Майкъл Харви
Свидетелят от влака (22)

22

Кафе „Филтър“ се намираше в квартала „Бъктаун“, известен в миналото с козите, които полските имигранти са отглеждали в дворовете си. Козите отдавна ги няма, а на тяхно място днес са се появили хипстъри и почитатели на емо стила и готиката с тежък лилав грим и вечно насълзени очи — повечето наскоро завършили колеж и живеещи в преустроени фабрични цехове. Бяха отдадени на себепознание и се вземаха много на сериозно. Юпита с татуировки и без чувство за хумор.

Седнах на една маса край витрината. Сервитьорката се заклатушка към мен на черните си обувки на високи платформи. Беше облечена с артистично окъсани дънки, изпънати до спукване, и тениска с надпис: „Ние никога не спим“. Докато слагаше чашата ми с кафе на масата, с другата ръка пишеше някакъв есемес на мобилния си телефон.

— Мога ли да си поръчам и пироги?

Жената кимна и понечи да се отдалечи, но изведнъж вдигна глава от телефона и сбърчи нос.

— Какво? — попита тя с онзи равен, висок и стряскащ глас, заради който американците са толкова обичани навсякъде по света.

— Пироги. Като понички, но полски.

— Не предлагаме такива. Ако искате, има кексчета с канела.

Мислех да се впусна в разсъждения за историята на полската общност в Чикаго и по-конкретно за мястото на пирогите в нея, когато мобилният телефон на келнерката иззвъня с мелодията от сериала „Санфорд и син“. Тя засия, сякаш чуваше гукането на бебето си, но в следващия миг се сети, че е на смяна и — което беше още по-лошо — че й се налага да се занимава с мен.

— Вижте, господине, имам работа. Искате ли нещо друго?

В този миг в полезрението ми се появи Хюбърт Ръсел. С торбести джинси, червени маратонки и раница с множество ципове на гърба той се вписваше идеално в клиентелата на „Филтър“ и в кварталната общност.

— Моят приятел зад вас може би желае нещо?

Сервитьорката завъртя очи нагоре и отвори със замах все още пеещия телефон.

— Ще ти звънна след малко! — изрева тя и затвори, без да дочака отговор. След това прие поръчката на Хюбърт за черен руски чай и изчезна.

— Какво сте й казали, че е толкова сърдита? — попита Хюбърт, като се настани на стола срещу мен и свали червената си скиорска шапка. Гъстата му черна коса беше вързана на малка конска опашчица на тила.

— Нищо. Как я караш?

— Добре — каза той, докато вадеше лаптопа си. Беше страховита машина и не бих се учудил, ако работеше с ядрено гориво. Забелязах, че Хюбърт седи извит на една страна, а главата му е някак сгушена между раменете. Явно имаше проблем. В този момент светлината през прозореца се смени и видях какъв е проблемът.

— Какво ти е на лицето?

Той стисна гневно челюсти. Извърна се към мен и примигна с едно око. Другото беше затворено от огромен ток и това беше добрата новина. От подутия му горен клепач започваше назъбен шев и продължаваше нагоре по челото. Шев имаше и по левия ъгъл на долната му устна; при това положение много бих се учудил, ако всичките му зъби си бяха на мястото.

— С юмруци ли те биха, или и с нещо друго? — попитах аз.

— Не ми се сърдете, мистър Кели, но не желая да засягаме тази тема.

Знаех много добре какво желае Хюбърт. И защо. Или поне ми се струваше, че знам.

— Стига, Хюбърт! Появяваш ми се насреща с подуто око, целият в шевове и очакваш да не те питам нищо?! Не става така тая работа. Човек трябва да се грижи за приятелите си. Както и приятелите му за него.

— Може пък да нямам нужда от грижи.

— А, така ли? Сам ще се оправиш с камиона, дето се е блъснал в лицето ти?

Хюбърт се опита да се усмихне, но от усилието още повече го заболя.

— Позволи ми да ти задам един въпрос — продължих аз. — Целия си живот ли смяташ да прекараш така?

— Как?

