета улица и „Холстед“, в сърцето на „Пилсен“. Скупчените зад гърба му хлапета правеха знаци с ръце и се блещеха срещу камерата.

— Тази сутрин само за това говорят. Латиносите настояват за официална реакция.

— Латиносите ли?

— Ами да. Жената на перона вчера се оказала латиноамериканка. Също и момичето в центъра. Латиносите твърдят, че било заговор. Градските власти пет пари не давали за тях.

Жената в будката се изсмя гръмогласно. Смехът й беше дрезгав и неблагозвучен. Смях със стиснато гърло. Изпълнен с гняв. И с жажда за мъст.

— Градските власти пет пари не давали за латиносите, моля ви се! Да ги питам аз тях какво щяха да приказват, ако бяха черни! Когато простреляха онова чернокожо момиченце в моя квартал, изпратиха ли цяла армия полицаи?! Изпратиха, дръжки.

Жената беше права, поне от своя гледна точка. Но аз нищо не можех да направя по въпроса, както и двамата прекрасно знаехме. Накрая тя поклати глава.

— За какво ли ти ги разправям тия работи, дяволите да ме вземат?! Ти си ченге, знаеш как е.

— Няма нищо — казах аз.

— Да, бе, за теб може и да няма. Горе ли отиваш?

Кимнах. Тя отвори автоматично портичката за втори път и аз влязох. Жената се върна към вестника си, като плюнчеше пръсти и си тананикаше нещо под носа.

Перонът беше пуст, ако не се брояха дузината полицаи, заели позиции от двете страни на линията. Когато се качих, един униформен ме спря.

— Ще трябва да ви претърся, господине.

— Сериозно?

— Да, господине.

— И ще го правите с всеки, който ползва днес метрото?

В погледа му проблесна стаен гняв, ноздрите му потрепнаха. Повечето полицаи не обичат да им се задават излишни въпроси, особено ако наоколо вилнее убиец, който безпричинно стреля по хора.

— Да, господине — отвърна полицаят. — Докато не ни доставят металотърсачи, ще претърсваме ръчно всеки, който иска да се вози на влака.

Запитах се на кого ли най-напред е хрумнала тази блестяща идея, но реших да запазя въпроса за себе си. Вместо това казах:

— Тук съм с инспектор Родригес. Имам деветмилиметров пистолет в кобур на хълбока. Разрешителното е в задния джоб на панталона ми.

При споменаването на оръжие полицаят направи половин крачка назад; ръката му посегна към микрофона на рамото. Посочих с пръст към Родригес, който беше на двайсетина метра по-нататък, с гръб към мен.

— Това там е инспектор Родригес. Защо не го извикате?

— Добре, господине, но ви моля да държите ръцете си така, че да ги виждам.

Полицаят още не бе извадил пистолета си, за да ме гръмне, но предполагах, че е въпрос на време. За мой късмет точно в този момент Родригес се обърна.

— Той е с мен, сержант! — Родригес му направи знак да ме пусне. Полицаят се облещи насреща му, може би преценяваше шансовете си да ни гръмне и двамата. Но се дръпна встрани и аз тръгнах по перона.

— Доста е ведра атмосферата днес — подхвърлих.

— Ти какво очакваше?

— Не знам, но идването ни тук е безполезно.

— Още нищо не си видял. — Родригес ме заведе до парапета. Трасето на метрото продължаваше право на изток, като се виеше над дворове и тъмни улички, докато направеше широкия завой на юг, към Централния пръстен.

— Виждаш ли ги?

Родригес посочи с широк замах към покривите на отсрещните сгради. Видях ги — малки точици, поне по една върху няколко последователни покрива по протежение на линията.

— Значи, наистина са ги поставили?

— Да, това са снайперисти на Бюрото, разпръснати са по цялата линия, особено около конкретни гари. Дислокацията още не е приключила, но, както виждаш, започнали са от тук.

— Медиите ще се побъркат от радост. — Хвърлих поглед и в двете посоки по улицата. — Между другото къде е четвъртата власт?

Родригес се ухили.

— Тук Уилсън успя да се наложи. Разпореди се тия досадници да бъдат изтикани на две преки разстояние и изобщо да не се мяркат край станцията. Кварталът е отцепен. Никакви журналисти, никакви снимки, преки включвания и тъй нататък.

Поклатих глава.

— Накрая хем ще си направят снимките, хем ще разпердушинят градската управа, че не ги е допуснала по-наблизо.

Родригес се извърна с гръб към улицата.

— В момента никой не мисли за това. Единственото желание на кмета е да замръкнем без повече трупове.

— И смяташ, че това ще помогне?

Полицаят вдигна рамене.

— Питаш дали ще му попречим да удари отново? Може би не. Но ако реши да стреля някъде от тук, е мъртъв. Това поне мога да ти го гарантирам.

— Радвам се да го чуя, инспектор Родригес! — И двамата се обърнахме едновременно и видяхме Катрин Лосън, която идваше към нас, провесила значката си на врата, с бледо и изпито лице. — Кели, имаш ли една минута да поговорим?

Лосън ни подмина и продължи към пустия край на перона. Аз я последвах.

— Искаш ли да теглиш куршума на тоя тип?

Погледнах я — докато говореше, беше вперила очи право напред.

— Добро утро и на вас, агент Лосън.

— Отговори на въпроса, Кели.

— Предполагам, че доста хора биха желали да го направят.

Лосън пъхна ръце дълбоко в джобовете си.

— Ясно ми е, че за вашия кмет това е предпочитаното решение — каза тя. — Освен това, доколкото знам, и моят шеф няма да се възпротиви особено. Проблемът е…

— Проблемът е, че аз не съм наемен убиец. Дори и да бях, нямам представа кой е той, къде се намира, нито пък какво още ни готви. Освен това бих се обзаложил, че си имаме работа с двама души.

