Майкъл Харви
Свидетелят от влака (21)

21

Събудих се и ми замириса на кафе. При това буквално. В апартамента ми имаше някой, който правеше кафе. Който и да беше, поне бе съобразил да използва личните ми запаси от „Ел Диабло“. Сега, ако се сетеше да ми донесе горе и една чаша…

При следващото ми събуждане ароматът на кафе се бе засилил, а въпросният някой се намираше значително по-близо — всъщност беше надвесен над леглото ми с чаша в ръка и с усмивка. Помечтай, и ще ти се въздаде.

— Ти си тук! — казах аз.

— Отключих си и влязох. — Рейчъл Суенсън постави чашата на нощното шкафче, наведе се и ме целуна. Бях се прибрал малко след четири. Погледнах часовника на нощното шкафче. Беше седем без десет.

— Ще поостанеш ли, или си тръгваш? — попитах аз.

— Тръгвам си. Имам ранно съвещание.

— Защо ли си мисля, че ще се оправят и без теб? Само днес, по изключение?

Усмивката на Рейчъл беше лъчезарна, а тялото й излъчваше божествен аромат дори когато поклати глава. Прекарах ръка по бедрото й и за миг ми се стори, че нейното „не“ клони към „може би“. Точно този момент избра Родригес, за да позвъни.

— Ало! — казах аз.

— Звучиш като умряла лисица.

— Майната ти! Току-що се събудих.

Полицаят се изсмя гърлено.

— Готов ли си да вървим?

— Да вървим ли? Къде?

— Лосън иска да се срещнем тази сутрин на станцията на метрото при „Саутпорт“. Вече били приключили с огледа на местопроизшествието, но тя си била намислила да хвърли още един поглед.

— Казах на Хюбърт Ръсел, че ще пия кафе с него.

— Смяташ да го поставиш в течение ли?

— Може би. Защо не дойдеш с нас? Ще ми спестиш труда да ти обяснявам всичко още веднъж.

— Какво да ми обясняваш?

— Кафе „Филтър“ на Милуоки Стрийт знаеш ли го?

— Разбира се.

— Точно в осем. Тогава ще говорим.

Затворих телефона. Рейчъл приседна до мен на леглото и трийсет секунди я прегръщах. Ако си знаех интереса, изобщо нямаше да я пусна.

— Струва ми се, че и двамата ни чака тежък ден — каза тя.

Вчера й се бях обадил по телефона само колкото да й кажа, че съм привлечен по случая „Саутпорт“ и че ще й обясня всичко по-късно. Въпросното „по-късно“, доколкото можех да преценя, беше сега.

— Какво искаш да знаеш? — попитах аз, като отпуснах глава на възглавницата.

— Ами за начало допускам, че ти си свидетелят, за когото споменава полицията във връзка със стрелбата на „Саутпорт“?

— Нещата са малко по-сложни.

— Направо съм в шок!

— Не се съмнявам.

— Искам да знам какво става.

— Засега мога да ти кажа, че съм прикрепен към работната група, която разследва случая.

Тя се намръщи.

— И двете убийства?

Повдигнах се на лакът.

— Да, те са свързани помежду си. Я чакай да те питам, ти познаваш ли Катрин Лосън?

Рейчъл Суенсън беше може би най-интелигентната жена, когото познавах, и със сигурност най-красивата. Освен това беше действащ съдия към Северния съдебен окръг на щата Илиной, което означаваше, че познава федералните. Не всички, разбира се, но достатъчно.

— Естествено. Катрин е изгряващата звезда на Бюрото. Заедно с нея ли работиш по случая?

— Поне така изглежда. Аз и Родригес.

— Звучи интересно.

Много ми се щеше да я попитам защо намира агент Лосън за толкова интересна. Исках също толкова, ако не и още повече, да подмамя нейна светлост в леглото. За съжаление и двамата закъснявахме.

— Да се видим по-късно — предложих аз.

— За вечеря?

— Да, за вечеря. Каквото и да става.

— Ти ли ще готвиш?

— Ако не те е страх да пробваш…

— Точно в седем, Кели!

— Искам те прегладняла!