— Уплашен, засрамен от себе си. Да се преструваш, че каквото и да те сполети, не е голяма работа, че няма страшно?

— Не сега, мистър Кели! — Към упоритото отричане се добави умолителна нотка.

— Трябва да поговорим — настоях аз. — Може и друг път, щом не искаш сега.

Хюбърт отпи от чая си.

— Давайте да действаме по случая — каза той.

Поклатих глава и му изложих накратко историята. Повечето и без това вече го знаеше от новините.

— Разполагаме с поне една следа — казах аз. — След стрелбата в центъра убиецът е захвърлил пушката си в сляпа уличка.

— Той никога не би го направил, ако оръжието е могло да бъде идентифицирано, не мислите ли?

— Няма да повярваш колко небрежни могат да бъдат тия двамата — отвърнах аз.

— Двамата ли?

— Според нас са поне двама, работят в тандем.

— Бихте ли ми казали какво знаете за пушката?

Вдигнах рамене.

— Засега нищо. Няма отпечатъци. Федералните се опитват да я проследят до източника.

Хюбърт повдигна здравата си вежда.

— Като стана дума за федералните, според вас какво бих могъл аз да свърша, което ФБР не го може?

— Познавам добре Бюрото — казах аз. — Те отработват всякакви версии, съставят профил на извършителя, сравняват подробности от престъплението с други подобни случаи. Всичко, което се очаква от тях.

— Звучи ми логично — каза Хюбърт. — Използва се наличната база данни, за да се изведе закономерност.

— Да, но на мен ми се струва, че убийците не работят закономерно и действията им не се вписват в никакви известни схеми. Освен това Бюрото не може да свърши нищо, без да е обсъждано поне ден и половина. Докато междувременно тия ще продължават да убиват хора.

Хюбърт сякаш не приемаше изцяло логиката ми, но се заинтригува.

— Те знаят ли за мен?

— Ще поговоря с шефовете. Може да ти издействам никаква консултантска роля.

— А ако не успеете?

— Живеем в свободна страна, нали така?

Хюбърт се ухили. Може би си въобразявах, но от усмивката като че ли устата не го болеше толкова.

— Ще получа ли значка?

— Не, Хюбърт. От теб се иска да мислиш нестандартно. Да разработиш анализ, основан на фактори, за които никой друг не се е сетил.

— Мислите, че действат нестандартно, така ли?

— Мисля, че си струва да опитаме. Да издирим например къде са се подвизавали преди… — Вдигнах рамене. — Кой знае, може да са оставили следи.

— Звучи ми разумно — каза Хюбърт. — Хайде, да почваме!

— И още нещо. Последния път, когато се обърнах към теб за помощ, нямаше реална опасност. Сега случаят е различен. Тия типове обичат да убиват и го правят твърде успешно.

Хюбърт не изглеждаше особено впечатлен. Аз му разправих останалата част от историята: за кафявия плик, за „Илиада“, както и за среднощното си пътешествие из подземния свят.

— Заложил ви е капан, така ли? — попита той.

Кимнах.

— И е стрелял по вас?

— Поне аз останах с такова впечатление.

— Виж ти! Смятате ли да се обадите в полицията за трупа?

— Ако не го открият междувременно, ще звънна.

— Но засега предпочитате да задържите пакета за себе си?

Усмихнах се.

— Пакетът беше изпратен до мен. Бих желал да разбера какво означава. Така че, да, това си остава между нас двамата.

Извадих картонената изрезка с черния влак на жълт фон.

— Това беше вътре заедно с книгата и картата на метрото. Прилича ми на някакво лого, но не мога да се сетя чие е.

Хюбърт вдигна картончето от масата и го разгледа замислено.

— Имате ли нещо против да го задържа за малко?

Поклатих глава.

— Значи, още имаш желание да се включиш?

— Вече ви казах, че имам. — Хюбърт подритна с крак купчината документи, които бях натрупал под масата. — А кога ще ме поставите в течение на всичко това?

Вдигнах папките, които Дохърти ми бе дал.

— Ти си умен младеж.

Хюбърт не отделяше поглед от папките.

— Да бе, да. И така, какви изненади има вътре?