— Може би. Сега ще ти кажа нещо, което Родригес вече знае, но бих желала да го чуеш от мен.

— И какво е то?

— Повечето от екипа искат да бъдеш отстранен от разследването.

— А има и такива, които биха желали да ми нарисуват мишена на гърба и да ме използват като примамка.

— Да, има и такава фракция, но преобладаващото настроение в групата е, че ти си за отвличане на вниманието. Че оня тип те използва, за да ги тласне по погрешна следа.

— Е, и?

— И поради това трябва да бъдеш отстранен.

— Добре поне, че не се изкиска, докато го казваше.

— Не го приемай лично. Всъщност защо пък не? Ако това те интересува, аз не приемам тяхната оценка.

— А, тъй ли? И защо?

— Понякога Бюрото изопачава фактите, за да ги нагоди към работната хипотеза.

— И ти смяташ, че и в този случай постъпват така?

— Възможно е. Този тип положи големи усилия, за да те въвлече в играта. А моят инстинкт ми казва, че това е нещо, което не бива да се подценява.

— С какво мога да помогна?

— Вчерашният телефонен разговор. Казваш, че е споменал нещо за Омир?

— Имаш предвид за честта и страданието? За връзката, която съществува между тях?

— Именно. Би ли ми казал за какво всъщност става дума?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Щом те питам…

— Ставаше дума за „Илиада“ и тогавашните представи за чест. Според древните гърци честта се завоювала само във война, като победиш противника си. Като мерилото за чест е било колко страдания си му причинил.

— Страдания? — попита Лосън.

— Именно.

— Следователно този тип възнамерява да причини колкото се може повече болка.

— Ако бяхме в Гърция през осми век преди новата ера, точно такива щяха да са намеренията му.

— Страхотно. Допускам, че нямаш никаква представа по какъв начин това се свързва със ставащото в момента.

— Ако беше толкова просто, щях да ви кажа още вчера.

— Не съм сигурна, че ти вярвам. — Лосън се подпря на парапета и зарея поглед над покривите на Чикаго. Федералният снайперист отвърна на погледа й през оптическия мерник на карабината си. — Хората ще изкрейзят, като видят всичко това — каза тя.

— Да, права си.

— Поразрових малко около теб, приказвах с хора, с които си работил на терена.

— Е, и?

— Някои казват, че имаш добри инстинкти. Според други просто вадиш късмет. И това са само приятелите ти.

— А ти какво казваш?

— Аз казвам, че малко късмет не би ни навредил. — Лосън се обърна с гръб към улицата и скръсти ръце на гърдите си. Заговори, без да вдига очи от дървените дъски на перона. — Всичко трябва да се върши полека и тихомълком. Ти ще работиш по случая като неофициален консултант. Ще контактуваш само с Родригес и с мен. И най-вече ще стоиш настрана от основното разследване.

— Усещам приятен гъдел отвътре.

— Съгласен ли си или не?

Исках да й съобщя, че кметът вече ме е вкарал в кошарата като „официалния“ неофициален консултант на градската управа, но после си казах, че двойните игри са си в реда на нещата в Чикаго.

— Как смятате да ми плащате: на ден или кръгла сума?

— Това ще го уговориш с Родригес. Ако стигнеш до следа… — Лосън замълча и се огледа. — Имам предвид, ако надушиш нещо важно, каквото и да било, докладваш на мен. И то незабавно. След което заедно решаваме какво да правим. Ясно ли е?

— Още един въпрос. Защо ти е да рискуваш?

— С теб ли?

Кимнах.

— От опит знам, че федералните агенти предпочитат да играят по правилата. Дори когато не са съгласни с шефа си.

— А с колко жени агенти си работил?

— Ти си първата.

— Именно! Бюрото не е много по-благосклонно към жените от Католическата църква. Една жена трябва да работи два пъти по-здраво и да е три пъти по-умна само за да се задържи на повърхността.

— И трябва да рискува, така ли?

— След време си казваш: „Защо пък не?!“ Особено когато си струва. И така, от какво имаш нужда?

Вдигнах показалец нагоре.

— От едно нещо. — Написах на листче хартия името и номера на Хюбърт Ръсел. — Искам да наема този младеж. Малко е нестандартен и всъщност дори не е следовател, но разбира от компютри и е дискретен.

Лосън погледна листчето.

— Трябва ли да се запозная с него?

— Не виждам причина.

— С какво ще се занимава?

— Какво имаме досега? Една жена, застреляна от упор с пистолет, една със снайперска карабина и едно убийство с нож. Никаква закономерност, никакво обединяващо начало, освен че и трите убийства ангажират града и в по-голяма или по-малка степен управлението на обществения транспорт. Какво още?

— Лошият се свързва с теб по телефона.

— Именно. От което заключаваме, че човекът има силно его. Голяма работа! Но къде е фокусът? Кое е обединяващото начало?

— Може пък да няма такова — каза Лосън.

— Може. Във всеки случай моят човек ще състави профил.

— В момента цял екип в Куонтико се занимава точно с това.

— Не и като Хюбърт. Виж, може и нищо да не излезе, но все пак мисля, че си струва да опитаме.

— Кога може да започне?

— Той вече действа.

— Е, благодаря ти, че ме попита предварително, мошенико. Дръж ме в течение.

Моята нова любима федерална агентка ми обърна гръб и си тръгна. В този момент телефонът ми избръмча. Посегнах към него и половин дузина полицейски радиостанции се задействаха едновременно.