Допих си кафето и спуснах крака от леглото. Рейчъл ме докосна по рамото.

— Колко дълбоко си се накиснал в тази история?

Долових в гласа й същата притеснена нотка, както и предишната вечер. Сигурно беше свързана с главната роля, която ми бе отредена — на мишена в панаирджийско стрелбище.

— Става въпрос за работна група, Рейчъл. Най-вероятно ще седя в някоя тясна съвещателна зала и ще се наливам с изветряло кафе.

Тръгнах припряно към банята. Рейчъл ме следваше по петите.

— Не е нужно да лъжеш, Майкъл.

Тя каза това, облегната на рамката на вратата. Част от съзнанието ми регистрира краката й, които бяха великолепни. Целият ми останал мозък беше зает да отрича.

— Какво очакваш да чуеш? — казах аз и пуснах водата в мивката.

— Сериозно ли питаш?

— Да. Казвай, слушам те! — Наведох се над мивката и понаплисках криво-ляво лицето си, колкото да върша нещо.

— Защо не запишеш право, Майкъл? В Нортуестърн или може би в Чикагския университет? Ще ти хареса. Докато се усетиш, ще си завършил, а после от теб може да излезе страхотен адвокат по наказателни дела.

Това беше стара мечта на Рейчъл Суенсън: да заменя пистолета с кожено куфарче. Майкъл Кели да се превърне в Кларънс Дароу. Избърсах лицето си и потърсих убежище в спалнята.

— Моята професия си ми харесва, Рейч. — Обух си джинсите и завързах връзките на новите си маратонки. — Макар да не съм кой знае колко добър в нея.

— Напротив, много си добър. И изобщо не е там въпросът.

Посегнах към пистолета си в горното чекмедже на скрина. Тя пресрещна ръката ми и я задържа в своята.

— А къде е въпросът? — попитах със стиснати зъби.

— Време ти е да пораснеш.

Издърпах ръката си, бръкнах в чекмеджето и намерих пистолета.

— Ако не бях пораснал, щях ли да се занимавам с това тук? — Закрепих кобура за колана си.

— Нямах това предвид.

Седнах на леглото. Този път тя не седна до мен.

— Моята работа е различна.

— Твоята работа е опасна. — Рейчъл беше майстор на логичната, подредена мисъл. И сега, докато говореше, тя заизрежда смъртните ми грехове на пръстите на ръката си. — Работиш сам. Не, не бих казала, че работиш. Ловуваш. Това е, което вършиш. Ти си ловец на хора. А пък някои от тези хора на свой ред също са ловци на хора. Носиш пистолет и най-редовно го ползваш. Нямаш партньор, не искаш подкрепления, дори не знам дали имаш здравна застраховка. И което е най-лошото, всичко това ти харесва.

— Е, и? — Когато се чувствах притиснат в ъгъла, винаги прибягвах до безглаголни изречения.

— Докъде ще те изведе това? Каква кариера очакваш да направиш?

— Искаш да кажеш дали като награда за усилията си няма един ден да получа куршум в тила?

— Именно, Майкъл. Това би било добре да се знае отрано. Пък и вече не си сам, ако случайно си забравил.

Сякаш по даден знак палето доприпка в стаята, скочи в скута на Рейчъл и ме загледа неодобрително.

— Нищо от онова, което върша, няма да ти навреди. — Посочих с жест стаята наоколо. — Да ни навреди.

— Това няма как да го знаеш.

— Но го знам.

— Откъде?

— Откъде какво?

— Откъде си толкова уверен? Как можеш да ми обещаваш такива неща? Как изобщо можеш да го кажеш и да не се досещаш, че е лъжа?

Наведох поглед, потърсих часовника си и го намерих.

— Виж, Рейч, трябва да тръгвам. Хюбърт Ръсел ще ме чака, а Винс може направо да гръмне някого.

Сепнах се леко от последните си думи, но Рейчъл сякаш не забеляза. Целунах я по челото, взех папките на Джим Дохърти под мишница и си излязох.

Както обикновено, съдийката бе задала уместни въпроси. И както обикновено, аз й бях предложил плоски шегички вместо отговори.